Миранда заведе момичетата горе и ги нагласи в съседни стаи.

— Ще накарам Били да ти донесе нещата — каза тя и чевръсто оправи белите дантелени чаршафи на леглото. Стаята беше известна с розовите и бели тапети на тънки линии, тапицираните с релефна виненочервена дамаска мебели, изящно изработените английски столове и маси, тухлена камина, покрит с борова дървесина под и дебел многоцветен ориенталски килим, в който преобладаваше червеното. Леглото беше цялото в дантели и финтифлюшки. Миранда тупна възглавниците, отиде в просторната баня, покрита също с борово дърво, и започна да пълни ваната.

Люси си помисли за чантите с багаж и всичките си най-хубави дрехи, повечето от които накупени специално за тази ваканция. Несъмнено вече бяха окрадени.

— Нямаме никакъв багаж — каза тя и изтри очите си. — Трябваше да оставим всичко в колата.

Не искаше да си спомня за приключението им и за Шоз, но за нещастие не успя.

— Следователно ще трябва да си накупите нов гардероб — каза бодро Миранда.

Люси почти се съвзе. Обикновено обожаваше да пазарува. Но усмивката й този път бе уморена.

— Съжалявам за сълзите и за кашата, която забъркахме.

— Знам — каза Миранда и я потупа по рамото. — Най-напред банята, после храна и почивка, и чак тогава ще поговорим.

Люси изчисли, че разполага само с няколко часа, за да направи разказа си правдоподобен. Тя се усмихна на баба си, обърна се и се погледна в огледалото.

— Мили боже!

— Люси! — смъмри я Миранда, която беше ревностна католичка, и не обичаше името божие да се споменава напразно. — Бързо в банята!

Когато видя отражението си в огледалото, й се прииска да умре. Никога не беше изглеждала така, през целия си живот. Единствената й мисъл беше как е било възможно някой да я пожелае. Приличаше на мърлява перачка, с посивели от прахоляка и осеяни с лекета дрехи. Косата й беше даже още по-мръсна, сплъстено мише гнездо, смешно и нелепо, коронясало главата й. Най-лошото бе, че красивото й лице лъщеше от пот и беше изцапано с мръсотия. Не беше красавица, а истинска повлекана.

Тя изстена отново и се свлече в един плюшен стол. Не беше справедливо. Не беше честно, че след всичките изпитания, през които й бе съдено да премине, трябваше да изтърпи това последно унижение. Скитникът я видя в такъв вид и тя трябваше да е благодарна, че не засегна въпроса с обичайната за него злоба. Слава богу, че нямаше да й се наложи да го види отново.

8

Шоз нае най-добрия апартамент в хотел „Парадайз“. Поръча вечеря от пет блюда и бутилка френски коняк, потопи се в димящата вода на ваната, обмисли варианта с проститутка, но се отказа и се напи. Остана в леглото до късно на следната утрин.

Заради коняка спа непробудно, за разлика от предишните две нощи, когато се въртя непрекъснато заради несподелената си страст към принцеса Браг. Не беше свикнал да бъде така обсебван от някаква си фуста. Но тази имаше тяло на грешница и той си помисли, че сигурно би била красавица, ако се приведеше в ред. Той бе притежавал множество прекрасни жени, най-красивите в света, и това не беше най-важното за него. Винаги беше предпочитал да прави любов в тъмното.

Освен това нейният тип не му се нравеше ни най-малко. Познаваше детайлно този сорт нежни създания. Изгаряха от нетърпение да се шмугнат в леглото с него, но когато се разминаваха по улицата, дамите се правеха, че дори не го познават. Сексуално се прехласваха по него и той подозираше, че го правят по-скоро защото подобен мъж с три четвърти апахска кръв във вените беше табу в тяхното общество, отколкото затова, че беше привлекателен и надарен в леглото. Почти всички бяха женени и не даваха и пукната пара за брачния си обет. Беше се наситил на тези жени още преди седем години.

Щеше му се да прекрати серията мрачни мисли, защото го тормозеха, но не успяваше. Все още можеше ясно да види Мериан Клакстън да лежи върху тоалетната си масичка, където я беше оправил, в черния си корсет, с разперени встрани крака, задъхана за още въпреки страха си, че може да я убие. Бяха любовници цяла една година, започвайки точно когато беше в средата на последния семестър в юридическия факултет. Тя не само го беше натирила, но и предала, а след като беше успял да избяга от щатския затвор Ню Йорк, го смяташе способен на убийство.

Гневът му се надигаше всеки път, когато си помислеше за Мериан, скалъпения процес и затвора. Но също така една част дълбоко вътре в него стенеше. Не защото вече беше окачил табелката „Ш. Савидж, адвокат“ върху вратата на току-що наетата уютна малка кантора, но защото бляновете му бяха започнали да умират много преди това, след напускането на ранчото в Южна Калифорния, където беше отгледан.

Да бъде мрачен и навъсен още от сутринта не беше добре както за храносмилането, така и за настроението му. Той изруга по адрес на момичето, задето бе събудило отдавна приспани спомени. Закуската се състоеше от кафе и глътка от снощния коняк за прогонване на пулсирането в слепоочията.

