Брет се подсмихна.

— Не ме интересува. — Наведе се, вдигна брадичката на Сторм и я целуна право в устата, въпреки присъствието на леля си и чичо си.

— Тук имат странен обичай, chere. Нарича се сиеста. — Той се ухили. Тя, разбира се, знаеше какво е сиеста и се смути, опитвайки се да не гледа роднините на Брет.

— Ах, да си млад и влюбен… — въздъхна Емануел подчертано пресилено.

Тя силно се изчерви, но се притисна до мъжа си, загледана в красивото му тяло. Влюбена ли съм? — почуди се тя и веднага разбра отговора. Да! Брет изпълваше цялото й същество. Не знаеше как се беше случило това, но ето, че беше.

— Откога сте женени, мили? — попита Елена, като я гледаше отблизо. Сторм изплува от мечтите си.

— От около две седмици — отвърна тя.

— Личи си. — Двете замълчаха за миг и Сторм продължи да закусва.

— Харесва ли ти хасиендата?

— Много е красива — искрено каза момичето. — Сега разбирам защо Брет е толкова… толкова… изискан. — Елена я погледна.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами, нали е израснал тук — отговори Сторм.

Елена се разсмя. Смехът й не се хареса на Сторм, още повече, че не разбираше какво му е смешното. Точно тогава влезе София, по-младо копие на майка си, невероятно красива.

— Какво е толкова смешно, мамо?

— Сладката ми Сторм — каза Елена през смях, — разбира, защо Брет е толкова изискан.

София се намръщи, седна и си наля чаша кафе.

— Не разбирам. — Тя хвърли поглед към Сторм.

Момичето не пропусна да забележи неучтивостта й. София дори не я беше поздравила.

— Защото бил израснал тук — натърти Елена.

София се изкиска.

— Колко добре познаваш съпруга си? — попита тайнствено тя. Сторм почувства, как нещо се надига в нея.

— Доста добре, в някои отношения — отвърна тя също тайнствено и си спомни как София бе огледала Брет вчера. Тя го харесваше, Сторм го знаеше и за миг почувства триумф над другата. Брет беше неин. София можеше и да го иска, но нямаше да го получи.

— Всяка жена би могла да опознае всеки мъж в тези отношения, скъпа — тактично вметна Елена. Сторм веднага се почувства смазана. Любовта им — това, което той бе правил с нея, начинът, по който я караше да се чувства — го беше правил и с други жени. Това беше достатъчно да задуши еуфоричното й настроение. Беше забравила как беше посетил Одри след пътешествието си, преди да се прибере при нея, а после я беше обладал против волята й. По дяволите! По дяволите, по дяволите, по дяволите!

— Брет определено изглежда добре — прекъсна мислите й София. — Емануел казва, че има известен успех в Сан Франциско.

— Да — каза Сторм и гордостта поразсея отчаянието. — Беше най-преследваният ерген в града. Притежава салон за развлечения, хотел, няколко ресторанта и доста земя. Салонът и хотелът са най-елегантните и изискани в Сан Франциско. Партньор е също така с чичо ми в една спедиторска фирма.

София и майка й се спогледаха.

— Кой би помислил — каза накрая дъщерята, — че моят незаконороден братовчед ще се издигне така.

Гняв завладя Сторм.

— Моля? — не можеше да повярва на ушите си. София вдигна вежда. — Как смеете — скочи Сторм. — Как смеете да наричате съпруга ми копеле!

— Спокойно, скъпа — каза Елена и докосна китката й. — Тук всички сме едно семейство. София не искаше да обиди Брет. Говореше буквално. В крайна сметка, необичайно е едно копеле без пукнат грош да се превърне в преуспяващ и културен мъж.

Сторм беше поразена. Не можеше да смели думите им.

— Брет е копеле?

Жените изглеждаха изненадани.

— Поне толкова би трябвало да знаеш! — каза Елена. София се разсмя.

— Брет не само е копеле, Сторм, но майка му беше обикновена проститутка в Мазатлан, французойка, но проститутка.

Горкият Брет, помисли си Сторм, като си спомни как го беше нарекла синьокръвно прасе и колко се беше засегнал той. След това си спомни всички пъти, които го беше наричала копеле и се ужаси от себе си. Защо никой не й беше казал? Горкият Брет!

— Мисля, че я шокирахме, мамо — подсмихна се София.

— Седни, Сторм, довърши закуската си — прекъсна я майка й.

Сторм седна, като още не можеше напълно да смели чутото. Елена и София се бяха смели, когато беше казала, че изискаността на Брет се дължи на възпитанието му тук. Спомни си как се беше стегнал и начумерил, когато го бе попитала обича ли го баща му. В нощта, когато се беше прибрал пиян у дома, беше казал, че майка му го е продала на баща му. Вярно ли беше? О, боже! Изведнъж й се стори, че разбира. Но отчаяно искаше да разбере по-добре.

— Добро утро — прогърмя от вратата един мъжки глас. — Кой е това?

Сторм се обърна и видя мъж, облечен в традиционната носия на старите калифорнийци — тесни черни панталони с пискюли и сребърни гайтани, късо болеро и блестящо бяла риза. Беше тъмен и страхотно красив, очевидно син на Елена и брат на София.

— Диего, запознай се с жената на Брет — каза Елена. Диего се приближи със светнали очи.

— Поразен съм, сага — каза той и пое ръката й, преди тя да разбере какво става. — Никога не съм виждал такава красота, никога!

