— А къде са гостите ти?

Пол пое нова чаша кафе от прислужницата.

— Навън са, яздят. Сторм искаше да види океана и баща й реши да я заведе. Утре той си тръгва.

— Казваш, че е собственик на ранчо? — попита Брет.

— Да, на първо място тексаски собственик на ранчо!

Брет се изненада. Беше чувал какво ли не за онази безстрашна девойка. И все пак беше разочарован. Искаше му се да види Сторм в друга светлина.

— Марси ще намине днес следобед, Пол — вметна Грант. — Май трябва да ти кажа.

— Хубаво. Може би веднага ще може да заведе Сторм на шивачка. Тя няма никакви дрехи. Истински срам.

Брет вдигна чашата си в мълчаливо съгласие. Точно в този момент се чу глас и разкошният, чист смях на Сторм прокънтя някъде наблизо. Брет погледна към вратата с внезапен интерес и видя Дерек Браг. Зад гърба му се появи и дъщеря му.

Брет беше забравил колко е впечатляваща.

— Как беше ездата? — попита Пол и тримата станаха.

— Просто чудесно! — отвърна Сторм. — Видяхме океана. Никога не съм виждала толкова много вода на едно място. А плажовете са толкова красиви. Много ми е неприятно да го кажа, но са по-красиви от нашето крайбрежие.

Дерек се засмя.

— Какво е това? Моята малка тексаска губи патриотизма си?

Тя се ухили и прие стола, който й подаваше Грант. Дерек седна до нея и тя се оказа срещу тъмния, магнетичен поглед на Брет Д’Аршан. За един безкраен миг той плени нейния. Сторм забрави за всичко и всеки в стаята. Чувстваше, че е невъзможно да отклони поглед от този мъж, че е безпомощна да се откъсне от властното му привличане. Сърцето й заби по-силно.

Грант й говореше нещо.

Сторм се изчерви и отмести очи от Брет.

— Прощавай, не те чух.

Грант се засмя.

— Знам, че той е по-хубав от мен, но все пак съм дълбоко наранен!

Лицето на Сторм пламна. Слава богу, прислужницата ги прекъсна, за да я попита дали иска закуска.

— Да, моля — извика тя с бясно пулсиращо сърце. Господи, как се бе изложила! Как беше могла да го зяпа така?!

— Жена ми Марси ще дойде днес следобед да те посети — продължи Грант.

Сторм се вцепени.

— Защо?

— За да ти каже добре дошла в града.

— Ще я харесаш, Сторм — добави Пол. — Тя е само няколко години по-голяма от теб. Надявам се, че ще станете добри приятелки.

Сторм се усмихна едва-едва.

— Днес тя ще те заведе при шивачката — каза Пол с надеждата да я зарадва. Сторм се уплаши.

— Днес ли?

— Ти наистина имаш нужда от дрехи — отбеляза Пол.

Сторм наведе очи към чинията си. Ето че се започваше.

— Татко заминава утре — каза твърдо тя — и предпочитам да изчакам, докато той си иде.

— Не се притеснявай — каза й Дерек, галейки ръката й.

— Щом като следобедът ти ще е зает, ще замина още днес.

Беше ужасена.

— Сигурен ли си, че не искаш да останеш? — попита Пол. — Поне за няколко дни?

Да знаеш, че имам не само ранчо, което трябва да наглеждам — каза Дерек, — но и най-красивата и любяща жена в света, която ме очаква. — Той се ухили. — Може да приличам на пълен глупак, но тя дяволски ми липсва.

— Тате, моля ти се, не тръгвай днес — прошепна настоятелно Сторм, извръщайки поразително сините си очи към него.

— Наистина трябва да си ходя, миличка — каза нежно той. — Горе главата, Сторм. След няколко седмици така ще се забавляваш, че дори няма да искаш да се връщаш у дома. — Но изведнъж изражението му се промени и той прибави: — Но ще го направиш.

Сторм вече не беше гладна. Татко й си тръгваше днес! По дяволите тази Марси Фърлейн с дружелюбието й, по дяволите всички, дето го караха да си тръгне! Тя гледаше втренчено в чинията си, но не виждаше яйцата. Беше в паника. Тя, която беше побеждавала команчи, която сам самичка се беше изправяла срещу мечка гризли, която беше нападана от бандити. Тогава не се беше изплашила, а сега се страхуваше. През целия си живот се бе намирала под сигурната закрила на семейството си. Въпреки че Дерек понякога бе заминавал понякога по работа, майка й и братята й винаги бяха до нея. Никога не се беше делила от семейството си.

Взрян в нея през масата, Брет я съжали. Тя наистина беше само едно дете. Бе толкова ясно, че не иска да остава в Сан Франциско, нито да се дели от баща си. Тя бе диво, красиво дете. Почти жена.

— Скъпа, имам чудесни новини за теб — каза Пол. Сторм успя да вдигне очи към него, опитвайки се да скрие отчаянието си.

— Семейство Фърлейн ще правят малко соаре в петък в твоя чест.

— Какво?! — хлъцна тя.

— За да те представят на някои от младите хора в града, както и на някои ергени.

Тя не можеше да повярва. Петък — след само пет дни! Мили боже! Трябваше да се събира с елегантни мъже и жени — не можеше да го направи!

— Много мило от ваша страна — усмихна се Дерек на Грант, пронизвайки дъщеря си с твърд, нетърпящ компромиси поглед.

— За нас е удоволствие — отвърна Грант.

