Когато погледите им се засякоха, той се вкопчи още по-здраво в дръжката на лопатата.

По дяволите, помисли си, нима трябваше да се появи точно в този момент, за да стане свидетел на неговата немощ.

Ала нямаше да я демонстрира за нищо на света. Самоуверено вдигна глава и се изправи още повече.



Появата му я потресе.

Беше се върнала от Парадайз предишния ден, убедена в победата си и сигурна, че го е прогонила завинаги от града. Победата й беше струвала скъпо, но нейната тайна беше много по-важна от парите. Разбираше, че е заслужила триумфа си.

Но духът й не се успокои. Нея вечер сънят бягаше от клепачите. Четенето също не помогна. Продължаваше да си го представя така, както го беше видяла за последен път в апартамента на губернатора, с красиво лице, независимо от разкривените от гняв черти и лъснало в пот съвършено тяло, скулптирано сякаш от някой Микеланджело. Беше започнала да се тъпче с вносен швейцарски шоколад, но той не я засити и тя го даде на котката с тигрова окраска. На следната утрин, съсипана, отиде да помага на Миранда в кухнята.

В дома на родителите й в Ню Йорк имаше главен готвач и много помощници, които биха останали потресени, ако само прекрачеше територията им. Тук баба й обичаше да готви, независимо че разполагаше с огромна прислуга. Люси не беше стъпвала в кухнята на ранчото, откакто беше на тринайсет. Едно време печаха заедно курабии и сладкиши. Майка й не готвеше, твърде заета с политика и обществени ангажименти, но тогава се присъединяваше към тях, за да оформят едно весело трио. Тези дни бяха безвъзвратно отминали, но на нея й се искаше в него миг да ги възкреси наново.



Отмина с безразличие изненадата на баба си и предложи помощта си. Да носи разни неща от хладилната кутия и да забърква продукти в готварските паници й осигуряваше нужното занимание. Само и само да бъде ангажирана.

Автомобилът беше на поправка в града и щеше да бъде готов по-късно същия ден. Тя очакваше с нетърпение този миг, защото щяха да карат заедно с Джоана около ранчото или даже до града. След като свърши в кухнята, все още с чувство на безпокойство и неудовлетворение, тя се наконти в нещо бяло и носещо хлад и слезе долу. Когато Дерек я покани да му прави компания при инспекцията на кобилите за разплод в конюшнята, където се жребеха, Люси се съгласи.

Но в този момент тя беше замръзнала на едно място и не вярваше на очите си. Не може да бъде, това беше той.

Шоз й кимна учтиво.

Тя ахна, когато видя лицето му. Какво се бе случило? Приличаше на пострадал жестоко професионален боксьор.

Осъзна, че го вгледа втренчено, но той също не откъсваше поглед от нея. Отмести бързо поглед встрани, докато дядо й го питаше как се чувства. В съзнанието й се запечата ужасяващата окраска на окото и челюстта му. Тези видения се надпрепускваха с едни други — лъщящ от пот прекрасно скулптиран торс и надвесени над лопатата, стегнати в избелели джинси бедра — нежелани картини, които тя направи усилие да прогони от мислите си. Какво правеше той тук?

— Сигурен ли си, че си добре, Шоз? — питаше Дерек.

— Напълно.

— Защо не починеш?

— Почти привършвам — отговори Шоз и вдигна лопатата. За малко да загуби равновесие, но бързо се окопити.

— Почини — настоя Дерек. — Върви и си полегни в бараката. Ако развиеш пневмония, няма да си полезен никому.

— Да, сър — усмихна се саркастично Шоз.

Погледът на едно студено, сиво око срещна Люси. Тя сепнато се обърна към дядо си. Мислите в главата й изпреварваха думите. Не би трябвало да е тук, не трябваше да е в близост до Парадайз. Беше казал, че си заминава.

— Какво му се с случило?

Шоз бавно сваляше ризата от оградата, за да се облече. Люси го изпроводи с поглед, когато си тръгна.

— Дядо?

— Влязъл в ръкопашен бой с две яки чутури вчера. Единият го цапардосал с дръжката на пистолета си отзад по главата.

— Добре ли е?

— Не мисля — каза Дерек, — има твърде болнав вид според мен. Ще изпратя Миранда да види какво му е. Хайде, скъпа.

Люси последва дядо си в прохладния, покрит с каменен под хамбар. Не би трябвало да се тревожи заради Шоз; здравето му не й влизаше в работата. Онова, което я засягаше, беше защо все още не си е заминал и какво правеше тук на ранчото. Прииска й се да узнае какво ще работи, но не се осмели да попита, щом беше на крака и копаеше, значи нищо му нямаше. Още повече, че не можеше да се сбърка посланието в погледа на здравото му око.

— Нали е красавица, Люси? — запита Дерек по адрес на сивата англо-арабска кобила. — Бременна е от Гръм. — В гласа му имаше неприкрита гордост. Гръм беше неговият най-стар, ценен и доказан жребец.

— Да — съгласи се автоматично Люси. — Дядо, кой е този?

— Кой?

— Този каубой.

— Просто нов работник.

— Кога го нае?

— Днес.

— Защо?

— Защото каза, че му трябва работа. Харесва ми. Знаеш, че ранчо „Дерек & Миранда“ е главният източник за намиране на работа в околността. Защо толкова те интересува, Люси?

