— Какво правеше, за бога? — изрева той.

— Шпионирах — отговори тя с все така слаб глас.

Той се стресна, но не можа да сдържи усмивката си.

— Казах ти — промълви той и погъделичка с палец нежното й лице, — че трябва да ми предложиш нещо по-добро.

Сълзи замъглиха очите й.

— chere — дрезгаво каза той, — не плачи. — Избърса с палеца сълзите й. — Следващия път, когато искаш да знаеш къде отивам, моля те, просто ме попитай.

Погледите им се срещнаха. След миг тайнствено мълчание, тя каза:

— За пръв път те чувам да казваш моля.

Той се усмихна и стана от нея.

— Можеш ли да седнеш?

Тя кимна. Той се пресегна да й помогне, но тя простена и той веднага я положи пак по гръб.

— Не си добре — каза обвинително той.

— Брет! Брет! Какво става?

Сторм почувства, как мъжът й се сковава. Тя също се стресна и се надигна на лакти, за да види на кого говори той.

— Връщай се вътре, Одри. Трябва да взема каретата ти. Моля те, прати я.

— Да повикам ли лекар? Кой е това?

— Одри… — започна Брет със заповеднически глас.

Сторм седна, без да осъзнава какво прави и се втренчи в невероятно красивата, дребна жена, която държеше фенер, окъпана в светлините от къщата.

— Няма ли да ни запознаеш, Брет? — попита тя колкото можа по-хапливо, но с надигащо се в гърдите отчаяние. Не можеше да се сравнява с тази жена! Въобще!

— Влизай — казваше Брет със суров глас. — Веднага, Одри. Сторм, легни долу. — Гласът му омекна, когато той плъзна ръка зад гърба й и я положи по гръб. Сторм се подчини, но беше твърде късно; тя и жената се бяха видели и тя беше забелязала стреснатото разбиране у онази, когато бе чула Брет да я нарича по име. Започна да й се вие свят. Любовницата му беше миниатюрна и заоблена, и красива, и женствена, и нежна… всичко, което Сторм не беше.

— Да, Брет — отзова се меко Одри и покорно изчезна.

Сторм щеше да повърне. Надигна се отново и се сгърчи. След като свърши, забеляза, че Брет я държи и нежно я подкрепя. Прииска й се да се разридае. Желанието й нарасна, когато той започна да гали косата й.

— Недей — простена тя. Ръката му спря. Мина един безкраен миг. Сторм продължаваше да вижда красивата жена, докато се бореше с безсъзнанието. Брет заговори с мек, тих, разтревожен глас.

— Каретата е тук. — Той я вдигна с лекота и тя извърна лице към гърдите му. Отнесе я до екипажа и седна, като я залюля в скута си. Кой знае защо това я накара да загуби контрол върху себе си. Разплака се тихичко.

— Боли ли те? — веднага попита той и я прегърна с топлите си и сигурни ръце.

— Не — отвърна тя през сълзи. — Главата ме боли.

— Не плачи, моля те — прошепна той и я прегърна по-силно, така че тя усети биенето на сърцето му до гърдите си. Затвори очи и зарови лице в извивката на врата и рамото му.

— Защо плачеш, Сторм?

Тя поклати глава. Не можеше да говори. Нежността в гласа му само усилваше обърканите й чувства. Но чувстваше ръцете му, здрави, вдъхващи сигурност, и точно преди благословеният мрак да я погълне, й се стори, че той прошепна:

— Съжалявам, chere.

Час по-късно тя все още беше в безсъзнание.

Брет стоеше до нея и сърцето му се свиваше, докато гледаше бледото й лице, толкова спокойно, колкото никога не го бе виждал. Доктор Уинслоу я преглеждаше.

— Е? — попита Брет с треперещ глас. — Защо още не се е свестила? Ще се оправи ли?

— Успокой се, Брет, красивата ти съпруга е цяла.

— Какво означава това? — запита Брет.

— Няма счупени кости, но има сътресение. Тук има цицина като портокал.

— Това може да се окаже сериозно — каза Брет глухо.

— Не и ако една седмица лежи в пълно спокойствие. През следващите три дни я искам на легло. След това може да приема гости, но само за кратко. Никакво ходене, никакво яздене. Отделни спални. Много почивка.

Брет се намръщи, мислейки как ще държи Сторм неподвижна цяла седмица.

— Тя ще се бори със зъби и нокти — промърмори той.

— Никакъв бой — прибави Уинслоу. — Искам я напълно спокойна.

— Тя има най-ужасния характер на света.

Уинслоу се усмихна.

— Не го подкокоросвайте.

— Лесно ви е да го кажете — процеди Брет, гледайки припадналото момиче на леглото.

— Можете да й давате капки от лауданум за болките, ако се влошат — продължи лекарят.

— Какви болки?

— Ще я боли малко глава.

Брет пристъпи до леглото и поправи завивките, като я гледаше внимателно.

— Сигурен ли сте, че е само сътресение? Тя повърна.

— Само сътресение е — увери го Уинслоу. — Няма нужда да се тревожиш, Брет, сам виждам.

Докторът си тръгна и Брет седна до Сторм. Тя не помръдваше. Той взе ръката й. Беше топла и суха, напукана, а не копринена и мека. Държеше я, усещаше я, изучаваше я. Толкова беше странно да я вижда такава — изглеждаше млада и ранима. Отметна гъстата й коса от слепоочието и, без да мисли, се наведе и целуна оголената кожа. Прониза го щастлив гъдел.

