Бренда Джойс - Огнена стихия

Тя потърси нещо в очите му.

И Бетси можеше да ми донесе да ям.

— Повечето жени биха умрели от удоволствие, ако съпрузите им носеха закуската в леглото.

— Не и тази жена.

— Ти си най-невероятната жена, която съм срещал — мрачно промърмори той.

— Не желая милостиви изказвания, най-малко пък от тебе.

— Сторм, хайде да се държим човешки, а? Защо все ме плюеш?

— Плюя ли те? — Тя отхвърли завивките и преметна дългите си, полуголи крака през ръба на леглото. Брет ги хвана, преди да допрат пода. Големите му ръце бяха много, много топли.

— Трябва да стоиш в леглото три дни.

— Моля?

— Пълна почивка в леглото за три дни, Сторм. И си под домашен арест до края на седмицата. Имаш сътресение.

Тя го зяпна.

— Наказваш ме, че те шпионирах!

Той рязко стана, отвратен.

— Не ставай глупава. Така нареди доктор Уинслоу и ти ще спазиш заповедите му.

— Чувствам се чудесно.

— Ще стоиш в леглото.

— Мога ли да използвам нощното гърне?

— Разбира се — каза той, без да се помръдне.

Тя се облегна на възглавниците.

— Имаш ли или нямаш да ми кажеш нещо за вчера? Едва забележима усмивка изви ъгълчетата на устата му.

— Да, всъщност да. Следващия път, когато поискаш да разбереш къде отивам, ще те помоля да ме попиташ.

— Би трябвало да ми кажеш, че не е моя работа — мрачно каза Сторм.

— Може би — отвърна Брет. — По дяволите, Сторм! Можеше да си счупиш врата!

— Де да бях — каза тя, като гледаше в стената зад него.

Той стисна зъби.

— Толкова съм лош, така ли? Знаеш ли, че всяка една жена в този град би убивала да бъде на твое място?

— Аз не съм всяка жена, ако не си забелязал — изфуча тя. — И бих убивала за да не съм, където съм.

Втренчиха се яростно един в друг. Лошото настроение на Брет хвърляше сянка върху лицето му.

— Значи не отстъпваш, а?

Тя не отговори. Брет се обърна към вратата.

— Ще те навестя на вечеря. — Той я погледна строго. — Ако разбера, че си ставала… — Той спря. — Виж, обещай ми, моля те, че ще се подчиниш на нарежданията на доктора.

Тя се замисли.

— Сторм, синьо-черна ще те направя от бой, като се оправиш, ако не внимаваш!

— Добре — каза тя спокойно.

Той трясна вратата след себе си.

В мига, в който той излезе; тя почувства задушаваща депресия. Той всъщност се бе държал мило с нея, докато тя не бе започнала да се заяжда. Но защо? Защо такава промяна? След това в главата й нахлуха спомените за миналата нощ в пълния им ужас и тя спря да се вълнува, че е била груба и неучтива. Лицето на червенокосата жена, на Одри, й причиняваше болка. Толкова дребничка. Толкова гадно красива. Приплака й се. Но вместо това почувства остър спазъм в главата, така че легна назад, затвори очи и се опита да не мисли. Беше невъзможно. Образът на Брет не я напускаше, тъмен и мрачно красив, настоятелен и неусмихнат. Въображението й започна да си играе с нея: видя Одри, крехка и деликатна, в обятията на Брет, който диво я целуваше. Сторм простена.

И все пак денят не се оказа така безкраен, както очакваше. След сутрешната баня тя заспа и спа до късния следобед. Хапна малко за обяд, почете от „Илюстровани новости“, най-популярния вестник в града.

— Сторм?

Тя осъзна, че навън вече се е стъмнило и че пак е заспала. Гласът на Брет я погъделичка, мек, колебаещ се, сякаш той не беше сигурен дали трябва да я буди. Тя го чу да казва:

— Остави го тук, Бетси. Сигурно ще е гладна, когато се събуди.

— Да, сър.

— Цял ден ли беше в леглото?

— Спа през повечето време, сър, горкото момиче.

Последва тишина, после Сторм чу стъпки и затваряща се врата. Подуши бифтек. Отвори очи, очаквайки да бъде сама. Но не беше. Брет седеше, небрежно разкрачен в едно кресло, обут в тесни бричове за езда, лъскави ботуши до коленете и свободна ленена риза. Косата му беше разрешена и докато гледаше през прозореца, предоставяше на Сторм съвършения си профил. Тя го погледа разсеяно, като започна с класическия, изваян профил. После отклони очи и се усети, че оглежда краката му. Беше ги виждала обути в мека кожа само веднъж и то за кратко. Не като сега, когато незабелязано можеше да зяпа. Бедрата му бяха твърди и мускулести и изглеждаха достатъчно мощни да я пречупят на две — ако попаднеше помежду им. Пазеше ярък спомен от първия път, когато се бяха целували на плажа, за твърдата му и настоятелна уста, за мъжката му коравина, притисната жадно в корема й. Погледът й несъзнателно последва посоката на мислите й. Сега там нямаше твърда, тръпнеща подутина, само едно загатнато хълмче…

Тя преглътна, усещайки галопа на сърцето си, и отново погледна лицето му. Ахна и се оцвети във всички оттенъци на червеното, защото той я гледаше, заинтригуван и развеселен. Искаше да умре. По-добре смърт отколкото да я заловят, че го гледа така безсрамно.

