Погледът на Миранда стана още по-твърд. Люси се присегна и я докосна по ръката.

— Това е мъжът с магаретата, бабо. Онзи, за когото ви говорих с дядо.

— Да, разбирам. Благодаря ви, господин…?

— Шоз Купър — каза той, използвайки името, което си беше измислил преди седем години след бягството от затвора.

— Благодаря ви, господин Купър.

Той погледна Люси. Зачуди се какво ли е наговорила за него на баба си и дядо си. Подозираше, че е далеч от истината. В противен случай тази симпатична дребна женица нямаше да седи и да му благодари, ако знаеше, че госпожиците са прекарали две нощи сами в неговата компания.

Люси извърна лице към него.

— Виждам, че не сте си тръгнали от града? — каза тя, стараейки се да подслади оцета в гласа си.

— Любувам се на времето — отвърна той, поздрави и ги напусна.

На рецепцията запита дали няма съобщение за него. Отговорът на телеграмата до Хавана още не беше пристигнал.

— Спешно е — каза той на служителя и му пробута един долар. — Моля да ме уведомите веднага щом пристигне отговорът.

— Много бързаш да си ходиш — изсъска Люси зад гърба му, щом служителят изчезна в офиса.

Шоз се облегна на лакът върху плота на рецепцията, видимо развеселен.

— Здравей, принцесо — провлачи той гръдно и многозначително.

— Не ме наричай така!

— Няма причини да не го правя! — Погледът му преброди тялото й. — Ти си принцеса, не — богиня!

— Искам да се махаш оттук. — Комплиментът му я остави безчувствена.

— Искаш да си ходя?

— Защо си тук?

— Не мисля, че е твоя работа.

— Кога заминаваш?

— Това също не те засяга.

— Копеле! — Тя хвърли тревожен поглед през рамо в посока на трапезарията. — Проблеми ли ще ми създаваш?

— Само ако си ги търсиш. — Той се усмихна доволно от двойното подканяне да си гледа работата.

— Предупреждавам те. — Тя размаха облечен в бяла ръкавица юмрук под носа му.

Той го сграбчи и я накара да се закове на място. Хватката му беше здрава и непоклатима, но не и болезнена. Шоз притисна ръката й към гърдите си и се взря в нея. Тя отвърна на погледа му и за момент почувства ударите на сърцето му с малката си длан.

— Да сключим примирие, Люси — каза с нисък глас той.

Тя отскубна ръка с неясен вик, погледна го с огромно недоверие и изчезна.



— Добре ли си, Люси? — запита Миранда.

Бяха седнали в по-малката от двете дневни на къщата, която беше и по-уютна с пъстрия мотив „дърво на живота“ върху тапетите, плюшените мебели, тапицирани в златно и горско зелено, и дебелите килими на пода. Чакаха пристигането на Дерек, преди да се преместят в трапезарията за вечеря.

Люси беше станала много мълчалива, откакто бяха напуснали Парадайз същия следобед. Направи опит да се усмихне и го придружи за по-убедително с кимване.

— Да, бабо, само съм малко изморена.

— Надявам се, че не си болна.

Люси не отговори, твърде дълбоко потънала в собствените си мисли. Защо този несретник беше все още в града? Какво целеше? Колкото по-скоро си заминеше, толкова по-добре за нея във всяко отношение. Искаше отчаяно да забрави случилото се, но ако той останеше, винаги съществуваше възможност някой да научи истината.

Тя трябваше да предотврати това на всяка цена. Съществуваха две истини и две лъжи. На баба си и дядо си беше казала убедителна лъжа — как Шоз ги бил срещнал в деня на пристигането им в Парадайз. Не им беше дала възможност да заподозрат, че всъщност бяха прекарали цели два дена и две нощи с него. Само Джоана знаеше истината.

Тя знаеше и двете истини. Не само че бяха прекарали две нощи с Шоз, но и че Люси се бе компрометирала с него.

Шоз също знаеше две истини.

Люси се доверяваше безрезервно на приятелката си. На него тя изобщо не вярваше.

Дерек беше изгубил много време да я хока заради глупостта й, след което беше изпратил няколко мъже да търсят колата и евентуално някакъв оцелял багаж Люси чувстваше, че минава метър и беше много благодарна. Ако и двете истини излезеха наяве, нямаше да се отърве така лесно, а щеше да бъде обругана и напълно озлочестена. Във всеки случай беше сигурна, че Шоз ще свърши с куршум в стомаха, изпратен от дядо й.

Не че я интересуваше, ако го застреляха, въпреки че й се струваше прекалено. Тя реши да поеме нещата в свои ръце.

На следната утрин уговори Били да я закара до града на пазар без Миранда. Наистина беше необичайно за Люси да ходи до Парадайз без баба си, но нея сутрин потеглиха без знанието й. Искаше й се да елиминира и Джоана, но имаше нужда от нея. По-добре приятелката й да е посветена в това, което прави, отколкото Били, който щеше да иска да я придружава навсякъде, ако беше сама.

Оставиха момчето до градската пивница, след като го убедиха, че би се отегчил да ги съпровожда при пазаруването. Походката на Люси беше енергична, когато се отправи към хотела, следвана от Джоана.

— Какво става, Люси? — поиска да узнае тя. — Отиваш да се срещнеш с него, нали?

