— Да — промълви тя.

— Ще ви оставя насаме — каза Грант. — Къде е Брет, в кабинета ли?

— Нямам представа — отвърна Сторм с лека горчивина.

— Нищо, ще го намеря. — Грант излезе от салона.

— Добре ли си? — попита Марси.

Сторм мразеше да й напомнят за съществуването на Брет. Къде ли беше все пак? Къде беше бил през последните два дни? Три, ако се броеше и днешният, който беше към края си. Беше му казала да я остави на мира, но представа си бе нямала, че това ще я направи толкова нещастна, гневна и смазана. Нито веднъж не се беше появил след последната им кавга, нито веднъж!

— Сторм, седни — каза Марси, взе ръцете й и я притегли на канапето. — Е, изглеждаш добре.

— Добре съм. След три дни вече ще мога да излизам.

— Сътресенията не са шега работа.

— Толкова се радвам, че си тук — възкликна Сторм. — Ти си единствената ми приятелка!

— О, Сторм, не е така!

— Така е. Пол ме излъга. Предаде ме. Насили Брет да се ожени за мен и сега и двамата сме нещастни. Марси, ти си единствената ми приятелка. — Тя започна да се самосъжалява.

— Ами Брет?

— Въобще не споменавай името на това копеле пред мен.

Марси се намръщи.

— Сторм, как, за бога, успя да паднеш от коня?

Сторм се разсмя горчиво.

— От коня ли? Паднах от дърво!

— Как така дърво?

— Така! И познай чие дърво! — Смехът й беше спрял и очите й плуваха в сълзи.

— Чие? — внимателно попита Марси.

— На любовницата му. — Гласът й беше равен.

— Моля?

— Аз го шпионирах, но, по дяволите, трябваше да съм сигурна какво прави по цяла нощ — и повярвай ми, така е, той ходи при нея. О, Марси, видях ги заедно. И тя е толкова красива!

Марси така се беше ядосала, че за миг не можа да отговори. Осъзна, че Сторм се опитваше да не заплаче, затова притисна главата й към гърдите си и погали косата й.

— Всичко е наред, скъпа. Плачи.

— Никога не плача — каза отбранително Сторм и вдигна глава. — Никога. Но откакто дойдох тук плаках толкова… Мразя го.

— Не е вярно — прошепна Марси.

— Вярно е. Знаеш ли, че не съм го виждала от три дни, нито веднъж? Но се радвам — така или иначе само се караме. Боже, не мога да дочакам татко да ме вземе.

След половин час Марси се извини и тръгна към кабинета. Вратата зееше. Тя почука и влезе, като хвърли бърз поглед на съпруга си. Очите й се спряха на Брет и го приковаха към стената.

— Искам да поговорим.

Мъжете скочиха, но Брет изглеждаше стреснат от тона й.

— Марси, здравей…

— Как можеш да си такова животно? Не разбираш ли, че Сторм е само на седемнайсет, дете, само в непознат град, без приятели?

Брет се беше опомнил от шока и тъмен облак покриваше лицето му.

— Прекаляваш, Марси.

— Тя е в салона и плаче, по дяволите!

Брет се стресна — едновременно смаян от езика й и от казаното.

— Добре ли е? — попита бързо.

— Чувствата й са зле. Не можеш ли веднъж да помислиш и за нейните чувства, вместо за своите? Не можеш ли да напуснеш проклетата си любовница поне за няколко дни и да се погрижиш за жена си? Изобщо интересува ли те, че е още жива?

— Отиваш прекалено далече! — избухна Брет. — Любовницата ми не ти влиза в работата, а отношенията ми със Сторм нямат нищо общо с теб!

— Мисля, че колкото по-скоро дойде баща й, толкова по-добре за нея — изкрещя в отговор Марси. — Дори не си надникнал в стаята й от три дни — ей така, да я видиш. Караш ме да искам да ти извия проклетия врат.

— Тя ми каза да стоя настрана — извика Брет. — Всеки път, когато опитам да направя нещо хубаво за нея, тя ми го хвърля в лицето. Тя е възможно най-неблагодарната малка вещица… — Той се успокои изведнъж. — Държах се настрана заради здравето й, не защото не ми пука за нея. Всеки път, когато попаднем в една и съща стая, започваме да се караме. Защо плаче тя?

— Защото я пренебрегваш — отвърна тихо Марси.

Той потъмня.

— Това е глупаво. Тя ми каза да я оставя на мира.

— О, Брет, глупако, понякога когато една жена каже нещо, има предвид друго, особено когато е горда като Сторм.

Брет я погледна така, сякаш се опитваше да разбере нещо напълно непознато и неразбираемо.

— Ти наистина ли мислиш, че тя плаче заради мен?

— Знам го.

Брет прекара ръка през косата си. Сърцето му странно бе подскочило при тази мисъл. Последните няколко дни бяха били ад. Беше се държал настрана не защото тя му беше казала така в прилив на гняв, а защото искаше тя да се оправи и състоянието й да не се влоши от караниците им. Но половин дузина пъти на ден беше питал Питър и Бетси за състоянието й и дали има всичко, от което се нуждае. Нощем, когато тя спеше, се промъкваше при нея и я гледаше, нещо, което странно го успокояваше, сякаш, ако не го правеше, щеше да се събуди и да разбере, че Сторм е била само сън. Погледна към Марси. Вече не й беше сърдит. После побърза да излезе.