— Будна си — каза той.

— Да.

— Не исках да те събудя.

— Няма нищо.

— Мислех да стоя при теб, докато вечеряш.

— Чудесно — машинално отвърна тя, неспособна да го погледне право в очите.

— Да ядеш сам е… — Той се поколеба. — Самотно.

Тя го погледна. Не можеше да си го представи самотен, но пък и не можеше да си го представи мъртво пиян. Или като малко момче, продадено от майка си…

Той се усмихна широко. Тя се хвана, че му се усмихва в отговор. Постави таблата на скута й и отхлупи ястията. Сторм не беше много гладна, не и след като цял ден беше спала. Почовърка в яденето.

— Зле ли ти е?

— Не, добре съм.

Той я подкачи:

— Винаги ядеш като кон.

Тя се почуди дали да се обиди.

— Спах през целия ден.

— Знам, Бетси ми каза.

Тя знаеше, че той знае. Тъкмо щеше да отмести подноса, когато видя някаква увита кутийка отгоре му.

— Какво е това?

Той се подсмихна. Тя му хвърли един поглед, но разкъса хартията. Беше кутийка с шоколадови бонбони. Тя обичаше шоколад. Той беше рядкост, децата го ядяха най-много веднъж в годината и тя направо се разтопи от удоволствие.

— Само бонбони — каза той, но се усмихваше.

— Обичам шоколад, а никога не мога да си намеря. Благодаря ти!

Тя засия и хвърли едно бонбонче в устата си.

— Искаш ли?

— Не, мерси — каза той. — Хубави ли са?

— Много — усмихна се тя отново.

— Такова просто нещо — промърмори той и поклати зачудено глава. — Да поседя ли при теб за малко?

Тя се поколеба. Искаше да каже да, изненадана, че желае присъствието му, но твърде горда, за да го признае. Кимна.

Той започна да й разказва местните новини и клюки. Сам Хендерсън, пришълец от Ню Йорк, бе инвестирал в хиляда акра северно от града за лозе. Общото мнение било, че е луд. Продадена била фирмата Потърс Импориъм, но неизвестно на кого. А миналата нощ имало голям бой в някакъв салон със съмнителна репутация, в края на който двама мъже се оказали мъртви, а петима — сериозно наранени. Барбара Уоткинс чакала дете, Лиан Сейнт Клер била ухажвана от Джеймс Брадфорд, утре имало парти у Денофови, но, разбира се, те не можели да идат. Бил се отбил у Пол и му казал за злополуката и Пол щял да дойде в момента, когато това е възможно, тоест след два дни.

— Казал си му? — ахна ужасена Сторм.

— Казах му, че си паднала от коня.

Тя го погледна, като че ли беше луд.

— Отидох и у Грант и му казах същото — и двамата ме гледаха както ти сега. Както и да е, не е тяхна работа, че падна от дърво.

— Искаш да кажеш, от дървото на любовницата ти.

— Да.

Сговорът помежду им изчезна за миг и на негово място се настани остро напрежение. Сторм имаше чувството, че Брет чака извинението й. Щеше да се извини — когато адът замръзнеше. Накрая той стана.

— Изморявам те.

— Можеш да идеш у Денофови без мен.

— Предпочитам да не ходя. — Той спря на вратата. — Ще се видим утре сутринта.

— Приятно прекарване. — Тя не беше планирала значението или тона на забележката, но той спря и се обърна към нея.

— Какво означава това? — Мислеше, че е разбрал. Никога преди не беше чувал такова грухтене от жена, но когато я погледна, изражението й беше ангелско. С изключение на искрящите сапфирени очи.

— Означава да си прекараш добре — каза тя небрежно, но се изчерви.

— Какво точно значи, по дяволите?

Тя вирна брадичка.

— Значи, че знам точно къде отиваш.

— О, така ли? — Гласът му беше леден.

— Да.

— Та осветли ме тогава накъде съм тръгнал — рязко я изкомандва той.

— У нея.

Мускулите на лицето му се свиха.

— Но не ми пука — радвам се. Само да ме оставяш на мира.

Той преброи до десет, след това до двайсет.

— За твое сведение — бавно каза той, — отивам долу в кабинета си да прочета вестниците, които оставих за сега — защото изгубих цял час да ти донеса закуска тази сутрин. — Очите му бяха като черни огньове. За миг тя не намери какво да каже, но той продължи, напълно изгубил дълго контролираното си самообладание:

— Защо, Сторм? Защо всеки път ме докарваш до ръба? Защо въобще я споменаваш? Защо рушиш разбирателството, което тъкмо се зароди помежду ни?

— О? Значи, ако не я споменавам, тя ще изчезне?

— Това ли искаш?

— Не! — изкрещя тя. Лъжеше и го знаеше. — Аз те пращам при нея! Върви! Върви да спиш с нея — не ми пука!

Брет стоеше неподвижен със стиснати юмруци.

— Може би това е проклетият проблем.

Тя се разплака.

— Просто се махай — само ме остави на мира!

— С удоволствие — каза той и тръшна вратата.