— Да — изсумтя тя и се освободи, но само защото той я пусна.

Брет стана с ръце на хълбоците и я загледа отгоре надолу. Тя срещна погледа му с изгасваща смелост. Не можеше да е видяла облекчение в тези очи. Те бяха тъмни, толкова тъмни.

— Изслушай ме сега внимателно, Сторм — каза той. Гласът му я накара да застине и да разтвори ушите си. — Ако се налагаше да яздя до Тексас, за да те намеря, щях да го направя. Разбираш ли?

Не разбираше — защо му беше да се мъчи за това?

— Само да се бях прибрала, никога нямаше да ме хванеш отново, синьокръвно прасе такова!

Той почервеня от гняв. Юмруците му се свиха, после се отпуснаха. Той изръмжа на сантиметри от лицето й:

— Би трябвало да те напердаша за това, че избяга. В правото си съм.

— Ами хайде де — викна тя с вирната брадичка, но се ужаси, защото всеки миг щеше да се разреве.

— Върви по дяволите — меко каза той и хвана лицето й с голямата си ръка. — Не плачи, моля те — помоли тихичко. Тя отблъсна дланта му.

— Няма да ти простя, не и след онази нощ.

Той се почувства горд от самообладанието си.

— И какво означава това?

— Означава, че нямаш никакъв срам. Не ти пука за никой, освен за теб самия. Въпреки че знаеше, че искам анулиране, ти не зачете чувствата ми. Не и докато не получи каквото искаше.

Той сдържа гнева си.

— А, „онази“ нощ ли? Защо мислиш, че съм решил, че си ми простила? Нека ти напомня нещо, Сторм. Ти ме желаеше точно толкова, колкото и аз теб, и то от мига, в който се срещнахме.

— Не! — горещо отрече тя и с отчаяние разбра, че лъже. Дори сега пулсът й препускаше неудържимо в отговор на присъствието му. Той я огледа мрачно.

— Ще те бия. Можеше да те убият, глупачка такава! Или да те изнасилят многократно — и повярвай ми, това въобще не прилича на случилото се между нас. Ако пак се опиташ да избягаш…

— Ще опитам! — прекъсна го тя. — Не се притеснявай!

— Не прибързвай — предупреди я той и я притисна с ръка към одеялото. — Почти полунощ е. Ще потеглим призори. — Той стана, вдигна пушката й и я отнесе при конете си. После я изпразни. Ръката на Сторм се плъзна към ножа й. Щеше ли да успее? Беше видяла пистолета в кобура му. Той остави пушката й. Неговата бе все още привързана за седлото. Тя прехапа устни. Сега или никога, прошепна един вътрешен глас. У дома, помисли си тя. Сигурна беше, че той не може да я победи. Това я накара да се реши. Стана и се запромъква към Брет. Той я погледна през рамо. Не помръдна. Погледът му беше пълен с подозрение, но след това се плъзна по обвитото й в кожа тяло и я накара да се чувства гола и пламнала. Нервите й се изпънаха до крайност. Погледът му се върна на пушката в краката му.

— Какво правиш? — попита я той. Тя спря на крачка от него. Поколеба се и сложи лявата си ръка на гърдите му. Чу дъха му, почувства коравото му тяло.

— Брет? Съжалявам.

Той я зяпна. Умът й френетично работеше. Без да сваля поглед от брадичката и устата му, тя разбра къде точно е пистолетът му. Трепереше. Приближи се още. Ръката й легна на ключиците му.

— Брет? Аз… — Тя вдигна очи и с изумление забеляза жаждата в очите му. Но той й даде нужната смелост. Не можеше да измисли за какво да говори. Затова се протегна с разтворени устни и докосна неговите. Той не помръдваше. Устните им лежаха неподвижно едни върху други. Тя плъзна лявата си ръка по шията му. Дясната се спусна към кръста му и спря на сантиметри от пистолета. Предпочиташе него пред ножа си. Беше толкова близко. Той задвижи уста срещу нейната, разтвори ги, отговори й. Тя не обърна внимание на приятните чувства, които я заляха. Той все още не я докосваше. Тя поглади корема му с дясната си ръка. Плъзна пръсти по-надолу, по-близо… Сключи пръсти около дръжката. А неговите се сключиха около китката й.

— Пусни — каза той. Тя се подчини с гневен крясък. Той все още я държеше и гневните им погледи се кръстосаха. С бързината на змия Сторм се пресегна към ножа си. Изтегли го и опря върха в гърлото му.

— Не — тихо каза тя. — Ти пусни.

Изражението му беше невярващо. След това лицето му се помрачи.

— Може би сега е моментът да разберем колко точно ме мразиш — промърмори той и стисна по-силно китката й. — Ще трябва да удариш, Сторм. Можеш ли? Ще прережеш ли гърлото ми? Докато не ми изтече кръвта?

— Да — заяви тя. — Да, с удоволствие. Пускай!

Той се разсмя. Тя усили натиска върху гърлото му и там се появи капка кръв, която се търкулна надолу. Той спря да се смее, но сърцето й бясно биеше. Не можеше да го убие. Боже мили! Беше убила един команч при самозащита, но не можеше да убие Брет, не и съпруга си. Той пусна ръката й. Тя почувства триумф. Но същата тази ръка се плъзна към другата китка, онази, която притискаше ножа към гърлото му. Очите й се разшириха. Искаше да натисне острието, но не можеше и той знаеше това. Силната му, корава ръка се сключи около китката й и я отдръпна.

— Пусни това — каза той и й обърна гръб. Тя го погледна — напълно беззащитен — и пусна ножа. Той го хвърли върху седлото, обърна се и хвана ръката й.

