На двадесет Шоз разбра, че не може да се носи по течението безкрай, а трябва да вземе решение какво да прави с живота си. Върна у дома и обяви, че иска да учи право в университета. Родителите му се прехласнаха от идеята. Джак му вдъхна кураж да кандидатства за най-добрите учебни заведения на Изток. Беше приет на непълна стипендия в Колумбийския университет и започна на двадесет и една през 1882 година.

Ню Йорк не приличаше на Сейнт Луис. Гражданите му се гордееха със своя либерализъм и авангардно мислене. Всичко това беше ала бала. Шоз с горчивина осъзна, че го приемат, защото е индианец, а не защото се справи добре на приемните им изпити. Превърна се в червенокож символ, който да успокоява гузната съвест на членовете на борда заради вродения фанатизъм и систематичния правителствен геноцид на белите им събратя.

Беше твърдо решен да отговори по подобаващ начин и дори да надмине спотаеното им презрение. Представяше се блестящо в науката, въпреки че му се налагаше да работи на непълен работен ден. Доказа не само своята равнопоставеност, но и своето превъзходство над белите си състуденти, като завърши втори по успех в курса, без да забрави да изчука повече нюйоркчанки, отколкото всички те взети заедно.

Лятото преди последната година в Правния факултет започна да се вижда с Мериан Клакстън. Тя беше красива омъжена жена, курва по рождение. Апетитите им си паснаха. Уменията му в леглото бяха станали легендарни сред определени кръгове.

Мериан имаше прислужница на име Бетина, закръглена, пищна и много интересна. Един ден ги спипа в собственото си легло. Бетина моментално изхвърча на улицата, докато Шоз си остана в кревата, за да оправи пооскубаната перушина на Мериан. Същата нощ полицията нахлу в малкия му апартамент над ресторанта на Винченцо и му показа разрешение за обиск. В панталона му намериха десеткаратов диамантен пръстен. Веднага го арестуваха и задържаха без право на гаранция.

Процесът продължи по-малко от два работни дни. Правосъдието беше експедитивно. Мериан свидетелства, че пръстенът е неин. Бетина потвърди, че е преспал с нея и е бил в къщата. Шоз се обяви за невинен. Доколкото въпросът касаеше Бетина, той призна, че е бил с нея, „както с някои други“. След казаното погледна право към Мериан.

Тя естествено отрече. Но той направи нова грешка. Съпругът й Роджър Клакстън Втори беше могъщ сенатор и потомък на фамилия, основала Ню Йорк. Клакстън се приближи към него, след като беше опетнил името на съпругата му.

— Сам си изпроси пандиза, момче — беше казал той.

Присъдата му беше ефективна — седем години затвор без право на обжалване.

През есента на 1889 година Шоз беше затворен. Седем месеца по-късно избяга.

* * *

Шоз се приближи към Мериан, без да откъсва поглед от нея.

Тя остана абсолютно неподвижна, като се изключеше бясното пърхане на ръчно рисуваното китайско ветрило в ръката й. Очите й бяха широко отворени, сини и вперени в него.

Той се усмихна.

— Здравей, Мериан.

Ветрилото се забърза още повече, сякаш беше крило на колибри.

— Шоз! — Гласът й бе запазил дрезгавината, която той така добре познаваше.

Погледът му я обгърна със зле прикрита неприязън.

— Чудя се кой е по-щастлив от тази непредвидена среща, ти или аз?

Тя не успя да схване думите му, а и не си направи труда.

— Как си, Шоз?

— По-добре от последния път — ухили се злобно той.

Подмятането не й убягна. Две розови петна обагриха деликатните й страни, а очите й засвяткаха.

— От всички места на света как се озова точно тук?

— Работя. А вие, госпожо Клакстън? Какво ви води на Запад? Никога не сте ме поразявали със склонност към нещо друго освен бални зали… и спални.

Розовите петна върху бузите й се сгъстиха.

— Синът ми Леон е влюбен във внучката на Дерек Браг. Шоз, съжалявам, толкова съжалявам.

— Наистина ли? Защо тогава не даде правилен ход на делото и не каза истината?

— Не можех. Знаеш, че не можех. Това би ме унищожило.

Идеше му да я удуши.

— Ще се видим пак, госпожо Клакстън.

— Чакай. — Тя го докосна по ръката и задържа дланта си там.

Той се обърна.

— Шоз — каза тя с гърлен глас, цялата задъхана.

Невероятно, помисли си той. Беше се отнесъл с нея като с кучка, каквато в действителност си беше, а плачеше за още.

Той се двоумеше дали да й го даде, когато изведнъж осъзна, че е загубил целия си интерес.

— Забавлявай се добре, Мериан — каза той.

— Чакай! — Тя го задържа настоятелно за ръката. — Трябва да поговорим.

— Да поговорим?

— Моля ти се! Да се срещнем след час и…

— Ако си мислиш, че представлението от последния път може да се повтори, избий си го от главата.

— Мисля, че ще те заинтересува това, което имам да ти казвам. Като начало ще започна само с една дума: изнудване. — Очите й изпускаха искри.

Устните му се извиха, но тя беше успяла да привлече цялото му внимание.

— Сигурна съм — каза тя, а очите й се спуснаха надолу към бедрата му, — че на Дерек Браг ще му бъде интересно да научи кого е наел на работа.

