— Пунш, скъпа? — запита той Лиан, чудейки се, очарован, защо горната част на гърдите на Сторм е със същия златист цвят, както и ръцете и лицето й. Къде всъщност свършваше този необикновен тен? Бяха ли гърдите й бели под роклята?

Рандолф пристъпи към нея с нескрит възторг в очите.

— Сторм, сякаш цяла вечност съм чакал този миг! — Той пое ръката й и я целуна.

Сторм порозовя.

— Аз също — каза тя. Учтива, безвредна лъжа. Марси й хвърли развеселен поглед.

— Наистина ли? — попита младежът с надежда. — Надявам се, че част от нетърпението ви е било свързано и с желанието да ме видите.

Сторм се засмя — богат, топъл звук, който изпълни стаята.

— Знаете, че е така.

Рандолф повдигна ръката й и отново я целуна.

— Може би по-късно ще можем да се поразходим из градината.

— С удоволствие — отвърна тя.

Брет, който се беше приближил и стоеше зад нея, помръкна. Тя флиртуваше с Рандолф и това не му харесваше — ама никак. Преди обаче да успее да обели и дума, Сторм се оказа заобиколена от останалите петима ергени, всичките нетърпеливи да се запознаят с нея. Марси започна да ги представя и Сторм отплува с тях настрани, сред талази блясък и галантност.

Марси забеляза мрачното изражение на Брет, пое ръката на съпруга си и двамата се приближиха до него.

— Предполагам, че останалите запознанства ще трябва да почакат — каза тя.

— Протежето ти вече жъне голям успех, мила — промълви Грант и нежно я целуна по бузата. Марси засия.

— Рандолф посещавал ли я е? — почти изръмжа Брет. Лиан още висеше на лакътя му. Той усещаше, че е неучтив към нея, но от влизането на Сторм не бе в състояние да дари компаньонката си с особено внимание.

— Изведе я на езда — отвърна Грант. — Мисли, че е най-красивата жена, която някога е виждал.

— Брет, хайде да танцуваме — побърза да каже Лиан, изписвайки на лицето си усмивка на победителка. Брет кимна безмълвно и я поведе към дансинга за един грациозен валс.

— Боже, как мразя да виждам Брет с тая суетна глупачка — промърмори Грант.

— Грант, бъди великодушен. Лиан не е виновна. Тя не може да не бъде това, което е. И аз щях да съм такава с родители като нейните. О, Сторм танцува!

— Никога нямаше да станеш такава — нежно прошепна Грант и отново я целуна, този път не толкова целомъдрено.

Сторм едва събираше мислите си. Едва дишаше. Беше приела да танцува с червенокосия само за да се избави от огромната група мъже, струпали се около нея, но вече съжаляваше. Краката я боляха ужасно. Можеше донякъде да ходи, без това да й личи, но в танцуването беше зле — поне в този вид танци. Дай й на нея някоя грубичка тексаска мелодия с викове и тропане на крака! Лентата на главата още я бодеше, а корсетът неудобно я стискаше. Не можеше да си спомни вече името на партньора си.

Когато го настъпи, й се прииска да умре.

— Извинете.

— Всичко е наред — отвърна той.

— Моля ви се — отчаяно каза Сторм, след като отново пропусна една стъпка, — може ли да спрем?

— Разбира се — отговори той, след като тя го настъпи отново.

Сторм се отдалечи от него, почервеняла от притеснение. Нямаше повече да танцува. Скри се от групата младежи, които се бяха поразпръснали в нейно отсъствие, но сега отново я чакаха като хрътки дивеч. Тя се отправи към Пол, който разговаряше с една възрастна двойка.

— Забавляваш ли се, Сторм? — попита той.

— Да — излъга тя, опитвайки се да забрави как се беше изложила на дансинга. Видя Брет, който си пробиваше път към тях — към нея, осъзна тя с непогрешим инстинкт. Въпреки че изглеждаше спокоен и самоуверен, тя усети решителността във високата му, мускулеста фигура. В душата й се надигна гняв и паника.

— Сторм — каза той, посягайки към ръката й, облечена в къса черна ръкавица. — Колко прекрасно изглеждате тази вечер. — Той целуна кокалчетата й и докосването му сякаш премина през плата на ръкавицата. Тя го изгледа ядосано и издърпа ръката си. Той се засегна.

— Благодаря ви — каза ледено тя със студен син пламък в очите.

— Засегнал ли съм ви с нещо? — попита хладно той.

Тя вдигна вежди, без да осъзнава колко властно изглежда така.

— Разбира се, че не — отвърна Пол вместо нея, тупайки Брет по рамото. — Как си, Брет? Виждам, че тази вечер си довел Лиан.

Сторм веднага се връцна и ги остави, без да я интересува, че е непростимо груба и отказа дори да изслуша мъжа, който бе накарал Пол да й забрани да язди сама. Но да прави такива широки крачки, се оказа грешка. Нежното токче се подхлъзна и тя щеше да падне, ако Грант Фърлейн не се беше пресегнал да я хване в последния момент.

Мамка му! — Нова грешка.

— Всичко е наред — мило каза Грант.

Лицето й беше тъмночервено. Огледа се и видя, че половината салон беше забелязал издънката й, включително Брет.

— Ненавиждам тези прокле… тези обувки — промърмори тя.

Грант се ухили.

— Аз лично не разбирам как го правите вие, жените — каза той с блеснали кафяви очи.