Сторм не беше в салона. Той почука тихо на вратата на спалнята й.

— Сторм? Аз съм, Брет.

Никакъв отговор. Той отвори вратата. Тя стоеше неподвижно до камината, но когато той влезе, главата й се обърна като на стресната птица. Носеше бледосиня копринена рокля със скромно деколте и кремава дантела по врата и китките. Косата й беше пусната, само една панделка я придържаше назад. Брет се усмихна леко, но сърцето му се блъскаше бясно в гърдите. Почувства безумно желание да я сграбчи в обятията си и просто да я прегръща. Никога преди не бе искал просто да прегръща някоя жена. Затвори тихо вратата. За момент никой не проговори; само се гледаха един друг.

— Добре изглеждаш — каза нежно той и се усмихна. — Всъщност, никак не бях точен. Прекрасна си, както винаги.

За негова изненада устните й потрепнаха и тя отмести подозрително блестящите си очи към огъня. Той се приближи към нея. Тя го погледна така изплашено, че той отстъпи. Тя отиде до прозореца, а той остана до камината.

— Какво има? — попита Брет все още нежно, с необичаен за ушите му глас.

— Какво искаш?

Той почувства, че тя каза това колкото можа по-грубо. Мисълта леко го ядоса.

— Марси каза, че си плакала.

— Тази предателка — каза Сторм и стисна юмруци.

Кажи ми защо.

Тя се извърна към него с насълзени очи.

— Искам да си ида вкъщи сега, Брет. Семейството ми липсва ужасно, просто ужасно.

Той се чу да казва:

— Не мога.

— Няма да позволя на Пол да те доведе до банкрут, кълна се!

Той сви лице.

— Не е това.

— Моля те!

Той се приближи до нея и тя залепи гръб за стъклото. Гърдите й бързо се повдигаха — страх или възбуда? Той спря на сантиметри от нея, достатъчно близо, за да чувства горещината на тялото й. Задържа погледа й и не го пусна.

— Не искам анулиране — каза той.

— Какво?

Той положи длан на бузата й.

— Не искам анулиране — повтори дрезгаво той. Другата му длан легна на другата й буза и той нежно задържа лицето й, докато сърцето му пееше.

— Брет… — Това беше шепот, може би изплашен. Сапфирените й очи бяха огромни и мокри от сълзи.

Бяха толкова близо един до друг. Чувствената й уста с цвят на ягода трепереше. Той също се разтрепери и започна да чувства силата на обзелото го желание.

— Магията ти ме завладя — каза той и сведе устни към нейните. Тя не помръдна. Той я целуна много нежно, много внимателно, топла, но осезаема ласка. Езикът му докосна пълната й горна устна, отново и отново. Тя потрепери силно. Той плъзна език в устата й, търсейки и изследвайки релефа на зъбите й, на бузите й, на венците й. Заби го по-дълбоко и хвана по-здраво лицето й. Когато езикът й се надигна към неговия, го разтърси диво желание. С огромно усилие на волята той леко отстъпи от нея, но не пусна лицето й. Очите й бяха затворени. Миглите й бяха почти черни, дълги и извити и лежаха като ветрила върху златистата й кожа. Устните й бяха леко разтворени и молеха за още целувки. Ноздрите на съвършения й нос трептяха. Никога не беше виждал такова абсолютно съвършенство в жена. Тя отвори очи. Той й се усмихна, присвивайки ъгълчетата на очите си.

— Не бива да те възбуждам, ma chere.

Тя го погледна настоятелно и възбудата му се възпламени още по-силно. Господи, как я желаеше, сега, веднага. Пусна я.

— Не казвай нищо — промълви той. Страхуваше се да не наруши мига. Усмихна се отново, обърна се и излезе.

Тя беше поразена. Не от думите му, но от реакцията на тялото си на целувката му, от треперенето на устните си, от сладостните вълни, заливащи слабините й. След това разбра. Все още край прозореца, тя едва не припадна, когато осъзна думите му: Не искам анулиране.

Сторм се скова. Той не искаше анулиране, ами тя! Беше толкова типично за него — решаваше сам за себе си, а страдаше тя, страдаше целият й живот. Как смееше той! И защо в някакво скрито ъгълче на ума й тайничко ликуваше? Тя отпъди нежеланото чувство, погреба го под твърдоглавието си. Дали въобще беше написал писмо до родителите й? Едва ли, помисли си тя. Закрачи из стаята, опитвайки се да сдържа гнева си и зачака той да се качи, за да си легне. Не можеше да си представи да прекара остатъка от живота си с Брет. Какво го бе накарало да промени решението си? Някаква моментна прищявка? Нова мисъл я порази. Ако той вече не искаше анулиране, значи тази целувка е била само прелюдия към други неща — към консумация на брака. Дъхът спря в гърлото й, а сърцето й замря. Още чувстваше ръцете му, устните му върху гърдите си… Толкова съм безсрамна, помисли си тя. Беше чувала, че някога баща й бил голям нехранимайко, когато е срещнал майка й. И Ник беше такъв. Явно им беше семейна черта, помисли си тя, но на нея, като на жена не й подхождаше да бъде толкова дръзка. Пожела си силно да може пак да бъде старата Сторм, онази, която насини окото на Лени Уилис, когато беше посмял да я целуне. Онази, чието тяло й принадлежеше изцяло. Не тази Сторм, това странно същество в смешни рокли, омъжено за непознат, когото ненавиждаше… но желаеше.