Погледът му се сведе към развълнуваните й гърди, чиито връхчета сякаш се канеха да прободат коприната. Желанието, горещо и пронизително, го хвана за гърлото. Отпусна хватката си. После я притегли така, че тя почти го докосваше.

— Не е това начинът — плътно каза той и се загледа в буреносните й сини очи. Тя гневно отвърна на погледа му.

— Искам си дрехите, Брет. Не можеш да продължаваш да ме заключваш.

— Бетси ще ти помогне с багажа — каза й той и я пусна, преди тя да направи нещо, за което да съжалява.

— Багаж ли?

— Отиваме в Монтерей — съобщи й той. — В хасиендата на баща ми.

Сторм се обърка.

— Искаш да се запозная с тях?

Той вдигна поглед от дългите й крака, съвършено очертани под тънката коприна.

— Трябва да ида, а не искам да те оставям тук сама — каза. — Имало нещо като епидемия — брат ми, сестра ми и единият ми братовчед са мъртви. Те бяха деца. А и баща ми не е добре.

Той не видя веднага изражението й, тъй като прелъстителната й фигура го замайваше и го караше да мечтае какво би могъл да направи с нея, да забрави намерението си да не я докосва, докато тя сама не го потърси.

— О, Брет — ахна тя и той усети дланта и на рамото си. Погледна я в очите, които светеха от топло съчувствие и се смая. Но… харесваше му тя да го гледа така, без гняв, огорчение или враждебност. Отвори уста да каже нещо, но не можа.

— Добре ли си? — нежно попита тя и го хвана по-здраво за рамото. — Толкова съжалявам.

Брет осъзна какво става. Тя нямаше представа, че той не познава роднините си. Не знаеше семейната му история. Беше близка със собственото си семейство и мислеше, че и с него е така. Ръката й, топла даже през ризата, искаше да го успокои.

— Аз… Сторм. — Гласът му се прекърши от копнеж по нея. Тя пристъпи по-близо и ръката й обви врата му. Дланта й беше нежна и мека, вече само леко грапава. Той затвори очи и пръстите й нежно докоснаха бузата му. Тялото му вибрираше като цигулка в ръцете на цигулар. Разтърси го тръпка.

— Какво мога да направя за теб? — прошепна тя. Той отвори очи. Никога не бе бил утешаван така от жена. Насили се да избистри главата си. Господи, ръцете й… Представи си как се плъзгат по гърдите му, по-надолу, как галят твърдостта му, която вече беше будна и пулсираше.

— Благодаря ти за разбирането — прошепна той с лека вина.

В главата му се зараждаше идея, прекрасна идея.

15

С две карети и трима слуги им отне четири дни да стигнат до Хасиенда де лос Сиерос. Пътешествието мина гладко в малкия екипаж, но въпреки това Сторм го намери неудобно. През всичките четири дни Брет не се бе отделил от нея. Возеше се в същата карета. Когато тя яздеше, за да разчупи монотонността на пътуването, яздеше и той. Нощем се настаняваше да спи до нея и когато тя се будеше в мрака, усещаше, че е притисната към мощното му тяло, а ръката му я обгръща покровителствено. Не можеше да го отблъсне — съчувстваше му. Семейството му бе сполетяно от ужасна трагедия. Сторм знаеше как щеше да скърби, ако нещо се бе случило на собствените й братя или родители, а Брет се държеше така стоически, сякаш нищо не се бе случило. От време на време, когато той не я гледаше, тя изучаваше лицето му и виждаше болката, отпечатана върху него. Искаше й се да го прегърне и успокои, да му помогне да забрави този ужас. Веднъж или два пъти той я бе накарал да изпусне нервите си, но това траеше само за кратко. Тя предпочиташе да удари ранено животно, отколкото да се кара с Брет, когато той страдаше от загубата.

Хасиенда де лос Сиерос някога бе заемала цялата долина, но Брет й каза, че заради златната треска е имало конфискации на земи. След като тя бе отшумяла, много хора бяха станали земевладелци, обработвайки някогашните мини и предишни земи на калифорнийските семейства. Фамилията Монтеро притежаваше територии тук още от времето на първите испански експедиции, предвождани от Портола през 1767-а. Но приемането на Калифорния към Конфедерациите през 1850-а заби нож в гърба на старите калифорнийци, защото новите земевладелци, повечето от които американци, вече имаха законно право над отнетата земя. Много стари семейства губеха вековното си имущество. Заради скъпата поддръжка на фермите повечето от тях не можеха да си позволят да плащат годишните данъци. Даже онези, които бяха пристигнали чак след независимостта от Испания, губеха земята си в полза на новите заселници. Брет й разказа безстрастно за всичко това като някакъв необвързан наблюдател, а не като син на един хасиендадо.

Сторм се загледа към величествената долина, бляскаво зелена след зимните дъждове, напръскана тук-там с розови и жълти цветя, с пасящи коне, заобиколена от величествени хълмове. На едно възвишение се издигаше хасиендата, състояща се сякаш само от бели арки и червени керемидени покриви. Имаше много сгради — обори и по-малки вили — но величествената вила на семейство Монтеро, обвита с бугенвилия, царуваше над всичко, огромна като замък. Сторм почувства лека боязън. Беше ли готова да се срещне със семейството на Брет?