Тя се отпусна.

— Това е толкова ново за мен.

— Добре се справяш — успокои я той. — Пък и имаш цяла армия обожатели. Лиан Сейнт Клер е зелена от завист, защото не е и наполовина толкова красива.

Сторм не разбираше защо всички й казваха, че е красива. Точно тогава един прислужник обяви вечерята за сервирана и Грант й предложи ръката си. Тя я пое и си помисли, че Марси е късметлийка със съпруг като него.

За щастие, вечерята се оказа по-сполучлива от предишната част на вечерта. Седнала, Сторм можа да си почине, въпреки че всички говореха безспир. Опита се да изхлузи обувките си под масата, но после се отказа — след това никога нямаше да успее да ги обуе отново. В качеството си на почетна гостенка, тя седеше между Грант и Рандолф. За зла участ Лиан и Брет бяха точно срещу тях. Сторм не обръщаше внимание на Брет, въпреки че той не сваляше поглед от нея — доста невъзпитано, както й се стори. И то не само от лицето й, но и от твърде разголените й гърди. Знаеше си, че роклята е прекалено изрязана.

Когато Брет й каза нещо, тя нямаше избор и му отговори, въпреки че хладността й беше неприкрита. В крайна сметка той се отказа.

След вечерята, състояща се от седем блюда, гостите се завърнаха в салона за още танци. Марси обикновено не спазваше обичая мъжете да се оттеглят отделно от жените, А Грант винаги бе поддържал решението й. Рандолф беше отишъл да донесе на Сторм чаша вода и за пръв път тази вечер тя се оказа сама. Облекчението беше огромно. Чувстваше се емоционално изтощена, краката й трепереха и явно се задаваше ужасно главоболие. Беше яла твърде много и едва търпеше корсета, така че се чувстваше просто кошмарно. С вечерята бе изпила и чаша вино и се чувстваше тъжна, самотна и се самосъжаляваше. Отиде до френския прозорец с кадифени завеси и се загледа невиждащо в нощта.

— Някак си не ви виждам да се забавлявате тази вечер — чу тя гласа на Брет. Обърна се, примигвайки, за да прикрие влагата в очите си.

— Махайте се.

— Защо ми се сърдите? Заради случката на плажа ли? Ако е така, извинявам се. — Тъмните му очи блестяха.

— Копеле такова! Веднага изтича да кажеш на Пол, нали? Как смееш да се месиш! Сега не мога да яздя сама. Провали единственото удоволствие, което имах в този проклет град!

Той беше видимо стреснат от гнева и лошия й език, но после на лицето му отново се спусна хладна, безизразна маска.

— Беше за собственото ви добро — каза той, упражнявайки огромен натиск върху себе си. — По — добре да яздите с други, отколкото сама. Така рискувате да ви нападнат.

— Мога да се грижа за себе си. Просто се махайте. — В очите й бликнаха сълзи. Обърна му гръб и след миг го чу да си тръгва. Почувства облекчение… и разочарование.

— Сторм? — Това беше Рандолф. Тя обърса очи с пръст, без да се обръща, защото не искаше да я виждат как плаче. Но той видя.

— Какво има? — попита, искрено разтревожен.

— Дали ще може сега да се разходим?

Той остави чашата с вода, пое ръката й и я изведе през френския прозорец, без да обръща внимание на шокираните погледи, обърнати към тях. Нощта беше хладна навън и Сторм веднага потръпна.

— Нуждаете се от наметката си — каза Рандолф. — Ще ида да я донеса.

— Не, чудесно е — спря го тя, поемайки дълбоко нощния въздух. Започна да диша по-леко.

Той я отведе в градината, където ги обгърна прекрасният аромат на орловите нокти.

— Трябва ли да ходим? — попита Сторм. — Не ми се щеше да го казвам, но обувките ме убиват.

— Трябваше по-рано да кажете — каза той и веднага спря. Стояха и гледаха младата луна. Сторм отново потръпна и Рандолф обви ръка около раменете й. Тя се дръпна. Той беше ужасно разочарован. Искаше да я целуне, но със сигурност знаеше, че тя няма да се съгласи. Примири се само да я има до себе си.

— Кажете ми защо сте разстроена — попита той нежно.

— Вече не съм разстроена.

Двамата се обърнаха, когато чуха тихи гласове зад себе си. От сенките изплуваха тъмните фигури на някаква двойка, а когато тя достигна светлото петно, хвърляно от прозореца, младежите разпознаха Брет и Лиан. Брет ги загледа без усмивка, но и без изненада.

— Радвам се да те видя, Ранди — каза той, гледайки Сторм. Това не й хареса. Изведнъж усети колко близо е до Рандолф и че едната му ръка е обвита небрежно около раменете и. Дойде й безумната мисъл, че Брет ги е проследил. За един дълъг миг двамата мъже се гледаха твърдо в очите, подобно на два жребеца, готови да се хвърлят в битка. Сторм въздъхна и се отдръпна от Рандолф. Добра се до каменната пейка и се свлече върху й. Изстена и започна да развързва обувките си.

— Сторм — каза Рандолф, приближавайки се до нея, — дай аз.

— Не мога да ги търпя и миг повече — извика тя.

Той коленичи и изу едната й обувка.

— Ох!

Той разтри стъпалото й между широките си длани.

— По-добре ли е?

Очите й се напълниха със сълзи.