— Ще ти покажа какво правя тук.

— Какво е това? — Той я улови за китката и задържа ръката й.

— Пари!

За секунда той остана неподвижен, след което се усмихна невесело. Ръката му я стисна още по-здраво и тя изпусна банкнотата със стон.

— Парите после — каза той. — Най-напред имаме да довършваме една стара работа. — Той я придърпа плътно към себе си.

Голата й ръка беше като в менгеме между телата им. Тя усети с длан копринената гладкост на кожата и стоманената твърдост на гърдите му. Беше я стегнал с ръка около талията, а един от здравите му крака се беше вклинил между нейните, така че тя го бе възседнала, при което спонтанната му ерекция се притисна към бедрото й. Люси се опита да го отблъсне, но движението й само я нагласи още по-удобно срещу него, придвижвайки я нагоре към слабините му.

Дланите й, които блъскаха неистово по гърдите му, се свиха в юмруци. Тя го заудря бясно, извърнала лице встрани, за да избегне целувките му. Смехът му милваше ухото й, но въпреки всичко беше студен и яден, докато тя не усети езика му.

Горещи вълни на удоволствие се разляха по цялото й тяло и тя се усмири.

— Добро момиче — изгука той. Едната му длан прихвана задничето й, докато езикът му продължи мързеливо да я проучва.

Люси притвори очи, за да си позволи само за миг да почувства трепета от действията му. Устата му се придвижи знаещо към врата й.

— Не трябва да плащаш за това — каза той, докато разтриваше бавно полукълбата на задника й. — Обикновено го правя гратис.

Тя разтвори широко очи.

— Но в твоя случай ще направя изключение. — Дъхът му пареше врата й.

Ръката му се промъкна крадешком между краката й. Овладеният му глас, планомерната му страст, начинът, по който я докосваше със студена пресметливост, започнаха да потушават огньовете, които беше разгорял, което й позволи да започне да разсъждава. Тя размисли, че нещо не е наред. Той я възбуждаше, пръстите му си играеха с нея. Независимо, че бе разтърсена от наслада, Люси се отскубна със сетни сили и намери убежище от другата страна на дивана. Бездиханна, тя го гледаше объркано.

Той дишаше тежко. Лека влага изби по голия му торс, а изливащата се през открехнатите пердета слънчева светлина караше кожата му да лъщи. Не беше възбуден, а вбесен.

Желанието, което беше разпалил у нея, бързо се уталожи. Люси се вкопчи в облегалката на дивана.

— Малка мръсница — изръмжа той. — Останалите кучки като теб поне не използват сила, защото им е останала капчица благоприличие.

— Какви ги дрънкаш?

— Но ако искаш да си платиш, малката, давай. Ще се постарая да си заслужа парите.

Тя зяпна от възмущение.

— Искаш да играеш игрички? — задъхано продължи той. — Иска ти се да те преследвам? Ще ти се да те изнасиля?

Беше толкова бесен, че с удоволствие би я обладал насила. Никога в живота му не го бяха наранявали така. Той не се съмняваше, че тя го направи умишлено, за да го постави на място.

— Ако ме докоснеш още веднъж — успя да проговори тя, — ще се развикам така, че целият хотел да разбере. Ти си отвратителен. Ненормалник! Всъщност сега няма нищо, което да искам повече от това да те видя тикнат в затвора.

Думите й усмириха Шоз. Съзнанието му беше прорязано от мрачни и ужасни картини от друг затвор в друго време.

Люси не се отделяше от дивана.

— Не съм дошла, за да ме опипват — каза тя твърдо.

— За какво тогава си тук? Защо е всичко това?

Той се наведе и вдигна чека. Ръката му трепереше.

— Това е от моята лична чекова книжка — каза с треперещ глас Люси, докато се бореше за повече въздух. Как би могъл да си помисли, че му предлага пари за… за…

Той продължаваше мълчаливо да чака.

— От моята банкова сметка — добави тя. Той започваше да я плаши.

— Хиляда долара. — Той погледна хартийката. Погледът му беше студен. — Предполагам, че трябва да съм поласкан.

Думите му прозвучаха глухо.

— Не съм дошла заради… тялото ти! Не съм тук да ти платя за…

— Да те изчукам?

— Правиш го нарочно — извика тя с чувство на безсилие, шокирана наново от ужасната дума и неспособна да възвърне самообладанието си. Пое дълбоко въздух. — Чекът е, за да осигури твоето мълчание. — Той я погледна въпросително. — Точно така — пресилено се усмихна тя; беше й много трудно. Той смачка хартийката.

— Искаш да ме превърнеш от жиголо в довереник.

— Какво правиш? — извика паникьосано тя.

— Принцесо, ти очевидно не си толкова умна, колкото си мислиш. Мошеник като мен няма чувство за достойнство, така ли? Смяташ, че няма да проговоря срещу пари?

— Не би го направил. — Тя пребледня. — Не може да си толкова низък, като…

— Змия.

— По-лошо.

— Като хора от моята категория.

Тя не можа да намери вярната дума. Когато той я изгледа изпитателно, се постара да устои на погледа му. Усмихна се престорено.

