Бренда Джойс

Огньовете на рая

ПРОЛОГ

Ню Йорк, 1890 година

Беше така отегчена.

Тя въздъхна, докато се взираше в отражението си. Мъжът й Роджър Клакстън щеше да се прибере след няколко часа. Благотворителният прием в къщата на семейство Браг беше тази вечер. Надяваше се да не бъде толкова скучно, колкото последния път.

Дали да не се облече и да излезе, за да напазарува в магазина на Лорд & Тейлър? Ако поиска, би могла да се върне преди Роджър. А и защо ли да се тревожи? Навярно той дори не би забелязал отсъствието й и би влязъл право в кабинета си при проклетия телефон. Застинала неподвижно, Мериан се погледна втренчено в огледалото.

Красива беше, дума да няма. Руса и стройна, с елегантен маниер, който се придобива само с аристократично възпитание в течение на много поколения. Нямаше възражения, разучаваше се с видимо задоволство. На тридесет и осем все още караше мъжете да забавят крачка. Тя сложи натежалата си от пръстени малка ръка с безупречен маникюр на талията и разтвори халата от тънка коприна и дантели. Дръзкият корсет от черна батиста разкриваше всичките й прелести: гърдите — нито много големи, нито много малки, тънкия кръст, източените бедра. Усмихна се. Може би трябваше да се облече — ако побързаше, щеше да си бъде обратно в къщи точно преди Роджър. Ала нямаше да ходи на пазар.

— Очакваше ли ме? — запита провлачен и груб мъжки глас.

Мериан го позна и пребледня преди мъжът да е довършил изречението, преди дори очите му да срещнат нейните в огледалото на тоалетната масичка. От нея се изтръгна вик на изумление.

Той се засмя. Жената не можеше да откъсне погледа си от него. Сърцето й туптеше така лудо, че се изплаши още повече. Осъзнаваше, че се е вкопчила в ръба на масата, но не успя да помръдне.

Усмивката му вещаеше опасност.

Не можеше да е същият мъж от преди близо година. Ала нямаше грешка, той беше. Тя се ужаси. Как се бе промъкнал и какво правеше тук?

— Е, няма ли да ме поздравиш с добре дошъл? — присмехулно запита той. — Ела тук, Мериан. — Гласът му се сниши и гальовно замърка.

Подобно на механична кукла, тя се изправи и се извърна с лице към него. Всемогъщи боже, дали нямаше да я убие? Връхлетя я безкрайно съжаление за всичко сторено.

Той се хилеше, облегнат нехайно върху вратата на нейния будоар, без да си направи труда дори да затвори въпреки многобройната прислуга в градската къща. Загарът му беше наситен тъмночервеникав бронз, сякаш бе прекарал цялото лято гологлав под палещото слънце. Косата му бе катранено черна и разчорлена. Никога досега индианският му произход не бе проличавал толкова ясно. Тя сведе поглед, неспособна да се овладее.

Раменете му, поначало широки, изглеждаха още по-внушителни, а ризата беше затъкната небрежно в тесните и избелели дънки, прилепнали плътно към стегнатите бедра. Конците на копчелъка му се белееха предизвикателно — той се бе издул. Побиха я горещи тръпки. Неизбежното сексуално привличане между тях се възцари отново. Мериан си спомни за миналото, облиза устни и промълви:

— Какво искаш?

— А ти как мислиш? — запита той с гръден смях. Презрителният му поглед се спря на твърде недискретно място. — Искам да те обладая.

Желанието я премаза. Тя го познаваше, знаеше какво чувства, колко беше силен…

С три разкрача той я докопа, причинявайки й болка, докато я притегляше нагоре към себе си.

— Все още ли си падаш по това?

Тя заскимтя едновременно от болка и желание, когато той притисна слабините си към нея с умишлена грубост. Могъщият му крак се повдигна внезапно и се вклини между бедрата й, като я издигна нагоре и назад върху тоалетната масичка. Парфюми, пудри и кристали с трясък се разбиха на пода. Главата й се удари в огледалото, без тя да усети. Той се бе надвесил над нея и протягаше ръка към копчелъка си. Тя го наблюдаваше хипнотизирана. Ръката му застина по средата.

— Кажи го.

— Шоз?!

— Кажи го — настоя той с омраза в гласа.

— Прости ми — задъха се тя и разтвори широко бедра, устремена към него с цялото си същество. Сетне погледна нагоре, за да срещне изумителните му сиви очи. — Никога не съм искала да те нараня.

— Лъжкиня! — изсмя се той. Когато разтвори панталоните си, членът му изхвръкна навън. — Лъжецът по призвание си остава лъжец — каза той и проникна в нея.

Тя извика от наслада и болка. Главата й се отметна назад, а една порцеланова купа се вряза в гърба й. Той държеше коленете й широко разтворени и безмилостно тласкаше все по-навътре и по-навътре.

— Ела! — заповяда той.