След известно време малкият им керван навлезе в предния двор, където вече притичваха прислужници, готови да им помогнат в разтоварването. Брет помогна на Сторм да слезе с мрачно лице и тя се почувства неловко, но разбра, че сигурно греши — причина за дръпнатостта му явно беше скръбта. Държанието му стана още по-хладно, когато някаква жена извика името му и двамата се обърнаха към вилата. Сторм взе ръката му в своята и се изчерви, когато той я погледна със сардонично вдигната вежда. Притеснена, тя се опита да освободи дланта си, но той я задържа здраво.

— Caro mio7 Скъпи, скъпи Бретън! Сото esta listed? Как мина пътуването ти?

Сторм погледна красивата жена със синьо-черна коса и огромни кафяви очи върху лицето със цвят на слонова кост. Беше в траур и Сторм се зачуди дали това не е майката на Брет. Никога не го беше питала за семейството му, а и той й беше казал малко. Пусна ръката й, за да поеме тази на красивата жена, над която се наведе.

— Да, Тиа Елена, за мен е… удоволствие. — Той повдигна пръстите й до устните си, без да докосва нежната бяла кожа.

— Толкова си галантен! А кой е това, драги Бретън?

Сторм се изчерви, когато осъзна, че лелята на Брет не знае, че тя му е жена. Той я погледна извинително и тя с шок разбра, че дори не бе съобщил на семейството си за брака им. Как беше възможно! Дълбоко обидена, тя почувства как лицето й пламва още повече под изпитателния поглед на жената.

— Съпругата ми Сторм. А това е леля ми Елена.

Сторм успя да се усмихне.

— Сигурно сте изморени — измърка Елена, като прекрасно скри изненадата си. — Ах, ето я и останалата част от семейството!

Сторм се чувстваше толкова унизена, че й се прииска да потъне в земята.

— Брет!

— Тио Емануел — каза Брет и лицето му светна в искрена усмивка.

Двамата мъже се гледаха, застанали един срещу друг. Сторм се опита да не показва притеснението си, когато добродушният, сивокос господин се обърна към нея.

— А кой е това, племеннико?

— Чичо Емануел, това е скъпата ми съпруга Сторм.

— А, вие сте женени. Каква красива жена, а и какво необичайно име, nina. — Той топло й се усмихна.

— Брет!

Сторм погледна младата жена, която бе извикала, и се смая. Сигурно беше дъщеря на Тия Елена, защото беше нейно пълно, макар и по-младо копие. Беше съвършено красива, с черни очи и черна коса, средна на ръст, но чувствено заоблена и с най-тънката талия, която Сторм беше виждала. Устните й бяха рубинено червени и се усмихваха прелъстително към съпруга на Сторм. С галещ глас Брет каза:

— Тъй, тъй. Дали това не е братовчедка ми София?

— Здравей, Брет — кокетно каза тя и протегна нежната си бяла ръка. Сторм хвърли поглед към мъжа си, видя усмивката му, но не и подигравателната светлина в очите му. Сърцето й се преобърна. Изпита нездравото чувство, че те двамата са се обичали като деца. Тя беше толкова красива, всеки мъж би се влюбил в нея. А и Брет я гледаше… Сторм познаваше този поглед.

След това той направи нещо, което я изненада. Приближи се до Сторм и взе ръката й.

— София, това е жена ми Сторм.

София я огледа от главата до петите с нещо като презрение и едва не тръсна черните си коси.

— Колко мило — промърмори тя някак отвратено. — Толкова сте… висока.

— А вие сте толкова… трътлеста — чу се да казва Сторм с желание да издраска очите на другата.

София подскочи, после се усмихна и изпъчи гърди.

— Точно така — каза тя и отмести очи от Сторм. Тя погледна Брет в очите с подканващо разтворени устни, след това сведе очи към гърдите му. После още по-надолу — към панталоните. Сторм беше потресена. Никога не беше виждала жена да гледа мъж така сластно, особено пък слабините му. Прииска й се да откъсне носа на София от съвършеното й лице.

Брет се подсмихна, обви Сторм с ръка и я притисна до себе си.

— Страшно сме уморени — каза той.

— Разбира се — отвърна Елена. — Вече е късно. Ще наредя да донесат вода за къпане в стаите ви. Ще искате ли да ви качат вечерята горе?

— Чудесно — каза Брет. — Тио Емануел, надявам се всичко да почака до утре сутрин.

— Разбира се. Баща ти спи. До сутринта не вярвам да се събуди.

— Съжалявам за внука ти, Тио… Тия — каза Брет. — Съжалявам, София.

— Благодаря — отвърна София, леко стресната. — Той беше още бебе…

Елена прегърна дъщеря си.

— А и София току-що овдовя. Ела, дъще, помогни ми да се погрижа братовчед ти и жена му да се почувстват у дома си.

Сторм се смая, когато разбра, че София е вдовица и майка, тоест по-голяма, отколкото я бе помислила. Състрадание към зълва й замести предишната й враждебност.

София поспря на прага на вилата и погледна през рамо. Хвърли прекрасна усмивка на Брет, скланяйки мастиленочерните си ресници над големите си очи и се отдалечи с полюляващи се бедра. Един поглед към съпруга й убеди Сторм, че той наблюдава отдалечаването на София с огромно внимание. Сякаш някой заби нож в сърцето й. Изведнъж се почувства толкова уморена, че й се приплака. Облегна се на него.