Беше толкова погълната от мислите си, че изпърво не забеляза, че Брет е в стаята си. Пое си дъх за кураж, отвори вратата между двете спални и влезе. Той стоеше до крака на леглото, гол от кръста нагоре. Извърна рязко глава и в очите му проблесна тъмен пламък. Сторм веднага забрави за себе си, забрави какво искаше да каже. Само гледаше. Раменете му бяха широки, а гръдния кош — мускулест и леко окосмен. Нямаше и грам тлъстина по него. Тъмните, къдрави косъмчета се стесняваха в една ивица и изчезваха в панталона му. Беше виждала мъже без ризи и преди, дори голи. Е, Рейт и Ник като момчета. Гледката обаче никога не я бе поразявала така, изстисквайки всяка мисъл от главата й, карайки я да се задъхва конвулсивно.

— Сторм, не трябва да си тук — каза плътно той. Тя вдигна очи и си спомни, излезе от транса си. Това беше грешка. Видя глада в очите му, забързания пулс на шията му. Знаеше, че той иска да я люби. Мисълта я разтърси.

— Брет, не можеш сам да решаваш нещо, което засяга и мен.

Той се стресна, очевидно изненадан, а след това и разтревожен.

— Искаш да кажеш, за анулирането?

— Да. — Тя вдигна брадичка. — Аз още го искам. Не желая да съм ти жена до смъртта си. Няколко дни можеше да се понесе, но не и завинаги. О, не.

Той рязко пое дъх и тя разбра, че се е разгневил.

— Много лошо — каза той накрая, много тихо.

Тя не можеше да повярва.

— Много лошо ли? Искаш да кажеш, че чувствата ми не те интересуват? Не те ли интересува, че те ненавиждам? Ще ме задържиш против волята ми? — Когато той не отговори, тя каза: — Ще избягам.

Той скръцна със зъби. След това с видимо усилие се овладя.

— О, съмнявам се, Сторм. Мисля, че мога да те накарам да пожелаеш да останеш. — Той се усмихна. — Знам, че мога.

Сластта в гласа му не можеше да се сбърка, сексуалният намек.

— Противен си — изсъска тя. — Защо? Защо промени мнението си?

— Защото те искам и ако бракът е цената ти, ще я платя.

Тя не можеше да повярва. За миг не можа нищо да каже, но след това изригна:

— Но аз не те искам!

Той се усмихна; явно се забавляваше.

— Искаш ме, и ще ме имаш. Довери ми се. — Това бяха последните му думи.



Брет беше напуснал града и всичко беше толкова различно без него. Сторм стоеше в кабинета му и почти чувстваше присъствието му. Чувстваше лекия мирис на пури и кожа. Толкова лек, почти несъществуващ. Той щеше да си бъде у дома днес.

Рано сутринта беше тръгнал, след онази странно нежна целувка и изявлението, че не иска вече анулиране. Имаше работа в Сакраменто, така каза и щеше да се върне след три дни. В нощта на завръщането си щеше да я заведе на рожден ден. Домакинята беше малко по-голяма от нея и Брет мислеше, че ще се харесат. Сторм заобиколи голямото махагоново бюро, покрито с черна кожа, и седна. Представи си как Брет влиза; сигурно щеше да изпадне в бесен гняв, мислейки, че тя се рови в книжата му или нещо такова. Трябваше да признае, че беше любопитна.

Последните три дни, последните от затворничеството й, бяха били толкова спокойни. Мирни. Необезпокоявани.

Скучни, мрачно си помисли тя.

Едно можеше да се признае на Брет — когато беше наоколо, животът никога ни беше скучен. Не че й липсваше или чакаше завръщането му. Нямаше да му се остави по въпроса за анулирането. Той искаше тя да се срещне с жената, която имаше рожден ден, сякаш имаше някакво значение — сякаш тя, Сторм, щеше да остане. Нямаше да прекара остатъка от дните си като госпожа Брет Д’Аршан. Тази мисъл бе твърде ужасна. Даже потръпна.

Но в нея имаше една предателска частица, която се вълнуваше, че той ще се върне. Комично! Брет беше арогантен, самовлюбен, твърде взискателен, избухлив и расист. Имаше най-ужасния нрав, който беше виждала. Единственото хубаво нещо в него беше невероятният му външен вид, което не беше много.

Не, никак даже не го чакаше да се върне.

С ужас осъзна каква лицемерка е. Скочи и с досада напусна кабинета.



Брет не отричаше, че е развълнуван.

Приближавайки се към града, усети, че си подсвирква. Доброто му настроение нямаше нищо общо с работното му пътешествие, което беше повече извинение, за да се махне от тази къща за три дни, тъй като си нямаше достатъчно доверие, не и след като реши да остане женен, с всичко, което следваше от това.

Сайън го чакаше с Крал и Брет порядъчно го стресна.

— Сторм вкъщи ли си остана? Искала ли е да излиза? Да язди? Добре ли е?

Доволен от отговорите, той прати Сайън у дома, а сам отиде право в бялата къща на Одри.

Тя влезе в салона миг след като прислужничката го беше въвела. Видя от изражението й, че се радва да го види; не се бяха срещали откакто Сторм падна от дървото.

— Брет!

Тя хвана раменете му и го целуна. Той прие целувката, но не й позволи да се притисне до него и се откъсна, преди целувката да се задълбочи. Тя отстъпи назад и за минута двамата се гледаха в очите.

— Разбирам — каза тя.

