Бренда Джойс - Огнена стихия

Бетси ахна, Питър прехапа устни, а Брет се разсмя от прага. Тя скочи върху него.

— Как смееш!

— Моля? Не искаш баня, така ли? — Той сбръчка нос.

— Знаеш какво имам пред вид!

След като напълниха ваната, Бетси и Питър прибраха ведрата и излязоха. Брет затвори вратата след тях и се облегна на нея с небрежно скръстени ръце. Вече не се усмихваше, не се забавляваше, ни, ни най-малко.

— Брет, предупреждавам те… — започна Сторм.

— Не — прекъсна я хладно той, — аз те предупреждавам. Ще стоиш заключена като див звяр, докато реша, че мога да ти вярвам.

— Какво! — Тя се ужаси.

— Чу ме — каза той.

— Не можеш да постъпиш така с мен! — извика Сторм. — Не можеш! Как е възможно да си толкова зъл?

— Лесно — отвърна той. — Ти избяга. И не само че избяга, но и измина над петдесет мили сама с риск да бъдеш изнасилена или убита. Добре, че те намерих, което, трябва да прибавя, стана след тежка единайсетчасова езда, по вре: ме на която едва не уморих два от най-добрите си коне.

Тя не отговори. Той продължи:

— След това започна да ме съблазняваш с цел да се добереш до пистолета ми. Когато не успя, извади нож и го опря в гърлото ми. — Той вдигна вежда. — И питаш защо съм бил зъл. Мислиш ли, че държа пак да се подложа на всичко това?

— И сама мога да се грижа за себе си — отбранително каза Сторм. — Носех пушка и нож. Можеше да ме оставиш да продължа.

— Може би — промърмори той. — Водата ти е топла. Питър ще ни донесе вечеря. Мисля да се присъединя към теб. Сигурно си умираш за компания, каквато и да е, дори моята.

— Върви по дяволите, Брет Д’Аршан — изсъска тя. Той се усмихна лукаво и се разположи в един стол, като се разкрачи — толкова елегантен и мъжествен. Носеше черни панталони и фина памучна риза. Сторм седна на леглото, опитвайки се да осъзнае, че всъщност е затворничка на този невъзможен мъж.

— Ако ми обещаеш — каза Брет, — че ще приемеш да си ми жена и да не бягаш, ще те освободя.

Тя прехапа устна. Да обещае? Дали можеше да му даде дума и после да я престъпи? Разбира се. Не беше време за скрупули.

— Обещавам — каза тя неспокойно.

Той се намръщи.

— Малка лъжкиня. Видях всяка мисъл, когато премина през тази твоя прекрасна главица. Не възнамеряваш да сдържиш думата си.

Тя преглътна сълзите на разочарование, които се надигнаха. Не можеше да оспори думите му. Вярно беше.

— Да ти бях прерязала гърлото — каза тя като скочи и изпусна предпазния чаршаф. Очакваше изблик на гняв, но не и възхищение, не и пламъка в очите му, не и начина, по който я поглъщаше с поглед. Кръстоса ръце пред гърдите си, за да ги предпази от огнените му очи. Той се усмихна, но не отклони поглед. Тя се пресегна към чаршафа в краката си. Той пое рязко дъх и Сторм твърде късно осъзна, че гърдите й почти са изскочили от нощницата, разкривайки твърдите си зърна. Тя притисна чаршафа до себе си, порозовяла от пулсиращия отговор на своето тяло към интереса му. Той дръпна ленения плат от ръцете й. Тя ахна.

Брет стоеше пред нея. Лицето му бе непроницаемо, но нищо не можеше да скрие неутолимата жажда в очите му.

— По дяволите — изръмжа той. Прониза я ужасно и прекрасно желание. Той стисна юмруци. Тя с ужас видя, че той едва се контролира, очите й се разшириха пред драмата, която се разиграваше по лицето му. Накрая въздъхна и отстъпи от нея.

— Водата ти изстива.

Сторм усети огромно разочарование.

— Не искам да се къпя — излъга тя, поглеждайки надолу. Той я искаше! Ако не душевно, то поне физически. Не разбираше. Нещо повече, усети болка в сърцето си.

Той се беше извърнал и придърпваше стола й. Масата беше сервирана за двама. Блюдата бяха покрити със сребърни капаци. Брет разглеждаше масата. Кокалчетата на пръстите му бяха побелели. Сторм не помръдваше.

— Хайде да ядем — каза той накрая, без да я поглежда. Тя не беше яла нищо цяло денонощие и от великолепния мирис стомахът й се сви. Брет отхлупи чиниите и тя седна, ужасно изгладняла. Не го гледаше. Не можеше. Започна да се храни. И докато не свърши, не вдигна поглед нито веднъж. Брет я наблюдаваше внимателно, а устата му бе извита в лека усмивка.

— Каква дивачка си ми ти — каза меко той. Тя чу нежността в гласа му, но не й обърна внимание.

— Може и да съм дивачка, но поне не съм студено, алчно градско влечуго! Комарджия! Конте!

Той се стресна, но се засмя.

— Със синя кръв — обвини го тя и блъсна чинията си настрана. Брет не помръдваше. Тя беше казала това като нещо отвратително. Не можеше да знае значението, което имаше за него, и все пак го използваше като обида. Тон се наведе през масата и хвана китката й.

— Как ме нарече?