Бизнесът му изискваше внимание. Не беше изненада, че денят беше ясен и горещ. Той се пусна безгрижно надолу по улицата, за да добие впечатление от прясно боядисания малък град. Табелата над дрогерията беше ярко червена. Универсалният магазин можеше да се похвали с изписани върху огромни витрини златни букви, големи колкото Шоз, а прозорецът на бръснарницата беше на червени и бели ивици. В този град имаше нещо, което го притесняваше — беше твърде свеж и чистичък, място, в което хората създават семейство. Твърде идиличен. Би могъл да постои, но мястото не беше за него и никога нямаше да бъде.

От пощата изпрати телеграма до своя купувач в Хюстън. След като каза на чиновника, че ще чака отговора в хотела, отиде да се подстриже и избръсне. Върна се в хотела за резултат, но нямаше нищо. Клиентът му не беше отсядал в указания хотел.

Новините бяха много лоши. Той изпрати друга телеграма, този път до Хавана, Куба.

Нямаше да получи отговор до вечерта или следващата сутрин. Отказа да се тревожи. Сделката беше стабилна, но очевидно беше възникнало нещо и продажбата трябваше да се отложи. Надяваше се горещо клиентът му да не е тикнат в някой от мрачните испански зандани на Хавана. Тази възможност не се изключваше и тогава продажбата се отлагаше за неопределено време или се анулираше изобщо до появата на нов кандидат. За щастие купувачът не беше опандизен и щеше да пристигне скоро в Хюстън, така че сделката щеше да се осъществи след няколко дена.

Не че го беше грижа да внимава за откраднатите пушки, но не му харесваше да убива времето си в Парадайз. Инстинктът му го предупреждаваше да се пази от необяснимото привличане на града. Не беше за него. Мисълта да ходи чак до Долината на смъртта и да се връща обратно обаче също не го блазнеше.

В хотела той се настани за късен обяд в изисканата трапезария сред белоснежен лен, кристални чаши и подпрели високите сводести тавани колони. Ресторантът се смяташе за най-добър в града. Тъкмо беше подхванал телешкото печено, когато те влязоха. При появата й той остави вилицата, без да сложи хапката в уста. Не го бяха видели. Независимо от часа, ресторантът беше претъпкан заради делови обеди, докато той седеше ненатрапливо в един ъгъл с изглед към всички. Ококори се, а сетивата му се замаяха.

Криво я прецени. Беше си принцеса, вълнуващо красива, и той не можеше да откъсне очи от нея. Не забеляза какво носеше, а и не го интересуваше, някаква рокля на бронзирани ивици и подходящо чадърче. Онова, което видя, беше лицето със съвършен овал и тен като слонова кост, твърде сочна уста и големи сини очи. Беше неотразима и той я желаеше.

Беше седнала в компанията на една елегантна възрастна дама и Джоана. Говореше и се смееше безгрижно, омайваше и владееше аудиторията. Той се усмихна. Дали нямаше да е забавно да прекара няколко дни допълнително в Парадайз? В края на краищата не бяха приключили общия си бизнес.

Припомни си какво бе казала. Трябвало да я насили, ако я иска, и че щяла да насъска цялата фамилия Браг и закона срещу него. Не беше се усъмнил нито за секунда в думите й, или пък в това, че бе разярена. А беше бясна, защото той отказваше да играе определената му от нея роля, която всеки друг мъж би изпълнявал безпрекословно. Тя беше разглезена и погълната от себе си, свикнала нещата да стават винаги по волята й. Последното нещо, което искаше, беше законът или могъщото й семейство да дишат във врата му, но предизвикателството му допадна; ненапразно казваха, че опасното го привлича. Знаеше, че може да я прелъсти, да я накара да го иска, да я вземе доброволно. Можеше да изпълнява възложената му от нея роля временно. Разбира се, че съществуваше рискът да го обвини в изнасилване, когато я напуснеше, и да започнеха да го преследват докрай. Въпросът беше дали рискът си заслужаваше. Дали тя го заслужаваше.

Не му се наложи да мисли дълго. Сетивата му се бяха събудили като тези на ловец. Наблюдаваше я, сякаш беше плячка. Изпита удоволствие от чувството, което беше много еротично. Тя спря да говори за момент, поозърна се наоколо и когато го видя, се вцепени.

Шоз й се усмихна и вдигна чашата си като за наздравица. Тя скръцна със зъби и навири нос, преди да извърне главата си встрани. Той отпи.

Тръгна си първи и нарочно мина покрай тяхната маса. Дебнещият му поглед не я изпускаше и това му доставяше голяма наслада. Тя стоеше сковано на стола, защото усещаше приближаването му. Страхът и очакването й бяха осезаеми. Той се поспря, когато се изравни с нея и тя можа да го види ясно.

— Здравейте — поздрави много учтиво той.

— Здравейте — отвърна тя и му хвърли безизразен и враждебен поглед.

Джоана се усмихна срамежливо.

— Кой сте вие, господине? — намеси се елегантната възрастна жена.

Той й се усмихна. Дамата не се огъна, но той настоятелно продължи с усмивката.

— Аз бях този, който придружи младите госпожици до града.