Седна, протягайки високото си, мускулесто тяло. Патриша беше виртуозка в изкуството на любовта, страстна и ненаситна в леглото. Тя му се усмихна. Беше само на двайсет и две години, светлоруса и синеока, а сега, когато можеше да разгледа предизвикателно заобленото й тяло в светлината на утрото, Брет видя, че кожата й е бяла като мляко, но без корсета тялото й е по-натежало, отколкото бе предполагал.

— Добро утро — промърмори той.

— Хм — измърка тя. — Прекрасна сутрин.

Брет лениво стана.

— Не си тръгвай, Брет!

— Опасявам се, че трябва, chere.

— Но зората едва е пукнала.

Той се засмя, нахлузвайки панталона си.

— Не е съвсем така.

Когато седна на леглото, за да обуе лъскавите си черни ботуши, тя притисна меките си, пищни гърди о гърба му.

— Остани — прошепна жената. — Освободила съм всички прислужници. Никой няма да разбере.

— Живееш опасен живот — забеляза той, чувствайки се преситен. Вече не усещаше сексуално желание към нея. — Тъй като хич не ми харесва съпругът ти, нямам никакво желание да ме залови, докато му слагам рога.

— О, я стига! Стив е твърде стар! Какво според теб трябва да правя аз? — Тя се нацупи прелестно, съвършено. Брет се ухили.

— Ами имаш си ръка — използвай я!

Тя ахна, шокирана. Брет се разсмя и навлече ризата си. През изминалата нощ тя му беше дала да разбере, че такива практики не са й чужди.

— Кога ще те видя отново?

— След ден-два — отвърна той, въпреки че не беше сигурен дали наистина го иска. Да, добра беше, но Одри беше по-добра — не толкова изискваща, повече даваща. Пък и в Сан Франциско имаше всевъзможни курви, и то от класа. Брет не беше човек, който дълго оставаше при една жена. Дори Одри му беше любовница едва от няколко месеца.

Той си тръгна почти веднага, чувствайки се преизпълнен със сили въпреки малкото сън. Беше рано, преди седем часа, така че имаше време за обичайния галоп, преди да се прибере и да се заеме с ежедневните задачи. Помисли си за Сузи и детето и изпита задоволство. Съдията Стайнър беше гарантирал развода, пък и, както беше предположил Брет, Бил Хоскинс се бе оказал повече от щастлив да замени жена си за няколкостотин долара. Вчера Сузи се беше заклела, че вечно ще е благодарна на Брет… и отново беше на работа.

Той препусна Крал през плажа към галещите пясъка вълни. Соленият въздух беше приятен, свеж и чист и струеше на талази в лицето му. Вчера беше получил заем от банката на Пол, пари, които щеше да вложи в разширяването на спедиторската компания. Пол веднага се бе съгласил да му отпусне парите с думите:

— Харесвам стила ти, Брет.

Пол беше единственият, който знаеше за напрегнатото му финансово положение, но Брет винаги си е бил комарджия.

Беше светъл, сияен пролетен ден. Той осъзна, че срещу му приближава ездач, препускащ в кариер. Възхити се на едрия черен жребец и изведнъж стреснат осъзна, че ездачът беше Сторм. Сторм — сама. Изведнъж той се притесни. Погледите им се срещнаха и той видя, че тя го е познала.

— Какво се е случило? — извика той, прерязвайки пътя й със своя кон. Двете животни тъпчеха неспокойно на място.

— Какво искате да кажете?

— Къде, по дяволите, е придружителят ти? — чу се той да казва с неочакван гняв. Брадичката й се вдигна.

— Дойдох сама.

Той не можеше да повярва.

— Сама ли?

— Прощавайте — изфуча тя с искрящи очи и препусна покрай него. Той бързо реагира и отново й препречи пътя, посягайки към поводите й. Тя ахна и дръпна коня назад.

— Как смеете!

— Какво ти има? — изкрещя той. — Тъпо дете! Наоколо има всякакви нехранимайковци! Ти идиотка ли си или що?

Сторм се вбеси както от думите му, така и от свойското му отношение. Дете ли? И кой беше тон да й казва какво да прави?!

— Пуснете ме да мина!

Той нищо не разбираше. Тя беше поразителна и със същия успех можеше да е и гола, така възседнала този огромен, див жребец, обвита в плътно прилепнала кожа. Лицето й пламтеше от гняв, а около него летяха кичури златна коса.

— Но, разбира се — каза той най-накрая и придърпа сивия си кон.

Тя решително го подмина и изсумтя, когато той подкара край нея.

— Но какво правите?

— Придружавам ви — отвърна той, възвръщайки си донякъде самообладанието си. — Просто знам, че Пол не би ви пуснал да яздите сама.

— Не желая нито да ме придружавате, нито пък компанията ви — изсъска тя. — Мога и сама да се грижа за себе си!

Той я изгледа с превъзходство. Сторм реши, че го мрази.

— Мога да стрелям по-точно и да яздя по-бързо от всеки мъж!

Той с усмивка забеляза, че на бедрото й висеше огромен пищов.

— Интересен аксесоар за млада дама — подхвърли Брет саркастично. — Може би, би трябвало да бъде включен в обучението на всички изискани госпожици.

Тя изфуча.

— Положително мога да се защитавам по-успешно от някакъв си префърцунен градски комарджия!