— Сигурна съм, че знаеш как да използваш парите. С това всичко се урежда и ти можеш да напуснеш града.

Усмивката му беше присмехулна.

— След като имаш парите, предполагам, че нищо не те задържа повече тук. — Тя заотстъпва към изхода.

Той не отговори. Тя се опря с гръб към вратата, а ръката й хвана кръглата дръжка.

— Е?

— Мислиш ли, че всичко се купува с пари?

— Аз не купувам нищо, просто… — Тя пребледня като платно.

— Можеш да бъдеш спокойна — отвърна й той с горчив смях.

Най-после беше успяла. Силите й бяха на привършване.

— Можеш ли да тръгнеш довечера? Или утре?

— Мога да си тръгна — отговори той след дълга пауза.

— Много добре — извика тя, грейнала цялата в усмивка. Връхлетя я чувство на облекчение. Чудесно всепоглъщащо облекчение. — Тогава… — засмя се нервно — довиждане.

Погледът му беше бледосив и загадъчен. Тя завъртя дръжката на вратата, отвори я широко и се изниза бързо. В коридора се сети, че трябва да ходи, без да тича. Успя. Прогони копелето от града.

10

Той крачеше напред-назад из стаята, между двойната стъклена врата към балкона от ковано желязо и леглото с балдахин от тежки кадифени завеси. Продължаваше да стиска в юмрук смачкания чек.

— Мръсница!

Не си спомняше кога за последен път е бил така ядосан. В съзнанието му изплуваха прекрасни видения, в които той извиваше красивия врат на Люси Браг.

Нима наистина си мислеше, че може да си разчисти сметките по този начин? Да го напъди от града срещу няколко въшливи долара? Той се усмихна. Очакваше я нова изненада.

При всички случаи той трябваше да се грижи за бизнеса си и щеше да напусне града след реализирането на сделката, а не защото тя му беше наредила. Трябваше да й устрои подобаващо сбогуване.

Той разгърна чека. Беше толкова разгневен, когато му го подаде първия път — обезумял и разочарован, напълно осъзнал, че тя се стреми да му покаже колко по-ниско стои от нея, плащайки му като на проститутка. Защо го дразнеше толкова? Защо не я харесваше дори повече от останалите? Мислите не му даваха покой, затова той се опита да ги прогони.

Все пак това разплащане не беше по-малко обидно от другото. Какво си мислеше тя за него, че е някакъв негодник, който се опива от това да насилва девственици, а после се мъчи да петни репутацията им? Наистина ли оправдаваше такава слава? Трябваше да признае, че един-два пъти се беше почувствувал малко виновен, малко лош заради гадното си поведение към нея. Но тя извикваше наяве най-тъмните страни от характера му, без той да знае защо.

Люси трябваше да даде своя принос за революцията, реши, изпълнен с неприязън, той. После промени решението си. Такава мисъл беше твърде благородна за него, а още по-малко за нея. Тя щеше да плати за нещо много по-добро, подарък за Кармен, нещо френско, черно и порочно. Хрумването му достави огромно удоволствие.

Той обаче не можеше да го направи, не беше способен да задържи парите, още по-малко да ги профука по Кармен. Щеше да върне чека при първия удобен случай. Той надяна новата риза от мек син памук, която си беше купил предишния ден, и не след дълго се носеше надолу по стълбите. Чиновникът му извика, преди да успее да вземе последните стъпала.

— Господин Купър — каза той, — току-що получихме вашата телеграма. — Шоз нетърпеливо пристъпи напред. Изражението му помръкна, докато преглеждаше набързо очаквания отговор. Купувачът му беше задържан в Куба, а нов нямаше да се появи няколко седмици. Шоз смачка телеграмата. Не можеше да остави пушките, дори там, където бяха заровени толкова дълго време, федералните агенти се опитваха в последните шест месеца да осуетят операцията и Шоз беше добре запознат с това. До този момент успяваше да им се изплъзне, но не можеше да разчита следите му да бъдат напълно чисти. Имаше непосредствени впечатления от последната пратка за кубинските бунтовници от Корпус Кристи. Федералните агенти обградиха кораба и се опитаха да попречат на товара да напусне страната. За щастие дойдоха доста след товаренето на парахода. Последва истинска престрелка. Шоз имаше един убит и трима ранени. Пораженията на страните бяха равни, което не беше никак добре за криминалното му досие, набъбнало още повече след случая. Едно беше да те окошарят несправедливо заради фиктивна кражба и да офейкаш успешно, а съвсем друго — да влезеш в схватка с правителствени агенти. По-лошо от това не можеше да бъде, поне до настоящия момент. Налагаше му се да остане близо до пушките, за да ги проверява периодично. Не можеше да си позволи да му ги откраднат или да ги открият федералните. Следователно трябваше да се навърта наоколо.

Понякога, както в този момент, имаше мъчителното чувство, че копае все по-дълбоко и по-дълбоко гроб, чийто надгробен камък носи неговото име.

Но той беше находчив, упорит и се намираше близо до границата. Съдбата не се беше показала благосклонна към него, но той притежаваше картата, с която да спечели играта.