— Не е това, което си мислиш — отвърна Люси и само забави невидимо крачка, въпреки че беше втрещена.

— Използваш ме като прикритие, за да се срещаш с него — твърдо каза Джоана.

— Това не е любовна среща.

— Не ти вярвам.

— Довери ми се — каза Люси и постави ръка върху рамото на приятелката си. — Моля те, Джоана, нуждая се от доверието ти.

Най-накрая Джоана кимна утвърдително и двете влязоха във фоайето на хотел „Парадайз“.

— Къде ли може да бъде по това време? — запита нервно Люси.

— Едва девет е — каза Джоана. — Сигурно си е все още в стаята.

Тя обхвана помещението с поглед.

— Не мога да се кача там горе.

Джоана не каза нищо, докато Люси се терзаеше. Изведнъж тя възбудено сграбчи приятелката си за ръката.

— Отвлечи вниманието на служителя. Помоли го за… за карта. Питай го къде е връх Пит, дали става за пикник, как се стига дотам. Аз ще изтичам горе само за минута.

— Откъде знаеш в коя стая е?

— Вчера питаше за пощата си — усмихна се Люси, — и мъжът на рецепцията погледна в кутия 525. Това е апартаментът, в който дядо настанява най-добрите си приятели — намира се на най-горния етаж. А сега върви!

Люси наблюдаваше как Джоана се приближи към чиновника, след което отстъпи към неотдавна поставения асансьор. Скоро те поведоха разговор, но мъжът беше с лице към нея. Люси вдигна очи към тавана. Такава глупачка ли беше Джоана? Трябваше да го накара де се обърне! Най-накрая, когато мъжът влезе в офиса, Люси натисна бутона за повикване, вратите се отвориха, тя хвърли още един поглед към рецепцията, където Джоана стоеше сама, и се хвърли в асансьора. Вратите се затвориха със завръщането на чиновника, и тя сметна, че не я бе видял. Сърцето й биеше лудо в гърдите. Апартаментът на губернатора. Беше наречен така още от времето, когато губернаторът беше отседнал в него за първи път преди тридесет години. Люси се изненада, че Шоз имаше пари, за да си позволи такова настаняване. После си помисли злобно, че ги нямаше и щеше да напусне града без да плати сметката. Почука на вратата.

Той й отвори моментално. Беше надянал само прилепналите и избелели джинси, докато коланът и копчелъкът му бяха незакопчани. Гърдите му бяха влажни и голи. Очите му се разшириха.

Преди да успее да проговори и дори да я покани, Люси се шмугна покрай него в стаята.

— Затвори вратата — извика тя, — преди някой да ни е видял.

Той се подчини усмихнато.

9

Шоз се облегна на вратата, пъхнал палци в гайките на своя „Левис“. Оголените му от усмивката зъби лъщяха от белота.

Люси трепереше, застанала само на няколко крачки от него. Въпреки че беше обширен, апартаментът й изглеждаше тесен и малък. Изведнъж двамата се почувстваха сам сами. Чувството пораждаше тайнствена интимност и беше извънредно обезпокоително.

Тя забрави за момент решителността си и причината за посещението и поиска да избяга.

Защо не си облечеше ризата? Беше много трудно да се съсредоточи върху задачата си, застанала пред неговите лъскави от влага голи гърди и стегнат стомах. Погледът й се спусна към копчелъка на джинсите и тяхното провокативно съдържание, едва удържано от избелелия деним. Джинсите му бяха непристойни. Целият беше непристоен. Усмивката му се изпари и погледът му стана напрегнат.

— Не мислех, че ще е толкова лесно. Ела, принцесо!

Той се отблъсна от вратата и се приближи към нея. Гласът му беше дрезгав, лишен от враждебност и антагонизъм.

Люси беше хипнотизирана от гласа и близостта на полуголото му тяло, но успя някак си да осъзнае какво става. Беше я разбрал напълно погрешно! Ръцете му бяха изненадващо ласкави, когато се сплетоха собственически около раменете й и я притиснаха.

— Харесва ми как ме гледаш — измърмори той.

Тя се взираше в лицето му. Погледна го в очите и видя затаения пламък. Гърдите й се повдигаха и спускаха, сърцето й препускаше лудо, обхвана я пулсираща нужда, която тя познаваше, но не желаеше.

Този мъж не я харесваше. Беше го казал много ясно. Беше я употребил. Този мъж можеше да я предаде.

Той беше копеле.

— Не — възви се тя енергично встрани.

За един кратък миг очите му изразиха изненада, след което ъгълчетата на устата му се повдигнаха. Той я погледна наперено.

— Нищо не разбирам! — Тонът му беше предизвикателен, но тя успя да схване единствено смисъла на думите.

— Не разбираш? — Тя се разсмя колебливо, докато се добираше до другата страна на дивана, следвана лениво от него.

— Имам новини за вас, господин Купър — аз съм жена, която никога няма да притежавате.

— Наистина ли? — Беше я заклещил до леглото и се смееше, без Люси да намира изобщо нещо забавно в ситуацията. — Тогава какво правиш тук? Не можа да издържиш, нали?

Арогантността му я вбеси — тя бръкна в чантата, намери банкнотата и я плесна с все сила в голите му гърди.