— Обичам те — дрезгаво прошепна мъжът и продължи бавно да се движи. Тя ахна отново. Той наведе глава над нея.

— Кажи ми — помоли той. Главичката потъна малко по-навътре и пак се отдръпна. — Кажи ми колко ме желаеш. — Той я целуна за пръв път и дамгоса устните й със своите. Когато вдигна глава, тя умолително изохка името му.

— Обичаш ли ме, Сторм? — простена той и се наведе още над гърдите й. — Обичаш ли да правя така? А така?

Тя простена.

— Обичаш ли да ме усещаш дълбоко в себе си? — Той застина на входа на влагалището й. Натисна леко за проба. — Кажи ми!

— Да! Да! Да!

— О, господи, искам те — каза той и се заби в нея. Телата им се удариха едно в друго буйно, неудържимо, хлъзгави от пот. Брет напираше все по-силно, загубил всякакво самообладание. Моята Сторм — това беше единствената мисъл в главата му. Когато тя изкрещя, подскачайки под него, около него, и той се заби за последен път до самото й дъно, изригвайки семето си с вик, светът се сля в една единствена, ослепителна искра.

Сторм се събуди и видя, че лежи в прегръдките на голия си съпруг. Споменът за миналата нощ нахлу в главата й. Прекрасен спомен за докосването му, за устата и ръцете му, които си играеха с нея. Изгарящ спомен за твърдия му и горещ допир срещу крехката й плът, вътре в тази плът… Беше казал, че я обича. Истина ли беше? Сторм живо си припомни точно какво правеше той, когато й беше казал тези две думи, и се изчерви. Споменът стана по-ярък. Господи, какви неща й беше казал! Какво я беше накарал да отговори! Как я беше накарал да му се моли и как тя го бе направила искрено. Боже мой! Със сигурност това не беше нормалното отношение на съпруг към жена му. Като с курва.

Тя се извърна и седна с разтуптяно сърце. Всяка фибра от съществото й настръхна, когато той се примъкна до нея. Не го погледна. Не можеше да му позволи да се държи така с нея. Почувства как ръката му се плъзга по бедрото й. Тя рязко прехвърли краката си през ръба на леглото и скочи буйно на пода. След миг обаче се намери по гръб, а Брет лежеше върху нея и я гледаше с тъмни и зачервени очи, сякаш не беше спал цяла нощ.

— Сторм?

— Искам да стана — забори се тя.

Той разхлаби прегръдката си, но не се надигна.

— Така ли ще ме поздравиш? — Погледът му я пронизваше. — Ядосана ли си?

— Не, разбира се — саркастично отвърна тя. По лицето му плъзна искрено объркване.

— След тази нощ — тихо каза той, — се надявах да мъркаш от удоволствие, а не да бягаш от леглото ми.

— Арогантен нахалник — извика тя. Изведнъж цялото му смущение и негодувание изчезнаха. Той се усмихна и тъмните му очи засияха.

— Ако се опитваш да спечелиш вниманието ми — прелъстително промълви Брет, — няма нужда да отиваш толкова далеч. — Той се обърна и туптящото му острие се опря до вътрешната страна на бедрото й. Сторм ахна. Брет хищно я целуна, сякаш не я беше любил четири пъти през тази нощ. Езикът му се стрелна навътре и я прониза. Тялото й пламна. Тя се опита да не му обръща внимание. Този път номерът му нямаше да мине. Тя извърна лице.

— О, chere — въздъхна той и вдигна глава. — Колко те желая. — Той се отърка в бедрото й. — Ето колко те искам, любима. — Очите им се срещнаха. Изведнъж тя грубо го отблъсна.

— И сега какво? — попита той, опитвайки се да звучи отегчено, но как можеше да се отегчава? Беше прекарал просто най-невероятната любовна нощ в живота си с най-невероятната жена, която беше виждал — и тази жена по някаква случайност му принадлежеше. Жена му. Само неговата жена. Никой друг не можеше да я има. Мисълта за това накара главата му да се замае. Хиляди странни, топли, възбуждащи усещания прелитаха през тялото му и се забиваха като стрели в сърцето му. Той обви ръка около хълбоците й и се усмихна в отговор на буреносния й поглед. Нищо не можеше да помрачи настроението му.

— И сега какво? — повтори той.

— Вчера… — започна тя, но спря и му отправи остър като кама поглед. Усмивката му стана по-широка и той загриза дългата й шия.

— Престани, по дяволите, Брет! Сериозно ти говоря!

— И аз съм сериозен, съкровище — каза той и неочаквано я преобърна върху себе си.

— Това е меденият ни месец — измърка той като огромен котарак. Очите й се напълниха със сълзи. Сграбчи го студен страх.

— Сторм, какво има? — Беше ужасен — ужасен, че мисълта за медения им месец я разплакваше. Но как можеше да предполага, че след една нощ с него тя ще се промени? Почти беше забравил, че го презираше. Една нощ не можеше да промени мнението на твърдоглавата му жена.

— Не ми харесва да се държиш с мен като с курва, Брет — каза яростно тя. Но продължаваше да хълца и той забеляза, че се чувства наранена. Брет седна и я залюля в скута си.

— За какво говориш, chere! — Гласът му беше тих и галещ. Показалецът му обърса една заблудена сълзичка от бузата й.

— Нещата, които ми каза — прошепна тя, сякаш се страхуваше да не я чуят.

— Какво?