Сторм се смути. Не знаеше какво да отговори на такъв невероятен комплимент. Той й целуна ръка и мустаците му погъделичкаха кожата й. Не бързаше да отлепи устни от нея. Тя беше сигурна, че е усетила върха на езика му. Ахна и се опита да се дръпне, но не успя.

— Надявам се, че ще ми окажете честта да ми позволите да ви разведа из красивата хасиенда на дон Фелипе.

— Аз… аз не знам — промълви тя.

— О, братовчедът Брет няма да има нищо против. Той и донът имат много неща да уреждат, повярвай ми.

— Може би утре — каза тя. Трябваше да говори с Брет. Искаше да го прегърне и да му каже, че не бива да има тайни от нея. Никога вече.

— Е, тогава утре — усмихна се Диего. Зъбите му блеснаха на мургавата кожа. — Къде е братовчед ми?



Брет гледаше баща си с ужас. Тогава дон Фелипе обърна глава и блестящите му черни очи, същите като някога, срещнаха погледа на Брет. Той отпъди жалостта си. Някогашният подобен на лъв мъж се беше сбръчкал, побелял, но все със същия дух. Брет почти се почувства шестнайсетгодишен под този властен поглед. Той преценяваше и обвиняваше, унижаваше. Пак се почувства като „копелето“.

— Ела тук — нареди дон Фелипе. Седеше в едно кресло, завит до кръста с одеяло. Вече не беше някогашния великан, а кльощав и изпит старец. Беше се свил даже на височина. Гласът му също беше отслабнал и трепереше. Брет пристъпи към него.

— Татко — каза той спокойно. Етикетът изискваше повече от това, но старият кучи син винаги се бе държал с него като с измет, така че защо трябваше да му пука?

Очите на дон Фелипе го измериха от главата до петите. Той погледна младия мъж в лицето и се разсмя.

— Още си бунтар, а, момчето ми?

Нямаше какво да отговори на това. Стоеше и се мразеше за притеснението, което изпитваше.

— Защо дойде? — попита късо донът.

— Емануел ме помоли.

— Аха. — Черните очи го пронизваха. — Може би си дошъл да чакаш смъртта ми, като другите. Още не съм готов, момче.

— Защо мислиш, че ме интересува дали си жив или мъртъв, старче?

Дон Фелипе се изсмя.

— Поне си честен, Брет, това може да ти се признае — честен си. Нищо подобно не може да се каже за останалите интриганти, с които съм заобиколен, с няколко изключения. Срещна ли вече сестра си Габриела?

Промяната на темата изненада Брет.

— Не.

— Ако си мислиш, че ще напусна всичко това — една тънка ръка се размаха наоколо, — то грешиш.

Беше ред на Брет да се разсмее.

— Хубаво. Нищо не искам, нито един проклет акър!

Двамата се загледаха напрегнато.

— Защо пък не, по дяволите? — извика донът. — Ти си ми син.

— Вече? Преди десет години не бях — бях само копелето ти.

— Ти беше — и си оставаш — мой син, но и мое копеле. Дори бог не може да промени това.

— Не, не може.

— Емануел казва, че си богат и преуспяващ предприемач.

— Горе-долу.

— С млада жена.

— Да.

— Трябваше да се ожениш за калифорнийка.

— Никога — отвратено каза Брет. — Съжалявам, че нямаш наследници, татко, но пък имаш Диего.

— Никога — изсумтя Фелипе. — Това жалко племенниче! Всичко, което прави, е да играе комар и да пилее пари. Спаси ли той хасиендата на Емануел? Бори ли се за своето срещу гадните американци? Ако му оставя това, то ще изчезне, ще се унищожи, ще се съсипе само след една-две години. — Донът беше почервенял от гняв и дишаше мъчително. Брет обаче само стисна упорито юмруци, докато старият не успя да си поеме дъх. Изкашля се.

— А онези две пепелянки и безгръбначното влечуго с тях очакваха пристигането ти както християните са чакали лъвовете на римските арени. — Той се засмя доволно. — Те искат всичко. Боят се, че ще ги ощетя и ще го дам на теб.

— Ако го направиш, ще го продам — предупреди го искрено Брет.

— Като че ли ще го направя — подигра му се дон Фелипе и заби черния си поглед в очите му. Брет го мразеше.

— Казах ти, старче, — тихо промълви той, — не го искам и никога не ще го поискам.

Взряха се един в друг.

— Ясно — каза старецът, — ти го показа още когато си тръгна оттук преди десет години.

— Ти дори не се опита да ме спреш. — Беше безразличен и двамата го знаеха, но какво беше очаквал старият? Признание? Извинение?

— Дано пукнат, алчните копелета — изръмжа накрая донът. — Трябва да се погрижа за Габриела. Не вярвам на Елена и София.

— За какво говориш? — попита Брет.

— Габриела е сгодена. Възнамерявам да живея, докато не се омъжи след три години за Салвадор Талаверас, един истински калифорниец. Те ще наследят всичко.

— Чудесно — мрачно каза Брет. Но в главата му се прокрадна неканена мисъл: Той е избрал малката ми сестра, една жена, вместо собствения си син.

— Върни се в града, момче. Ще ги оставим да си мислят, че ще наследиш всичко. Когато дойде денят да прочетат завещанието ми, доста ще се изненадат. — Мисълта очевидно му харесваше.