Брет трепна и Сторм обърна светкавично коня си в друга посока.

— Довиждане, господин Д’Аршан! Отивам си вкъщи, така че вече няма нужда да се стараете да ми проваляте деня!

Брет обърна собствения си жребец и продължи да язди безмълвно до нея. Щеше да я придружи до вратата и да я достави лично в ръцете на Пол. Момичето нямаше акъл. Ама никакъв.

Въпреки това се усети, че наблюдава съвършеното й тяло, тъй зряло за правене на любов, както и към невероятния й профил. Желанието го обзе като вълна, но той му се възпротиви. От край време си беше чувствен мъж и се гордееше с това, но този път тази чувственост не си беше на мястото.

Тя му хвърли кос поглед.

— Неприлично е да се зяпа.

— Простете.

Момичето бързо го погледна, за да види дали й се подиграва, но изражението му не й каза нищо. Тя пришпори черния си жребец и се впусна в кариер. Брет не можа да не се възхити на стойката й. Яздеше с неосъзната грация, сякаш тя и конят бяха едно. Той дори не се шокира от това, че го беше възседнала по мъжки, защото когато за първи път я беше видял облечена в мъжки бричове, си беше представил точно това. И все пак сега си я представи да язди така нещо друго. Него.

— Яздите много добре — промълви той дрезгаво.

— Вие също.

Той се усмихна.

— Я ми кажете, Сторм, имате ли си любим в Тексас? Беше сигурен, че си няма. Момичето се изчервяваше всеки път, когато той я погледнеше. Ясно беше, че не умееше да флиртува. Ето че сега го гледаше с гняв.

— Не!

Беше му приятно да го чуе, въпреки че не му се искаше да разбира защо.

— И защо?

— Аз съм само на седемнайсет.

Той цъкна с език.

— Това е достатъчно.

Когато започна да й се смее, Сторм сви устни.

— Лени Уилис се опита да ме целуне, но аз му насиних окото — каза тя с мрачно задоволство.

Усмивката на Брет се разшири. Живо си представяше сцената — някакъв млад левент се опитва да си открадне целувка от дивото, пристегнато в кожи момиче, летящия юмрук. Той отново се изсмя. Сторм го погледна с ярост.

Мъжът реши да смени темата.

— Как минаха покупките вчера? Намерихте ли нещо хубаво?

— Не съм навикнала на „хубави неща“, господин Д’Аршан. Аз съм жена от Тексас, живееща и работеща в ранчо. Доколкото съм запозната, подобен живот е за хора като вас, не като мен.

Той се намръщи. Само се беше опитал да завърже приятен разговор, но тя явно искаше да се кара.

— Даже не сте позволили на Сан Франциско да ви смае.

— Точно така — каза тя, докато излизаха от плажната ивица. Продължиха да яздят в мълчание, а когато стигнаха портите на Лангдън, Сторм му отправи блестящ син поглед.

— Довиждане, господин Д’Аршан.

— Брет — каза меко той. — И възнамерявам да ви придружа до входната врата.

Вече беше решил да не обсъжда с Пол сега, пред нея, своя нрав и нейната глупост. Щеше да се отбие по-късно до банката да си поприказва с пазителя й. В крайна сметка, Пол трябваше да знае за нейната самотна езда. Беше просто твърде опасно.

Стигнаха до къщата. Винаги джентълмен, Брет слезе от коня заедно със Сторм. Тя не му обърна внимание и подаде поводите на притичалия прислужник. Брет хвана ръката й, преди тя да успее да се изплъзне.

— До петък — каза той, гледайки я в очите. След това си тръгна, скачайки без усилие на седлото и се отдалечи, без да се обръща. Въпреки волята си Сторм се загледа след него.

3

В петък сутринта Сторм се събуди отчаяна. Отказа да стане и скоро Пол изпрати да повикат лекаря. Тя беше изпълнена с ужас — довечера беше соарето в нейна чест. Възнамеряваше да остане на легло цял ден и да се преструва, че е болна от грип, така че никой да не може да я накара да отиде.

Доктор Уинслоу пристигна точно преди обяд заедно с Марси.

— Е, какво има? — извика тя, ужасно обезпокоена, и изтича до леглото на момичето още преди доктор Уинслоу да успее да влезе. Сторм се засрами. През последните няколко дни Марси я беше развеждала из целия град и тя скоро беше разбрала, че по-възрастната жена е безкрайно топла и мила, изпълнена единствено с добри намерения. Сторм неохотно я харесваше. Точно както харесваше и Сан Франциско. Сега, когато видя пребледнялото, разтревожено лице на Марси и почувства ръката й на челото си, Сторм се почувства виновна. Нещо повече, знаеше, че баща й щеше да се срамува от нея, ако видеше какво прави.

— Може би имаш лека треска — извика нервно Марси.

— Моля те, Марси, нека аз преценя — каза лекарят, който стоеше на вратата. Той влезе заедно с претъпканата си докторска чанта.

— Чувствам се много по-добре — каза Сторм и седна. — Всъщност всичко ми е наред. — Марси беше направила толкова много за това соаре. Сторм просто не можеше да я лъже.

Доктор Уинслоу я прегледа и я обяви за здрава и силна — всъщност доста по-силна от повечето жени — и скоро си тръгна, придружен от Пол. Марси седна на ръба на леглото. Сторм не смееше да срещне погледа й. Марси хвана ръката и.