Няма да го направя, помисли си той. Няма да анулирам брака ни и това е.

След като взе решение, се почувства несравнимо по-добре. Нямаше повече да размишлява върху това. Нито миг повече. Защото ако мислеше, щеше да се ядоса на себе си и да почне да се измъчва или отново да реши друго. Тя простена. Той погали косата й.

— Сторм, chere, спи. — Гласът му беше тих и мелодичен. — Шшшт, спи.

Миглите й трепнаха и очите й объркано се разтвориха.

— Ох.

— Боли ли те?

Тя преглътна.

— Главата.

— Искаш ли малко лауданум?

Тя затвори клепки за миг.

— Да, благодаря ти.

Брет приготви капките, без да става. Всичко беше на нощната масичка.

— Искаш ли да облечеш нощница или ще спиш така?

Тя се намръщи и въздъхна.

— Не ме интересува. — Гледаше го. Той се поусмихна, плъзна ръка зад гърба й и я повдигна. С другата ръка придържаше чашата до устните й. Тя отпи и той я остави.

— Не си ли ядосан?

Брет я погледна.

— Ще говорим за всичко след няколко дни — каза той. — Сторм, ако имаш нужда от нещо тази нощ, още лауданум или друго, ще бъда в съседната стая.

Очите й се присвиха.

— Защо?

— Защото там спя.

— Може да ме лъжеш — каза тя и се опита да вдигне брадичка, но още беше твърде слаба. За нейно удивление Брет не скочи разгневен, а само каза:

— Там ще спя.

— Можеш да се върнеш — прошепна тя, — при нея… Не се притеснявай за мен…

Брет усети наченки на гняв.

— Защо ме провокираш така?

— Много е красива — мърмореше тя, заспивайки.

Той се начумери. Нарочно ли го правеше? Приятно ли й беше да му се подиграва? Така ли беше? Никоя жена не му се беше подигравала досега, още повече пък така безсрамно. Но тя не приличаше на никоя друга жена. Беше напълно, абсолютно уникална.

Брет отиде в спалнята си, но остави междинната врата отворена. Не можа да спи. Три пъти става да провери всичко ли е наред с нея и всеки път тя мирно спеше.

Сторм въздъхна. Мирисът на кленов сироп проникна в ноздрите й. Палачинки, помисли си тя. Мама прави най-хубавите палачинки… Вслуша се за гласовете на братята си, поне на Рейт, най-шумния, никога не млъкващ или по-дълбокия глас на Ник, веселия тон на баща й, дрънченето на съдове, стъпки. Ароматът се засили и Сторм разбра, че се е успала. Беше време за ставане, беше пропуснала утринните си задължения. Не я интересуваше, не и днес; чувстваше се прекрасно, топло, сигурно, обичана… Протегна се, изпъшка, изпъна се пак и отвори очи.

За миг ужасно се обърка, когато пред очите си видя тъмното, красиво лице на мъжа, който стоеше с поднос край леглото й.

Реалността и ужасното, изтощително разочарование се стовариха с цялата си тежест върху нея. Не си беше у дома. Беше тук, омъжена за този човек. Този човек, който не я харесваше и си имаше красива любовница. Брет.

— Добро утро — каза той с усмивка. Когато погледът му лениво се спря върху лицето й, Сторм осъзна, че е изритала завивките, така че се пресегна и ги придърпа нагоре, след което седна. Погледна към подноса в ръцете му.

— Гладни ли сме? Донесох ти закуска. — Той пак се усмихна. Сърцето й подскочи и нещо течно и топло се плъзна по цялото й тяло.

— Умираме от глад — отвърна тя, като го гледаше с недоверие.

Той внимателно остави таблата на леглото.

— Защо ме гледаш така? Добре ли спа?

— Като мъртвец — промърмори тя и отмести очи. Защо я гледаше, сякаш се опитваше да проникне в душата й? Защо въобще беше тук?

Брет се подсмихна.

— Нашият готвач прави най-хубавите палачинки в града.

— Миришат страхотно — каза тя и започна да яде. Забеляза, че той я гледа и й се прииска да беше имала възможност да си измие лицето и да си среши косата, която сигурно приличаше на свраче гнездо. Пак го погледна и видя, че още я гледа, седнал до коленете й.

— Странно ли изглеждам?

— Какво?

— Зяпаш ме.

Той се усмихна бавно и лениво.

— Не е необичайно за мъжете да зяпат красивите жени.

Тя почервеня.

— Брет. — Това беше протест.

— Наяж се.

Тя пак се върна към палачинките, но вече беше напълно объркана. Защо му трябваше да казва нещо толкова невярно? Какво целеше, защо я обезоръжаваше още преди да я е подбрал за вчерашното бягство?

Дали се беше върнал при нея вчера?

— Как се чувстваш днес? — попита той, когато тя привърши. Сторм си пийна кафе.

— Страхотно. — Пое си дъх. — Е добре, хайде да свършим с това.

— Моля?

Тя вдигна отбранително глава.

— Знам защо си тук.

— О? — Той вдигна вежда по своя си вбесяващ начин.

За да ме разстроиш.

Той се усмихна.

— Ти обичаш да се караш, това ще да е!

— Само когато ти си ми насреща.

Той се намръщи.

— Донесох ти закуска и това е единствената причина, поради която съм тук. Е, и за да видя как си днес.