Бренда Джойс - Огнена стихия

— София е вдовица — каза Брет. — Къде е ранчото й?

— Далече на юг, близо до Лос Анджелис. Изгубиха две трети при съюза с Щатите, ще загубят и останалото, борейки се за моето. Някога беше хубаво място. Сега е занемарено и съсипано. — Дон Фелипе го погледна. — Проклетите американци ни отнеха всичко, Брет. Земите ни, начинът ни на живот. Калифорнийците измряха. — Той се закашля. Кашля дълго и когато видя, че той не е в състояние да спре, Брет се притесни пряко волята си и го потупа по гърба, изненадан от силата на тялото му, което не беше толкова крехко, колкото изглеждаше. Подаде на баща си малко вода и старецът отпи. Пристъпът отмина.

— Добре ли си? — попита Брет.

— Интересува ли те? — прогърмя отговорът.

— Ако яздя по пътя — каза младият мъж — и попадна на гладно и болно куче, то ме интересува достатъчно, за да го отърва от нещастието му.

— Аз не съм гладен и болен, нито пък куче! — изкрещя Фелипе. — Аз съм твоя плът и кръв.

— Едва-едва — извика в отговор Брет. — И то не по моя воля. Защо, старче? Защо искаше да дойда?

— Не съм искал, неблагодарно копеле! — остро извика донът. — Мислиш ли, че ми пука за теб? Махай се в града, там ти е мястото!

— С удоволствие — изръмжа Брет. — Нямаш ни капка състрадание в изцеденото си тяло, нали? Или имаш?

— Какви са тези викове? — попита влизащият забързано Емануел.

— Питай него — промълви Брет и излезе.

— Фелипе, добре ли си?

— Той е истински Монтеро, до мозъка на костите си — каза доволно донът, когато Брет излезе. — И мой син до мозъка на костите си.

— Защо не му кажеш, че се гордееш с него? — попита внимателно Емануел.

— Ба! — процеди Фелипе. — Хвалбите са за жените и кучетата, не за мъжете.

Брет влетя в стаята, която споделяше с жена си. Беше страшно развълнуван. Боже, как мразеше старото копеле! Но какво беше очаквал? Добра дума? Щом старият тиран не му беше показал добрина някога, защо трябваше да го прави сега? Наистина ли го бе очаквал и искал, наистина ли бе дошъл чак до тук за това?

— Брет?

Той рязко се обърна, защото не очакваше Сторм да е там. Веднага омекна.

— Какво правиш?

— Чаках те — нежно каза тя. От сините й очи струеше нежност и състрадание, сякаш знаеше какво ставаше в душата му.

— Ела тук — тихо каза той. Желанието да я сграбчи, да потъне в нея и да забрави всичко беше огромно. За негова изненада тя го притисна до себе си точно както беше желал. Той рязко я вдигна и я отнесе в леглото. Седна до нея. Хвана лицето й в ръце и я зацелува. Когато усети меките й, разтварящи се под езика му устни, той веднага забрави срещата с баща си и можеше да мисли вече само за едно. Започна да гали великолепното й тяло и стисна гърдите й с големите си ръце.

— Искам те — прошепна той и, сваляйки корсажа й, го скъса от нетърпение.

— Брет — протестира тя, но се притисна в него.

— Боже, как се нуждая от теб — чу собствения си стон и разкопча бричовете си. Така беше. Отчаяно се нуждаеше от нея, подобно на гладуващ човек пред купа с плодове.

— Когато съм с теб, се променям — промърмори той и я прегърна.

След известно време тя го погледна и той видя удоволствието, което беше изпитала от любенето. Докосна нежно бузата му. Брет не помръдваше, удавен в погледа й. Тя вдигна глава и го целуна с любов. След това се усмихна и положи буза на рамото му.

— Толкова си красива, Сторм — каза той и погали косата й.

— И ти — отвърна меко тя и прокара длан по кръста му.

— Е, не е ли това по-добре от караниците, chere?

— О, не знам. — Тя се ухили. — Брет? Как е баща ти?

Той се стегна.

— Въобще не споменавай дъртото копеле, Сторм.

— Ако не искаш да те наричат така, недей и ти да викаш на хората по този начин — мило каза тя. Той се обърна настрани, абсолютно сериозен и я загледа неподвижно. Тя се изчерви.

— Кой ти каза? Тия Елена ли?

Тя кимна.

— Кучка.

— Брет! Тя ти е леля.

— А също и абсолютна кучка, Сторм, знам го добре. Дъщеря й не е по-различна.

— Те са твоето семейство — убедено заяви Сторм и седна.

Но не съм си ги избирал аз — каза Брет намръщено и се зарови във възглавниците.

— Какво означава това?

Той я погледна.

— Майка ми беше истинска проститутка. Ако не приличах на рода Монтеро, не би имало доказателство за бащинството на дона.

— Но ти наистина приличаш на Монтеро. Сходството е огромно.

Брет се усмихна.