— Да, благодаря ви — едва процеди Сторм и стана. — Извинете ме, моля. — Обърна се и изхвърча от стаята.

Четиримата мъже се загледаха след нея, Пол и Грант с изненада, Брет с изненада и възхищение от извивките на тялото й, а Дерек с разбиране. Той се извърна към Грант.

— Моля да я извините — каза той меко. — Но истината е, че тя никога не е попадала в такава ситуация и е изнервена. Моя грешка. Възпитал съм я с братята й като момче. Май не знае, че вече е жена. Тя се чувства като у дома си на седлото, но не и в изисканите салони.

— Всичко е наред — каза Грант. — Разбирам прекрасно.

Сторм си беше донесла един хубав костюм, който Миранда беше преправила в последния момент, тъй като бе твърде тесен в раменете и гърдите. Беше костюм за пътуване от кафяв шевиот, състоящ се от късо елече, обшито с черна дантела, и подходяща пола. Под елека Сторм носеше бяла риза с волани и висока яка. Слагаше също така единствената си долна риза, кюлоти и две фусти. В този вид се чувстваше странно и неудобно, но баща й бе настоял тя да се появи така пред Марси.

Бе опитала няколко пъти да го убеди да се върнат заедно у дома, но Дерек беше останал непоколебим. Тя разбра, че този път няма да стане нейното. И ето че той си беше заминал. Ей така, изоставяйки я на тези чужди хора… Сторм се загледа през прозореца на салона.

По пътеката се задаваше елегантен екипаж, теглен от красива златиста кобила и управляван от единствената пътничка, вероятно Марси Фърлейн. Когато каретата наближи парадния вход, Сторм се извърна. Тя бе сама в къщата с изключение на прислугата, тъй като Пол беше отишъл в кабинета си в банката, която притежаваше.

Сторм стърчеше нервно в един ъгъл на салона, когато икономът обяви пристигането на Марси. Тя премина покрай него като вихрушка — красива жена с кестенява коса и синьозелени очи, по-ниска от Сторм, пищна и великолепна. Беше облечена в синя рокля, която се стори на момичето твърде скандално изрязана в деколтето. Бели дантелени ръкавици покриваха ръцете й, а на главата й бе кацнала под дързък ъгъл кокетна шапчица. Тя се движеше с неукротима енергия.

— А ти трябва да си Сторм. От месеци чакам да те срещна, още откакто Пол ми каза за пристигането ти.

Поздравът й изглеждаше искрен. Лицето на Марси беше идеално сърцевидно, устните й — пълни и червени, а тенът на кожата й — подобен на млечнобелите цветове на магнолията. До нея Сторм се чувстваше отвратително грозна. Марси сияеше и топло стискаше ръката й. Сторм успя да се усмихне.

— Е, как ти харесва Сан Франциско? — попита Марси.

— Хубав е — едва промълви момичето.

— Дами, ще желаете ли нещо освежително? — попита икономът.

Сторм се обърка. Марси отвърна бързо:

— Не, благодаря, Барт. Сторм и аз сме заети. Ще я водя у мадам Ламот, а после ще я разведа из прекрасния ни град. Денят е чудесен! Идеален за разходка с карета.

Ако Марси забелязваше, че Сторм е необичайно тиха, то тя не го показваше. Преди Сторм да усети какво става, двете вече седяха във файтончето и обикаляха из града. Марси й сочеше забележителностите и изнасяше кратка историческа лекция.

— Виждаш ли тази сграда? Тухлената с готическите статуи. Горяла е петнайсет пъти през последните осем години. А онази къща виждаш ли я? Там живее семейство Сейнт Клер. Той се занимава с издателски бизнес. Тя пък е най-голямата клюкарка в града — заедно с дъщеря си Лиан. Не се притеснявай. Ще ги срещнеш много скоро. А това е „Миньорското момиче“. Брет Д’Аршан притежаваше този хотел. Така започна кариерата си. Ти си се запознала вчера с него, нали? О! Ето го и моят шурей. Рандолф! Рандолф!

Сторм гледаше „Миньорското момиче“ с интерес. Беше типичен салон за забавления, а при вида на мъжете в ризи и дънки тя прецени, че клиентелата се състои от работници. Един от прозорците беше счупен. Стените се нуждаеха от нова боя, и то отчаяно, а в табелата липсваха букви. Какво гнусно място, помисли тя със сериозно изражение на лицето.

— Сторм, това е Рандолф Фърлейн. Рандолф, Сторм Браг, братовчедката на Пол от Тексас.

Сторм вдигна поглед към по-младото копие на Грант, което се различаваше от него само по златистия цвят на косата си. Гледаше я с милата усмивка на Грант. Тя му се усмихна в отговор.

— Здрасти.

— Удоволствието е изцяло мое — промълви Рандолф, приседнал нехайно върху кафявия си жребец. — Надявам се, получили сте подобаващо посрещане, госпожице Браг.

— Да.

— С нетърпение очаквам петъчната вечер — каза той.

Сторм кимна, сконфузена. Той явно искаше да каже, че няма търпение да се срещнат отново.

— Аз също — отвърна му тя. Това като че ли беше най-неангажиращият отговор.

Очите му светнаха от удоволствие.

— Значи дотогава! Освен, разбира се, ако не желаете да пояздите с мен някой път преди това?

Сторм се стресна, но тъй като обичаше да язди, му отвърна с искрен ентусиазъм:

— О, да, с удоволствие. Демон има нужда от ежедневно раздвижване или заплашва да затлъстее.