— Прасе и надуто градско конте!

— А после?

Тя го погледна буйно в очите.

— Синьокръвно чудовище! Или по-скоро синьокръвно прасе!

— Струва ми се, че и преди си ме наричала така — каза той почти весело. Стисна я здраво и тя извика протестиращо.

— Никога не ме наричай така.

Очите й се разшириха.

— Как? Със синя кръв ли?

Той изръмжа. Едва не я преметна през коляно, за да я натупа. Тя очевидно беше разбрала, че е копеле. Побесня.

— Съжалявам — нервно промърмори Сторм.

Брет се изправи и я вдигна на крака. Прегърна я. Тя дори не съжаляваше, може би се боеше малко, но беше твърдоглава както винаги. Хвана я по-здраво и погали врата й. Тя се вцепени. Пръстите му се обвиха около колоната на шията й, палецът му легна на нежно пулсиращата вена, която пърхаше като уловено птиче. Почувства електричеството помежду им. Толкова лесно можеше да прекърши врата й. Толкова лесно можеше и да плъзне длан по гърдите й и да я накара да се гърчи от страст. Погледна разширените й, уплашени очи. Пусна я с нечовешки стон, разтвори вратата и я тръшна след себе си. Мразеше се. Какво му ставаше? Близо до нея се държеше подобно жребец около разгонена кобила. На моменти едва се бе сдържал да не я изнасили. Вероятно случилото се през онази нощ никога нямаше да се повтори. О, боже! Беше я наранил толкова зле, че тя бе избягала, рискувайки собствения си живот. Ако нещо й се беше случило… Самата мисъл го влудяваше. Ако някой я беше наранил или по-лошо, убил, вината щеше да е в него, защото правеше съвместния им живот толкова непоносим, че й се беше наложило да избяга.

Утре щеше да й върне дрехите. Нямаше намерение да я държи под ключ, докато не реши, че й вярва, защото не знаеше кога щеше да стане това. Просто искаше да й даде един урок — и това наказание изглеждаше подходящо. В крайна сметка, каквото си си надробил… Нека тя си мисли, че затворничеството й не го интересува. Нека да се паникьосва и да съжалява. Ха! Ако само беше възможно! Какво, по дяволите, щеше да прави с опърничавата си тексаска жена, която бе нахлула в живота му и го беше обърнала с главата надолу? Как да я укроти?

Разбира се, през деня ще й постави охрана. През нощта пък ще заключва оборите. Сигурен беше, че тя пак ще се опита да избяга. Почти се разсмя. Толкова ли беше непоносим животът с него? Толкова ли противен беше? Такъв кошмар ли беше наистина да бъдеш негова жена? Беше й казал, че онова нещо няма да се повтори. Каза й истината. Какво повече можеше да иска от него? Да не го мислеше за лъжец?

Влезе в кабинета, наля си бренди и дълго пи. Алкохолът му помогна, топлината му го прониза и успокои. Посегна към купчината писма. В очите му се появи подозрение, когато видя писмото от Монтерей. И още едно. Пак ли чичо му щеше да го моли да се върне? Беше ли умрял баща му? Или най-сетне бе преглътнал гордостта си и бе писал на своя син? Но защо? Дон Фелипе никога не се бе интересувал от него, нито като момче, нито сега. Или на смъртното му легло у него се бяха пробудили някакви чувства към родствениците му? Ако беше така, Брет не искаше и да знае. Дъртакът можеше да върви по дяволите.

Той хвърли писмото настрана. След като приключи с преглеждането на другата поща, разбра, че вече е станало късно, почти полунощ. Брет си наля второ бренди, запали цигара и усети, че гледа писмото на Емануел. Не успя да устои на изкушението и го отвори, ядосан от собственото си любопитство. Този път то беше кратко, само няколко реда.

Брет се загледа в камината. Мануел, едва десетгодишен, Мануел, когото никога не бе познавал, роден малко преди да напусне хасиендата за злато, беше мъртъв. Сестра му беше мъртва. Един от братовчедите му — също. Баща му бил по-зле. Защо ставаше всичко това? Никои от тях не го интересуваше, с изключение на чичо Емануел. Реши, че утре потеглят.

Когато Брет се събуди на следващата сутрин, веднага отиде да съобщи на Сторм за предстоящото пътуване. Почука.

— Сторм, аз съм. — Отключи вратата и влезе. Инстинктът и бързите рефлекси го накараха да приклекне. Нещо тежко, сребърната й четка за коса, осъзна той, прелетя на сантиметър от главата му и се заби в стената. Изправи се, готов да протестира, но бързо клекна отново, когато нов предмет полетя срещу му. Този път се разби на парченца.

— Сторм!

— Не можеш да ми сториш това — изкрещя тя и започна да хвърля всичко, което й попаднеше под ръка. Ръчното огледалце, шишенца с парфюм, кутийка крем, фина порцеланова чинийка, дебела книга… Всичко това прелетя покрай него. Беше облечена в синьото си неглиже и изглеждаше невероятно. Брет се намръщи и тръгна към нея. Амунициите й бяха свършили, затова тя диво се огледа за още нещо и заотстъпва. Брет я сграбчи.

— Боже мой! Какво ти става?

— А ти как мислиш? — извика тя и се разсмя — Брет силно миришеше на рози. Представи си го как разпръсква тази миризма из града.