— Не биваше да идваме. По дяволите! Не знам защо въобще го направихме.

— Брет, моля те. Баща ти е стар и болен и може би умира…

— Ха! Този деспот си е определил да живее поне още три години. Така и ще стане, гарантирам ти! — Виждайки смущението й, той добави:

— Иска да види дъщеря си омъжена. Познавам го. Не е толкова болен, колкото си мислиш.

— Ти го мразиш — прошепна ужасена тя.

— Какво от това, Сторм? Нима вече интересът ти към твоя съпруг се издигна над плътското? Е, не се притеснявай. Просто не се бъркай в личните ми работи! — Той скочи на крака.

Сторм беше потресена до дъното на душата си. Брет изхвърча от стаята, закопчавайки панталоните си. Тя избърса една сълза. Дотук с обичта, помисли си. Брет влезе отново и замръзна на място.

— По дяволите — промърмори той.

— Махай се — предупреди го Сторм и бързо избърса очите си. — Сериозно ти говоря!

— Не исках да те разстройвам — каза той, седна до нея и я прегърна. Тя се опита да се освободи, но той не я пусна. Тя притихна и той я притисна към гърдите си, целувайки косите й.

— Сторм, старецът е истинско чудовище, повярвай ми. Израснах тук, като с мен се държаха по-зле, отколкото със слугите. София и Елена никога не ме оставяха да забравя, че съм копеле. Старецът никога не е изричал една добра дума през живота си. Чичо Емануел единствен направи живота ми тук поносим, но едва-едва. Не знаеш какво беше.

Сторм го погледна внимателно и обви ръце около врата му.

— А ти си бил просто едно малко момче — прошепна тя и се опита да си представи какво ли е да си на осем-девет години, без майка, захвърлен в къщата на Монтерови. — Едно малко момче, нуждаещо се от обич.

— Оцелях — безизразно каза Брет, но очите му го издаваха.

Тя погали косата на слепоочието му.

— Брет, баща ти те обича, сигурна съм. Брет се разсмя.

— Грешиш. Ако ме обичаше, щеше да се появи в живота ми преди да навърша осем години, преди двамата ми по-големи братя да бъдат убити. Заинтересува се от мен само защото нямаше мъжки наследник, точно както сега се интересува само защото Мануел е мъртъв.

Сторм отказваше да повярва.

— Това не може да бъде вярно. Не може.

— Той е знаел за мен през цялото време, Сторм, защото майка ми му е била любовница и когато е забременяла, той я е издържал, докато отново е станала годна за работа. Но никога не дойде да ме види, нито веднъж! Дори не знаех кой е баща ми до деня, в който майка ми просто ей така ми съобщи, че се разделяме, защото ще живея при него.

Сърцето й се късаше.

— О, Брет, как е възможно това? Сигурно го е направила от любов, знаела е, че ще имаш по-добър живот като син на баща си, отколкото като неин.

Брет се изсмя.

— Казах ти, че баща ми й плати за мен.

— Тя още ли е жива? — чу се Сторм да пита.

Брет изсумтя.

— Нямам представа, нито пък ме интересува.

Тя ахна.

— Но, Брет, не може да не я обичаш поне малко!

— Да обичам тази курва? Сторм, семейството ми не прилича на твоето. Ти си имала късмет. Майка ми ме е родила и с това се е свършило. Учудвам се, че не ме е хвърлила на улицата, толкова внимание ми обръщаше през всичките осем години на съвместния ни живот. Понякога се връщах със сцепена глава, но тя ме отминаваше. Обикновено ми се казваше да напусна къщата. Не обичаше клиентите й да виждат, че има син на моята възраст. Ако се случеше да се натъкна на някой от тях, тя ме представяше като чирачето на готвача. — Брет замръзна, когато видя, че по лицето на Сторм струят сълзи. — Не плачи за мен — каза рязко той. Тя обви лицето му с ръце.

— Мисля, че никога не съм разбирала какъв късмет имам. Брет, искам да се запознаеш със семейството ми. Ще ги обикнеш.

Той преживяваше всички стадии на самосъжалението, чувство, което по принцип му беше напълно непознато. Тя го караше да се чувства така. Ръцете й бяха толкова топли и успокояващи… Желанието да потъне в самосъжаление, да скрие лице в гърдите й и да я остави да го успокоява като дете, го задушаваше. Но вместо това той стана рязко и се усмихна.

— Ще се радвам да се срещна с тях — смени темата той. — Майка ти прилича ли на теб?

Сторм се усмихна.

— Никак. Тя е миньонче, с много тъмна коса. Но е страшно силна. Татко се връзва на възел, за да й угоди.

Брет се разсмя високо. Сторм така се ентусиазираше и вдъхновяваше, когато ставаше дума за семейството й, че любовта й към тях струеше от очите й. Не можа да не сравни това със собствената си фамилия. Опита се да забрави.

Но не можеше да забрави едно. Дон Фелипе предпочиташе едно момиченце да го наследи, но не и незаконороденият му син.