Извивката на устните му стана още по-изразена. Той я сграбчи за ръката и я придърпа рязко към себе си. Мериан се запрепъва, когато той я завлачи през тълпата, докато не останаха сами зад един от хамбарите. Шоз я опря с гръб към стената. Тя се вторачи в него, а гърдите й напираха изпод ниско изрязания корсаж.

— Сега ли го искаш или после?

— Шоз! — възропта тя, сякаш беше самата невинност.

Той хвана заплашително лицето й в ръце и го задържа там.

— Никога повече не ме заплашвай!

Въпреки усилието си тя не успя да каже нищо.

— Върви и кажи на Браг, за да видиш, че хич не ми пука. Но спипам ли те на някое друго шибано място, с теб е свършено.

Той я освободи от хватката си.

— Кучи син — каза тя, а очите й пламтяха яростно.

— В канавката ти е мястото, Мериан — отговори й той.

Шоз беше си тръгнал, когато зад тях се разнесе нечий тих глас.

— Здравей, майко. Видях те да идваш насам и се зачудих какво правиш тук.

Шоз се извърна, за да види една по-млада версия на Мериан — руса, със сини очи, без съмнение нейна дъщеря. Девойката му се усмихна много мило. Гласът й притежаваше същия непогрешим тон на добро възпитание.

— Здравейте.

Той кимна.

— Шоз е мой стар приятел, скъпа. — В гласа на Мериан се забеляза затаено раздразнение, когато представяше Шоз на дъщеря си Дарлийн.

— От Ню Йорк ли, мамо? — В тона на момичето се прокрадна лек укор. — От Ню Йорк ли сте, Шоз?

— Не.

— И аз така си помислих.

Тя отново се усмихна приятно. Смехът й беше възпитан. Той знаеше, че би била лесна плячка, отегчителна при това, но когато усети знойния полъх от гнева на Мериан, я покани на танц. Когато Дарлийн се съгласи с тих и кокетлив смях, без да откъсва големите си сини очи от лицето му, Шоз чу ясно съскането на майката.

* * *

— Толкова е горещо — заяви Люси, без да престава да си вее.

— Мога ли да ви донеса нещо, госпожице Люси? — запита Били.

— Бих искала чаша от онзи лош червен пунш, дето е подсилен с алкохол — примижа тя в лицето му.

— Аз ще го донеса — намеси се бързо Леон, но тонът му беше загрижен.

Когато той се отдалечи с горделива походка, Били го проследи с кръвнишки поглед.

— Какво ще кажете за парче торта?

— Пунш и торта — защо не? — съгласи се весело Люси.

Когато и Били се впусна да изпълнява поръчката й, тя се обърна към Джоана.

— Коя, по дяволите, е тази?

Джоана, твърде безлична в розовата си рокля в сравнение с пламтящото червено на Люси, проследи погледа на приятелката си.

— Срещала си се с Дарлийн. Не си ли спомняш?

— Не — кисело й отвърна Люси, въпреки че вече беше разпознала сестрата на Леон. Тя наблюдаваше с неприкрита ярост, смръщила в убийствен израз вежди, как Шоз и Дарлийн си проправяха път през тълпата, склонили глава един към друг.

— Тенът на тази кльощава блондинка е като на клисаво тесто — обяви Люси.

— Мисля, че е красива — каза Джоана.

— Има фигура на дванайсетгодишна — ядно й отвърна Люси.

— Защото ревнуваш.

Преди да успее да протестира, Никол се появи изневиделица и обгърна талията й с ръка. Изглеждаше много греховно в жълта мексиканска блуза, която оставяше раменете й изцяло открити, и широки пурпурни и златисти копринени фусти. На ушите си носеше огромни златни халки, които докосваха голите й рамена. Люси сметна, че външният й вид е твърде екзотичен — като на циганка.

— Кого ревнува Люси?

— Няма такова нещо — заяви Люси.

— Не изглеждаш много щастлива на рождения ден на дядо — обвини я Никол. — А празненството е страхотно! Кой има фигура на дванайсетгодишна?

Люси се намръщи, но погледът й отново откри Шоз и Дарлийн сред танцуващите. Никол проследи извивката на главата й.

— Дарлийн Клакстън — подсказа й Джоана.

— Не се тревожи — каза Никол. — Сладка е, но пред теб е едно нищо. А мъжът с нея?

Нямаше съмнение за кого питаше Никол, при което Люси остана потресена от порива на ревност, който изпита.

— Не е за тебе, Никол.

Братовчедка й я погледна засегнато.

— Смяташ, че не е мой тип? Напомня ми за татко и чичо Брет. — Тя потрепери театрално. — Не съм толкова глупава и нямам намерение да се забърквам с властен мъж. Всъщност нямам намерение да се женя изобщо.

Думите на Никол бяха нещо много повече от разиграване на спектакъл. Тя не само беше вироглава и дива, но и се бе провалила печално през първите няколко сезона на баловете в Лондон — дори преди избухването на последвалия скандал. Беше изпаднала в малко неудобно положение, след като нейната по-малка сестра, Реджина, вече беше получила няколко предложения, а Никол даже не беше осъществила дебюта си в обществото.

— И така — запита лукаво тя, — кой е мъжът?