— И двамата имаме нужда от сън — каза нежно той и я отведе до постелята й. Тя нищо не виждаше. Сълзи заслепяваха очите й. Той я побутна внимателно надолу и тя се сгуши в одеялото. Когато и той се мушна до нея, тя се скова.

— Какво правиш?

— Спя — отговори той, завъртя се настрана и й обърна гръб. Тя не помръдна.

— Имаш си собствено одеяло — обвини го тя.

— Няма да те докосна — уморено каза той. — Студено е. Така ще се топлим един друг. Хайде да заспиваме.

Тя не можеше. Но той веднага се унесе. Когато се обърна с лице към нея, тя още беше будна. Ръката му се преметна през тялото й. Тя веднага я отмести. Ръката обаче се върна и я прегърна по-здраво. Сторм го погледна. Лицето му беше отпуснато от съня и изглеждаше по-младо, по-меко, даже ранимо. Сърцето й сякаш спря за миг. Толкова беше красив. Дъхът му топлеше шията й, но скоро цялото й тяло пламна. А ръката му уютно обвиваше кръста й. Тя пробва да се обърне настрана, опирайки гръб в гърдите му, с хълбоци, опрени в слабините му. Затвори очи и почувства прекрасната, успокояваща топлина, която я заля и унесе в дълбок сън.

Върнаха се в Сан Франциско малко преди полунощ, въпреки че бяха тръгнали призори. Сторм беше изтощена, гладна и изплашена. Той не й бе казал повече от десетина думи от сутринта. Беше ядосан от постъпката й, ясно й беше. Опитваше се да не мисли за това. Щеше пак да избяга. Нямаше да прекара живота си като негова жена.

Успя да свали ботушите си, преди да се строполи на леглото и да заспи. Когато се събуди на сутринта, лежа известно време неподвижно, радвайки се на мекото легло и отпуснатостта си. Накрая отвори едно око и разбра, че вече е късно, почти обяд. Прозя се. Седна и осъзна, че е чисто гола. Веднага се почуди кой ли я беше съблякъл. Мисълта, че е бил съпругът й, който я е разглеждал, докато е спяла, я накара да скръцне със зъби. Скочи от леглото и отвори гардероба си. Ахна.

Той беше празен.

Вътре нямаше нищо.

Сторм дотича до раклата, където седяха резервните й бричове, но и тях ги нямаше. Какво, за бога, ставаше тук? Тя видя бледосинята нощница и халата си. Сграбчи ги и ги нахлузи набързо. Нощницата беше прозрачна, без ръкави, с дълбоко деколте, поръбено с дантела. Халатът беше от същата материя с широка яка и волани. Преди ги беше харесвала, но никога не ги беше носила — много бяха предизвикателни. Определено не можеше да слезе така. Хвана дръжката на вратата, възнамерявайки да повика Бетси и да поиска обяснение. За неин ужас вратата беше заключена от външната страна. За миг тя отказа да повярва на очите си. Опита отново, като задърпа дръжката. Бърза като стрела, Сторм притича до другата врата и я задърпа със същия резултат. Копелето я беше заключило! В този миг видя на масата поднос със сребърен кафеник, чаша сок и няколко покрити блюда. Тя не им обърна внимание и се запъти към прозореца. Разбра, че оттук мърдане няма, освен ако не се снабдеше с дълго въже. До земята имаше около шест метра. И със сигурност не можеше да цъфне навън, облечена така. Дори сега градинарят подрязваше някакви храсти. По дяволите Брет Д’Аршан!

Защо го беше направил?

Тя отиде до вратата и я заблъска. Блъскаше, блъскаше, викаше Бетси, Питър и Брет, докато прегракна. Знаеше, че все някой я беше чул, но явно им беше наредено да не се отзовават. Щеше да го убие! Закрачи из стаята. Не можеше да направи много, освен да привърже чаршафите един за друг и да излезе полугола навън. Защото с тези парцалки си беше направо полугола!

Значи я наказваха. Направиха я затворничка. За кой се мислеше оня, по дяволите?

Тъй като нямаше какво друго да прави, тя опита закуската си, ала без апетит. Много беше ядосана. Запрати вилицата си през стаята и закрачи наоколо. Това не можеше да продължава дълго; толкова беше смехотворно, че сигурно беше шега. Не можеше да го приеме на сериозно. Или как? Обхвана я паника. Ами ако Брет възнамеряваше да я държи под ключ просто ей така, без дори да идва да я вижда?

Успокои се. Все някой щеше да идва да изпразва нощното й гърне и да й носи вода за къпане и храна. Питър и Бетси със сигурност щяха да го направят!

Денят изглеждаше безкраен. Никой не дойде. Тя не яде, ту бясна, ту отчаяна. Той беше чудовище, истинско чудовище, а тя бе омъжена за него! Духът й падаше все повече и повече, но когато се сети колко несправедливо е изолирана, пак се ядоса. Ядът я облекчаваше. Беше чувство, което разбираше, не като отчаянието.

Продължаваше да крачи из стаята, когато й се стори, че чува стъпки. Застина и наостри уши. Нямаше грешка — някой идваше. Сторм се втренчи във вратата, чу как ключа се обърна в бравата и вратата се отвори. Бетси влезе в стаята, последвана от Питър. Носеха ведра с топла вода.

— Бетси! — възкликна Сторм, като дръпна един чаршаф от леглото и го разпъна като параван пред себе си. — Къде са ми дрехите? Трябва да ми помогнете. Онова копеле ме държи под ключ!