— Нараних ли те? Сторм? По дяволите.

— Махай се — каза тя с пречупен глас. — Моля те, моля те, махай се.

Наранил съм я, помисли си той, и нещото стегна за гърлото.

— Прости ми — чу собствения си глас — странно тих и момчешки. Тя изхълца. Искаше да я успокои, да я прегърне, да я залюлее в обятията си, но вече се страхуваше да я докосва. Пресегна се и погали косата й. Тя се отдръпна.

— Сторм — започна колебливо той. — Аз… всичко е наред. — Погали великолепната й коса. — Съжалявам. Боли само първия път. Следващия няма да има болка.

Тя се изправи като свещ в леглото и той забеляза гнева й.

— Следващия път ли? Следващия път? Следващ път няма да има!

Той се стресна.

— Ти ме измами — изплака тя. — Прелъсти ме. Копеле такова, ти знаеш, че не искам този брак. Знаеш, че не те искам, мразя те, копеле… — Тя се разплака отново, повече от гняв, отколкото от тъга.

Ръката му замръзна. Цялото му същество се вкамени. Тя не го искаше. Думите й бяха ехо, нещо повече, ужасен спомен за нещо минало. Пригади му се. Току-що й беше дал повече страст, отколкото подозираше, че притежава, а тя не го искаше. Мразеше го. Знаеше си. Как можеше да е забравил?

Стана и се заразхожда из стаята. Изведнъж видя отражението си в огледалото — бледото си, стреснато лице. Не го бе искала в началото, не го искаше и сега. Можеше да накара тялото й да отвърне на неговото, но победата беше празна, куха и повече приличаше на поражение. Очите му се впиха в отражението й. Радваше се, че се е обърнала, така че не можеше да вижда лицето й.

— Това никога няма да се повтори — каза той с горчив глас, който отекна странно в ушите му. — Кълна се.

Брет се събуди рано на следващата сутрин, леко замаян от липсата на сън и прекалено многото шампанско. Първата му мисъл беше за Сторм. Заля го самосъжаление. Стана и започна да се облича. Беше направил каквото беше могъл; то никога вече нямаше да се повтори. Тя трябваше да дойде при него. Със сигурност нямаше да се прави на глупак, като моли за благосклонността на жена си.

Изми се и се облече, почука на вратата й и странно се разтрепери. Не искаше да мисли защо искаше да я види, да разбере как е. Не последва отговор. Може би спеше; сигурно беше така. Слезе в трапезарията и закуси.

Беше осем часът и той още не бе привършил с яденето, когато се появи Сайън с шапка в ръка. Изглеждаше смутен. Брет го покани да влезе.

— Какво има, Сайън?

— Сър, не знам как е станало, но Демон го няма.

Брет остави чашата си.

— Какво?

— Да, сър, тъкмо хранех конете, когато стигнах до бокса му и не го намерих. Както и всичките му такъми, сър.

Брет скочи с ужасно предчувствие.

— Оседлай Крал, Сайън — нареди той. Изкачи стълбите и нахлу в стаята на Сторм, без да чука. Нямаше я. Леглото беше неоправено и върху белите чаршафи аленееше кърваво петно. Нов спомен за… Той веднага забеляза, че гардеробът е отворен и дрехите са на пода, сякаш беше търсила трескаво нещо.

— Бетси! — изрева той.

Тя веднага дотича.

— Сър?

— Къде е Сторм?

— Аз… аз мислех, че спи — каза тя, оглеждайки разбърканата стая с разширени очи.

— Какво липсва? — попита той. Тя се зарови в гардероба.

— Само онези ужасни бричове и мръсните ботуши, както и една стара шапка. Тя не ми позволи да ги изхвърля.

Сърцето на Брет се изстреля право в гърлото му. Тя беше избягала — скоро след като я беше оставил. Беше напуснал стаята й към един и половина, но беше стоял буден докъм три. Ако тогава беше тръгнала, това й даваше петчасова преднина… О, боже!

Може би само бе отишла у Марси или у Пол. Когато я намереше, щеше… Боже! Да язди нощем сама… Почувства надигащата се паника.

Първо отиде у Фърлейнови — около осем и двайсет сутринта. Беше побеснял от притеснение, когато взе предните стъпала на два скока. Марси и Грант бяха в трапезарията.

— Добро утро — каза Грант и стана. — Брет, нещо…

— Сторм тук ли е? — изкрещя Брет.

Марси скочи.

— Не, Брет, не е идвала. Какво се е случило?

— Господи — изпъшка Брет. — Избягала е.

— О, боже! — възкликна Марси. — Сигурен ли си?

— Демон го няма, а тя е облякла бричовете и ботушите си. Грант?

— Ще се радвам да помогна.

Марси задържа Брет.

— Може би просто е излязла на езда.

Той я погледна с нещастие в очите.

— Не, Марси, не и след вчера. Господи, ако само…

Марси стисна ръката му. Двамата мъже излязоха.

— Къде ще ходим? — попита Грант, след като нареди да му доведат коня.

— Искам да се разделим, в случай че е още в града. — Брет го погледна в очите. — Но знам, че е тръгнала към Тексас. Това означава на юг към Сан Диего. Знам, че е така. Ще ида да взема още един кон и дори и да се наложи да уморя и двата от тичане, ще я хвана. Ти претърси града. Ако по някакъв начин съм сбъркал и ти я намериш, уведоми ме.

Грант стисна ръката му.