— Винаги си била схватлива — каза благодарно Брет. — Възнамерявам да продължа брака си, Одри. Сторм е много горда. Сега не е времето да си имам любовница.

— Ти си влюбен в нея — каза тя. — Видях го онази нощ. Брет се усмихна.

— А, ето че този път интуицията те измами. Не, скъпа, не съм влюбен в нея, но я желая. Знам, че това идва внезапно, без предупреждение. Утре ще вложа доста пари в сметката ти. Ще бъде повече от достатъчно, докато си намериш друг покровител.

Тя докосна бузата му.

— Брет, имам няколко кандидат-покровители, наредени на опашка и чакащи. Подаръкът ти не е необходим.

— Тогава си купи нещо, което искаш.

— Благодаря — каза просто тя. Беше облечена в сатенен халат, поръбен с етамин и тънка копринена риза отдолу. Тя го погледна прелъстително.

— Какво ще кажеш за едно последно сбогом?

Брет поклати глава. Тя беше разкошна жена, тялото й беше идеално акордирано към неговото, но той не почувства и най-леката съблазън, дори присъствието й, разкриващо редките й прелести. Тази нощ, помисли си той и в тялото му се разля прекрасна, гъделичкаща възбуда. Тази нощ щеше наистина да направи Сторм своя жена.

— Мисля, че не искам, Одри.

Тя го изпрати до вратата.

— Сторм е много щастлива. Чудя се дали го знае.

Той се разсмя.

— Бих искал някой да можеше да й го каже. Тя ме ненавижда.

Одри се смая.

— Принудителните бракове не са най-доброто начало за една връзка — каза й той.

— Да, и все пак. Ти си… беше… най-добрата плячка в града. Това момиче е лудо.

Те се целунаха платонически.

— Брет — каза Одри, — ако промениш решението си, аз винаги ще бъда на разположение. Дори и ако е само за през нощта.

Брет се усмихна; очите му танцуваха.

— Добре действаш на самочувствието ми, Одри. И кой знае? Може и да се възползвам някой ден от предложението ти.



— Госпожа и госпожица Сейнт Клер са тук, мадам — каза Питър.

Защо бяха тук? Тя се намръщи, подбра полите си и забърза надолу по стълбите. Разглеждаше златистата сатенена рокля, която щеше да носи вечерта. Марси й беше казала, че с нейния тен златното ще й стои великолепно. Сторм искаше да изглежда възможно най-добре тази вечер, въпреки че си беше бясна, тъй като искаше Брет да се гордее с нея.

— Здравей, Сторм. О, ама ти въобще не изглеждаш болна — каза госпожа Сейнт Клер.

— Здравейте Елен, Лиан — каза Сторм — Питър, донеси, моля те, нещо за пиене. — Тя не осъзна колко царствено звучи. — Ако обичате. — Тя им посочи да седнат.

Лиан беше прекрасна в бледорозова дневна рокля, която напомни на Сторм, че Брет е ухажвал Лиан поне шест месеца преди тя да пристигне в града. Почувства се не на място, твърде висока, некрасива. Седна сковано на един стол.

— Нямахме възможност да те посетим по-рано — каза Лиан. — Въпреки че знаехме за злополуката ти — добави тя.

— Толкова се радвам, че си добре.

Да бе, помисли си Сторм, но се усмихна.

— Брачният живот явно ти понася, скъпа — вметна Елен с ослепителна усмивка. — Разбира се, Брет би се примирил с каква да е жена.

Сторм успя отново да се усмихне. Не беше сигурна дали това е комплимент, или не, но започна да й прилошава от страх.

— Ще идваш ли у Уейнскотови? Сузан има рожден ден. Познаваш ли я? — жизнерадостно издърдори Лиан.

— Не, още не, но Брет иска да отидем. — Сторм признателно се обърна към Питър, който постави до тях поднос.

— Брет отсъстваше по работа за няколко дни, но днес се връща.

Въпреки че наливаше лимонада, в стаята се възцари напрегнато мълчание. Сторм подаде чашите на Лиан и майка й и се почувства неловко. Те имаха самодоволен вид.

— О, Брет е вече тук — щастливо каза Лиан. — Видяхме го.

Притеснението на Сторм нарасна и тя внимателно остави чашата си. Усмивката й замръзна.

— Влизаше в някаква красива бяла къщичка с очарователна ограда. Улица Сътър, номер 33. — Това беше Лиан.

На Сторм й прилоша. Сякаш целият свят се срути в този миг.

— Толкова е великодушно от твоя страна, мила, да пускаш Брет при любовницата му и да му позволяваш да не го крие — с удоволствие каза Елен Сейнт Клер. — Разбира се, така върви светът. Всички мъже имат любовници.

— Е, когато аз се омъжа, моят няма да има — каза Лиан.

— Грант Фърлейн също си няма. Не е ли странно, че Брет се връща отдалече и отива да види нея преди теб?

— Брет може да прави всичко, каквото пожелае — отвърна Сторм, уплашена, че всеки миг ще избухне в сълзи.

— Ние очакваме анулиране — каза тя злобно, тъй като знаеше, че след минути целият град ще го знае. След това се почуди дали е трябвало да го казва, дали не бе отишла твърде далеч. Едва дишаше.

— Анулиране! — ахна Елен. — Е, това вече е новина!

След малко двете си тръгнаха, като Елен състрадателно отбеляза, че Сторм не изглежда добре и може би ще трябва да полегне. Сторм успя да ги изпрати до предната врата, после се върна в салона и се загледа в красивата градина, в която се смесваха розово, виолетово, бяло и жълто. Нищо не виждаше.