— Просто така. — Тя се изчерви. — Изглежда толкова подъл, сякаш е крадец. — Тя потрепери театрално. — Дори по-лошо.

Трудно беше за вярване, че изведнъж някой е успял да спусне плътна завеса пред очите на дядо й.

— Не е крадец — разсмя се Дерек. — Аз съм добър познавач на човешкия характер и мога да ти кажа следното: той е само буйна глава и горделивец. Не се тревожи.

Люси свъси вежди. Положението ставаше нетърпимо. Плати му да напусне града, а вместо това той се захвана да работи в дома на баба й и дядо й. Трябваше да бъде уволнен, и то незабавно.

— Не знам, дядо. Може би този път бъркаш. Мисля, че не е трябвало да го наемаш.

Дерек беше очарован.

— Остави управлението на ранчото на мен, скъпа. Никой във фамилията не е показвал склонност да го прави. Ник се занимава с наследеното от Миранда графство в Англия, Рейд се е разпрострял от Ню Йорк до Хонг Конг, Брет си има хотелите из цялата страна и околосветските круизи. Искаш ли ти да въртиш ранчото, Люси?

Тя стисна ръката на дядо си в своята. Усещаше огорчението в гласа му, независимо че той се опитваше да го скрие. Всички в семейството знаеха, че беше построил ранчото заради Миранда и възнамеряваше един ден да го прехвърли на децата си. Но никой не го искаше, защото всички бяха твърде погълнати от собствените си занимания. Синът на Ник щеше да наследи имението на баща си, по-малкият му брат учеше право, а останалите му деца бяха момичета, докато двамата сина на Брет бяха пораснали и се грижеха за интересите му в туристическия бизнес. Собствените братя на Люси бяха твърде малки, а най-големият вече даже се беше ориентирал и искаше да следва медицина.

— Е, добре — каза тя лукаво, — аз самата съм градско момиче, но имам петима братя и въпреки че татко има огромно поле за изява в неговата империя, мисля, че няма да има нищо против едно от момчетата да поеме работата тук.

— Когато съм станал вече на сто — отбеляза кисело Дерек.

— Само на деветдесет, дядо.



Люси повдигна края на фустите си и побягна.

Дерек беше зает в южния двор за коне и тя реши да използва изгодния случай. Щеше да открие защо той беше дошъл тук. Имаше ужасно подозрение. Никой не трябваше да я вижда, естествено, но всички наемни работници все още бяха далеко от ранчото. Тя се стрелна към портика на варосаната барака с яркочервена врата, но се спря запъхтяна. Дочу нечии стъпки и се смрази на място. Вратата се отвори и тя се изправи лице в лице с Уоли.

— Госпожице Люси?

— Уоли?

— Какво правите тук?

Мисълта й запрепуска бясно.

— Дядо ме изпрати да дойда и да проверя дали новият работник се нуждае от нещо. Лошо е наранен.

— И аз мисля така. Вътре е, госпожице Люси. — Той посочи с ръка към вратата и се отдалечи с поклащаща се походка.

Люси си пое дъх. После влезе вътре, цялата трепереща. Пет нара, разположени до стените на бараката, даваха възможност на десет каубоя да се разполагат спокойно вътре. В центъра имаше кръгла маса с пет стола наоколо, а единият от ъглите беше зает от желязна печка и други два стола пред нея. Другият ъгъл беше приютил мивка и огледало, а банята с душовете беше отляво. Всички работници се хранеха заедно в обща трапезарии, която се помещаваше в друга страда. В ранчото работеха около петдесет мъже и момчета. В бройката не се включваше прислугата в къщата и онези, които работеха в железните мини, на нефтените кладенци, по транспортните товарни линии или в многобройните бизнес служби, собственост на Браг.

И най-малката следа от загриженост за раните на неприятеля изчезна в момента, в който го видя.

Хилеше й се като лъв, на когото бяха хвърлили мръвка. Беше се разположил с вдигнати върху масата обути крака, с пура в устата и чаша кафе в ръка. Очевидно я беше чул да идва и постави канчето върху масата.

Люси забеляза, че бяха сами. Нямаше вид на болен.

Тя го изгледа свирепо и затръшна вратата след себе си.

— Какво правиш тук? — запита тя, приближавайки се към него.

Краката му тропнаха едновременно по пода.

— Здравей, принцесо. Ти се била наистина милосърдна жена.

— Върви по дяволите!

— Не се съмнявам, че рано или късно ще го сторя. Няма ли да ме запиташ нещо за смачканата ми физиономия.

— Не! Как се осмеляваш? Как си дръзнал? — разкрещя се Люси.

— Дръзвам да правя това, което искам, госпожице Браг.

Фалшивата нотка в гласа му не й убягна.

— Как си посмял да се хванеш на работа тук? Казах ти да напуснеш града.

Той я сграбчи за ръката, а усмивката му се появи отново. Бавно я притегли към себе си и тя се оказа изведнъж в скута му.

— Пусни ме!

Ръцете му се плъзнаха по тялото й, държейки я здраво притисната в него, докато краката й се мятаха във въздуха, без да могат да стигнат земята. Беше обута в хубави малки оранжеви ботушки, обсипани с цяла дузина перлени копчета.