— Добре. Брет… тя ще е невредима.

Прилошаваше му от тревога.

— Тя е там сама. И е само на седемнайсет.

Грант го погледна със съчувствие.

— Ще я намеря — каза тежко Брет. — Аз съм виновен за всичко.

14

Трябваше да поспре. Демон беше изтощен. Слънцето започваше да залязва и обагри океана в червено. Препускаше вече четиринадесет часа, пресметна тя, откакто тръгна в тъмното утро.

Слезе тежко от коня и го разседла. Животното благодарно изпръхтя. Тя го разтри с шепа суха трева и му даде няколко шепи зърно, с което беше напълнила дисагите си. Не беше и помислила да взима храна за себе си. Беше хапнала някакви забравени в торбите корички. Гладна беше. Напусна дъбовата сянка, където бяха спрели, и се пъхна в храстите с пушка в ръка. Късметът беше на нейна страна, защото още беше светло. Тя разгледа пръстта и забеляза сърнешки барабонки в тревата. Скри се по-дълбоко в храстите, без да обръща внимание на скачащата край нея катеричка. Не искаше да яде катеричка. Придвижи се безшумно напред, разтвори някакви клони, прескочи ги и замръзна на място.

Заекът седеше неподвижно и се ослушваше. Сторм бавно вдигна пушката и се прицели. Запъна спусъка и заекът подскочи, но твърде късно. Куршумът го уцели между ушите. Сторм отиде да прибере плячката си.

Одра заека, като първо му отряза главата, направи един-единствен разрез и с бързо движение смъкна кожата. Върна се на мястото, където смяташе да лагерува, и напали малък огън. След нула време заекът се печеше на шиш и преди нощта да е паднала напълно, тя се нахрани с горещо, сочно заешко месо. То задоволи глада й, но не и другата болка, която я бе измъчвала през целия ден. Никога в живота си не се бе чувствала толкова самотна. Бяха я отгледали с огромна любов. Майка й винаги бе била край нея, често строга, но никога не поставяща под съмнение обичта си. Баща й открито я обожаваше и тя беше сигурна, че ако някой се осмелеше да я обиди или нарани и тя не може сама да отмъсти, братята й щяха да се погрижат за това с юмруците си. От време на време я наказваха за дребни прегрешения, като й отнемаха временно привилегиите. Никога не я бяха удряли, нито родителите, нито някой друг, въпреки че като дете беше участвала в неизброими сбивания. Винаги я бяха обичали и уважавали.

Но Брет не я обичаше. Той беше женкар, а тя — поредната му жертва. Той я желаеше, това й беше ясно, но дотам спираше всичко. Прилоша й, когато си спомни как се беше оженил за нея по принуда. И я беше прелъстил с такава лекота, напълно безразличен към собствените й желания. А тя бе отговорила на умелите му ласки — и то как… фактът, че не може да устои на нежностите му, без да се превърне в разгонено животно и да го моли за още, фактът, че и тя го желаеше, я изпълваше със срам и гняв. За пръв път разбра какво означава да си безпомощен. Нямаше сила да се защити от Брет, безпомощна беше пред страстта му. И това ужасно я плашеше. Не можеше да търпи секса, използването на тялото й без любов. И все пак продължаваше да вижда Брет, да чува дрезгавия му, пълен с разкаяние глас, който казва: „Сторм, за бога, съжалявам.“

Съжалявам… Съжалявам…

— Махай се — каза тя на мрака. — Не можеш ли да ме оставиш на мира, дори и сега?

Сълзите й рукнаха. Чувстваше ръката му върху косата си, нежна и грижовна. Баща й я бе галил така, когато беше момиченце и плачеше.

Щеше да стигне до дома или да умре. Да стигне у дома, в обятията на родителите си… Де да беше вече там. Тя разгъна походното си одеяло и се уви в него. Загледа се в звездите и й се прииска да избие гласа на Брет от главата си, да забрави разкаянието му. Искаше да може да изплаче спомена за страстта, която ги бе съюзила за кратко, за усещането на тялото му дълбоко в нейното, влизащо все по-дълбоко, ръцете върху ханша й, които я надигаха за него… Не знаеше какво й става. Даже сега споменът за докосването му й причиняваше болка. Затвори очи и се опита да заспи. Накрая се унесе.

Нещо я събуди. Демон пръхтеше и тропаше с копита. Тя се разбуди напълно, но остана със затворени очи, опитвайки се да чуе… Имаше още един кон. Прииска й се Брет да не й беше отнемал Колта. Пръстите й се сключиха около пушката, която беше под одеялото, а показалецът запъна спусъка. Тя лежеше абсолютно неподвижно. Изведнъж усети, че някой дърпа пушката й и я стисна по-здраво. Отвори очи в мига, в който Брет каза:

— Не знам дали да крещя от облекчение, или да те напсувам както си знам!

Тя седна, задърпа пушката си, но напразно — не можеше да се мери с Брет. Той й отне оръжието и го хвърли настрана, далеч от обсега й. След това я сграбчи. Тя не можеше да повярва. Не можеше да повярва, че я беше намерил! Как въобще я беше настигнал? В следващия миг полуизплашена, полусмаяна, тя забеляза двата коня, които бяха привързани наблизо. Тя рязко се извърна към него. Стори й се, че вижда огромно облекчение в тъмните му очи, но не беше сигурна.

— Добре ли си? — попита той и я разтърси.