Тя вече се гърчеше и хлипаше в екстаз, нареждайки страстно името му. „Шоз, Шоз, Шоз!“

Той се измъкна от нея и я сграбчи за косата — от грижливо нагласената й прическа не остана нищо. После подпря коляно в масата, наведе я рязко надолу и навлезе между устните й, докато тя продължаваше да плува сред вълните на оргазма си. Мериан се задъха. Той се устреми навътре и се освободи.

Тя се надигна и го загледа изпитателно. Огромните му длани сръчно закопчаха панталона, а светлите му очи срещнаха погледа й. В чертите на лицето му не се долавяше и сянка от удоволствие. Усмивката му бе жестока.

— Няма ли да ме запиташ за последната година от моя живот, Мериан?

Тя почувства пронизващ ужас и се загърна плътно в халата си. Логика и реалност се противопоставяха една на друга. Не би трябвало да е тук. Не би могъл да е тук. Беше изминала само година. Как ли се бе измъкнал?

— Никога не съм искала…

— Нима? Разбира се, че си го искала.

— Не, Шоз.

— Разполагаше с цели два дена, за да кажеш истината — изсмя се дрезгаво той. — Два дена. Не си ли съгласна, че в моя случай правосъдието беше малко прибързано?

Тя не посмя да отговори, защото той беше прав.

— Попитай ме! — нареди той, застанал заплашително с широко разтворени крака.

Тя познаваше силата, която се криеше в мускулестото му тяло. Очите й плувнаха в сълзи.

— Беше… беше ли много страшно?

— Като в ада.

Погледите им се преплетоха. Крайчетата на устните му се извиха нагоре.

— В затвора дори беше по-страшно.

Част първа

ЖЕЛАНИЕ В РАЯ

1

Парадайз, Тексас 1897 година

Името й не бе Палавницата, но би могло спокойно и да бъде. Между втората и двайсетата си година бе загазвала по-често, отколкото петте й по-малки братя взети заедно. А всеки един от тях си беше роден пакостник.

Както майка й често отбелязваше, тя невинаги си търсеше белята, а понякога се случваше и обратното. На две години прекараше по-голямата част от времето си с намерението да открие значението на собствената си вселена, проучвайки и много често чупейки всичко, до което се докоснеше. На три реши да провери дали домашният любимец, един малък териер, може да лети. За щастие животното завърши полета си от прозореца на втория етаж в един храст като по чудо невредимо. Нея Коледа тя остана будна цяла нощ, скрита зад канапето във всекидневната, за да види дали дядо Коледа наистина ще се спусне надолу по комина. На четири реши да посети баба и дядо в западен Тексас. Беше изключително сериозна, когато помоли кабриолета да я откара „на влака“.

За щастие шофьорът я върна у дома. На пет момиченцето се разбунтува за първи път. Майка й поддържаше активно движението за правата на жените и по време на едно събрание пламенната й реч бе прекъсната от запратени от публиката домати. Малката присъстваше на първия ред, седнала върху раменете на баща си. В залата се беше възцарило безредие. Момиченцето не можеше да си позволи да остане в сянката на събитията. Докато бащата се мъчеше да се добере до съпругата си и да я изведе навън в безопасност, детето грабна бомбето на един господин и замери с него опонентите на майка си, надавайки боен вик. Суматохата й достави истинска наслада.

Първият провал дойде, когато се опита да яхне сама любимото ловджийско куче на баща си. Тя беше подкарала звяра по Пето авеню право към Сентръл парк, ала бесният родител бързо я залови.

Казваше се Люси Браг. Баба й и дядо й казваха, че е точно копие на баща си Рейд — най-големият нехранимайко в околността като дете. Майка и я умоляваше да спре и да помисли винаги преди да действа. Люси обещаваше да го стори, но…

Вече беше на двайсет и току-що бе завършила трета година в колежа Радклиф. Отиването в Бостън се оказа триумф със съдбоносни измерения. Баща й настояваше тя да си остане в Ню Йорк и дори да живее при тях, за да не я изпуска от очи. Люси не искаше и да чуе. Беше се преборила със зъби и нокти за правото на самостоятелност, като обеща да следва възможно най-миролюбива линия на поведение. В края на краищата разумната й майка се съгласи, а баща й отстъпи неохотно.

За голямо облекчение на родителите й годината премина кротко. Дори прекалено тихо, както бе отбелязал баща й — той сякаш очакваше всеки момент да настъпи провал. Първата й година не беше никак мирна. Едва не я изключиха. Естествено по злощастно стечение на обстоятелствата. Никога нямаше да я хванат, че се връща в пансиона след сигнала за загасяне на лампите, ако конят на кавалера й не бе стъпил накриво.

Люси се прибра у дома след втората година с чувството, че се е вдаскалила. Оценките й бяха отлични, а арсеналът й от грехове се бе обогатил само с половин дузина, колкото бяха и предложенията за женитба. Имаше право, когато казваше, че едните компенсират другите. Когато баща й възнегодува срещу греховете, тя смирено противопостави на тях сватбените предложения. Това го накара да се спре, защото измести сполучливо вниманието му от едната тема на другата. Рейд се отпусна чак когато Люси го увери, че не се интересува сериозно от нито един кандидат.