— Никой мъж не говори така на съпругата си. — Тя се изчерви.

Той внезапно разбра за какво става дума и прехапа устни, за да не се разсмее.

— Откъде знаеш?

— Просто знам.

Той погъделичка бузата й.

— Сладка моя, мислех, че ти хареса вчера. — Ухили се. Не можа да се удържи. Тя отвърна поглед.

— Не така, Сторм, погледни ме. Всичко, което ти и аз правим заедно, е чудесно, докато и двамата го желаем и то ни доставя удоволствие.

Тя го погледна несигурно. Ръката му се плъзна върху рамото й.

— Искам да ти доставя удоволствие. Искам да си толкова възбудена, колкото и аз. — Той хвана гърдата й. Зърното сякаш се заби в дланта му. — Ние сме женени. Ти не си курва. Ти си ми жена. Нормално е да се дразним в леглото, за да увеличим удоволствието. Повярвай ми. — Гласът му беше паднал до шепот.

Искаше й се да му вярва. Трудно й беше да си спомни защо се бе ядосала така. Движенията на ръката му върху зърното й приковаха вниманието й.

— Брет.

Той хвана лицето й в шепи, погледна я в очите и погали с палец ъгълчето на устата й.

— Ти си моя жена, Сторм — каза той. — Никога не го забравяй.

16

Беше обедно време, когато най-сетне напуснаха спалнята и слязоха долу. Сторм непрекъснато хвърляше възхитени погледи към съпруга си, когато той не гледаше. Не можеше да отлепи поглед от него. Не можеше да спре да мисли за общата им страст, за буйните и за нежните моменти. Толкова беше красив! Харесваше й как се облича сега — с прилепнали бричове за езда и високи черни ботуши, а отгоре — проста ленена риза. Беше толкова широкоплещест, толкова силен, толкова мъжествен! Когато минаваха през празния салон на първия етаж, Сторм видя крадливите погледи, които двете прислужнички хвърляха към мъжа й и почувства тръпка на гордост и собственическа радост. Този човек е мой съпруг, помисли си тя, смаяна. Мой!

Закусиха в трапезарията с високия покрив, потънали в съучастническо мълчание. Чувствайки погледа му, Сторм вдигна очи от пъпеша си и бе възнаградена с топла усмивка. Сърцето й се преобърна и тя се загледа в него, неспособна да отмести поглед. Той се наведе към нея и нежно допря устните й със своите. За миг двамата се гледаха в очите. Сърцето на Сторм се замята от любовта, която струеше от погледа му.

— Колко мило — обади се Елена от вратата. — Колко живописно.

Брет стана.

— Добро утро, Тия.

Тя подложи буза за целувка и сама целуна Сторм.

— Добре ли спахте?

Сторм поруменя, а Брет се разсмя.

— Колкото можеше да се очаква — каза той, хвърляйки топъл поглед към Сторм, докато сядаше обратно на мястото си.

— Дон Фелипе стана — каза Елена между другото и се настани срещу тях. — Знае, че си тук. — Погледът й задържа този на Брет и на Сторм й се стори, че те се замислиха за нещо свое.

Брет се усмихна.

— Ще му засвидетелствам почитанията си след закуска. Как е той?

— Умира — отвърна Елена.

Сторм ахна.

— Скъпа — каза й Елена, — ако го познаваше като всички нас, щеше да знаеш, че дните му сред нас са преброени. Затова и София е тук. — Тя погледна племенника си. — След като изгуби сина си от онази ужасна болест, а едва шест месеца по-късно и съпруга си, реших, че не трябва да я оставям сама със слугите.

— Разбира се, че не — каза безчувствено Брет. — А братовчедът Диего? Той защо не е с компанията, очакваща голямото сбогуване на татко?

— Брет — възмути се Сторм.

Елена сякаш не чу нищо.

— Диего идва почти всеки ден.

— А къде е доня Тереза? — попита той.

— Или се затваря в покоите си и скърби за децата, които загуби, или е с дон Фелипе. Знаеш, че той не може да я понася. Обикновено я пъди само след няколко минути. Сълзите и вайканията й го влудяват.

Сторм погледна лелята на Брет. Безспорно беше красавица, дори и в черната траурна рокля с дълбоко като за бално деколте, което разкриваше могъщите й гърди. Кожата й беше бяла и гладка като сатен, кръстът й — тънък, а ханшът — заоблен, но не и трътлест. Беше много красива и много злобна. Сторм го усещаше някъде дълбоко в себе си. Не й харесваше и начинът, по който гледаше Брет — сякаш я забавляваше, сякаш помежду им имаше някаква прекрасна, много тайна шега, сякаш го познаваше — в библейския смисъл на думата.

— Ето ви и вас — каза Емануел, широко и добродушно усмихнат. — Добро ви утро, младоженци. Брет, тя е като златен слънчев лъч. — Възхищението му беше искрено.

— Нали? — отвърна Брет и я погледна с обич. Никога не се беше чувствала по-очарователна.

— Хайде, момчето ми, свършвай с тази закуска. Дон Фелипе няма търпение да те види.

Брет стана със смях.

— Така ли каза?

Емануел хитро се усмихна.

— Е, не точно.

— Ха! Обзалагам се, че старият пръч се е престорил, че и представа си няма, че съм тук!

— Знае — каза Емануел. — Спокойно с него, Брет. — Гордостта на рода Монтеро още не го е напуснала.