Той се успокои, макар и разочарован, и все пак някак притеснен, едно заради нетрезвото си състояние, друго заради белите петна в паметта.

— Извинявам се, че съм ти се изтърсил в такова състояние.

Сторм се замисли. Нямам нищо против, мина през ума й и тя почти ахна при тази мисъл. Той пак я подчиняваше и тя бе безсилна да го спре. Гледаше го как отмества чинията с десерта си. Сега, когато вечерята беше приключила, тя се почувства ужасно несигурна. Трябваше да разбере.

— Ще излизаш ли тази вечер? — В момента, в който изрече тези думи, тя си пожела да се ритне отзад заради сарказма, който беше прозвучал в думата „излизаш“. Той леко се усмихна и топлината на усмивката му достигна и очите му. Тя се почувства неудобно, трепетна и слаба. Намръщи се в отговор. Усмивката му стана по-широка и той остави чашата си с кафе. Гласът му беше прелъстите лен.

— Това означава ли, че те интересува?

— Не — бързо отвърна тя, — означава, че съм любопитна.

— Само любопитна?

— Само любопитна.

— Ако имаш по-добро предложение — гласът му подрезгавя, — ще остана с удоволствие.

Тя беше твърде невинна, за да разбере веднага значението на думите му. Изчерви се, защото разбра, че той ще дойде в леглото й, ако го покани.

— Ти трябва ли да… да го правиш всяка нощ?

Той се усмихна.

— Да правя какво?

Тя се изчерви още повече.

— Нищо — промърмори.

Брет я погледна настоятелно. Тя носеше проста пола и блуза със скромно деколте, разкриващо само плоските й ключици. Но косата й беше разпусната на дълги къдрици, падащи върху и около гърдите й. Той почувства силно желание да вдигне кичур коса, да го навие около ръката си и да я притегли така.

— Да чуем предложението — настоя дрезгаво той. Устните й се разтвориха и тя го погледна смаяно. Косата й беше неустоимо красива. Той вдигна една тежка, копринена букла и я нави бавно около китката си, без да сваля очи от лицето й. Тя не мръдна. Той изпъна къдрицата и като с юзда придърпа главата й към себе си. Очите й се разшириха. Устата й се разтвори.

Устните му нежно покриха нейните, но нямаше нищо нежно в тръпката, която го разтърси от глава до пети. Експлозията на желанието беше със силата на динамит. Той се изплаши от огромната й мощ. Въпреки това целуна момичето по-дълбоко, сложи ръка на рамото й, стисна го, завъртя език около устните й, подразни ъгълчетата им и бавно се пъхна вътре. Езикът му докосна нейния. Тя се дръпна, но собствената й коса я дръпна обратно.

— Пусни ме — помоли тя бездиханна.

— Да върви по дяволите твоето анулиране — каза той с дълбок и развълнуван глас.

— О, не — извика тя и очите й блеснаха в самозащита. — О, не, никога няма да ти бъда жена. Никога! В един миг ти ме искаш, а в следващия не. Връщам се у дома в мига, в който татко дойде да ме вземе.

Ентусиазмът й, докато описваше как ще го напусне, прекрасно охлади страстта му; почувства как напрежението в слабините му спада така бързо, както се беше появило. Той пусна косата й.

— Говори по-тихо, ако обичаш — каза той с нормален глас. — Слугите са клюкари.

— Да вървят по дяволите, върви по дяволите и ти! — изкрещя тя, скочи и преобърна стола. Изтри устата си с опакото на ръката, със сбръчкано от негодувание лице. Никоя жена не се беше чувствала отблъсната от него, от докосването, целувките му. Беше страшно смущаващо, дразнещо, влудяващо. Брет скочи, когато тя хукна към стаята си. Невероятно, но още я желаеше. Знаеше, че може да я прелъсти — можеше да прелъсти всяка жена. За пет минути можеше да накара тялото й да трепти и да се гърчи под дланите и устните му. Болезнената твърдост между краката му започна да се възвръща и той пое дълбоко дъх, търсейки разума във всичко това.

Не бе имал и миг покой, откакто се ожени за нея. С тази мисъл той бавно се заразхожда из къщата. Никога вече нямаше да познае значението на думата спокойствие, ако продължеше този брак. Това беше отвъд всякакво съмнение. Жената бе твърде дива, твърде неопитомена. Последица от индианската й кръв, без съмнение. Боже мили! Никое от племената, от които би могла да произхожда, не бе по-лошо от апахите. Той знаеше всичко за тях — бяха се придвижили на юг към Сонора от планините. Насилваха и убиваха. Спомни си как го бе нападнала вчера и как размишленията му за нея бяха отвели до кръчмата. Започна да се завръща — това безумно желание все пак да консумират брака си. Боже! Той нямаше нужда от това — не и от тази жена.



Сторм беше избягала на горния етаж, тресяща се от гняв. Не можеше и да се мисли за прошка. Този път беше сигурно. Почти му беше простила за всичко, след като го беше видяла толкова раним. Не само че почти му беше простила, но и почти му бе дала всичко, което искаше. Е, никога вече. Той скачаше от топло в студено и дори когато я искаше, единствената му цел бе да я използва, както използваше другите жени. Как можеше да забрави начина, по който се бе държал вчера на плажа? Бяха женени и всичко беше наред, когато той посещаваше любовницата си, но тя дори не можеше да поязди с едно конярче. За секунди се преоблече в срязаната си пола и зачака на прозореца. Копеленцето пак излизаше. Не можеше да повярва.

Направи ми по-добро предложение, беше казал той с този негов богат, нисък глас. Ще остана на драго сърце.

Сторм обу мокасините си и тихо слезе на долния етаж. Щом можеше да проследи една сърна през скалистите плата, можеше да проследи и Брет в големия град. Щеше да го хване на местопрестъплението и да го обвини в лицето му. И да използва това като начин да ускори анулирането и да каже на баща си. Може би Дерек щеше да убие Брет. Точно сега беше достатъчно бясна да иска да помогна за проливането на синята му кръв.

Последва го с лек кучешки тръс, любимата крачка на апахите. Баща й й бе казал как те можели да тичат така седемдесет мили, ден след ден, ако е необходимо. Той самият го беше правил, за да спаси майка й, много отдавна. В сравнение с това, да подтичваш през града беше нищо.

Дишаше малко тежко, но в друго отношение й нямаше нищо, когато Брет скочи от сивия си жребец пред една малка къща с бяла ограда, заобиколена от други скромни здания със скромни градини и огради. Това накара Сторм да се начумери, защото не приличаше на курвенска къща, а на семейна. Брет изчезна вътре. Сторм притича до двора, прескочи оградата и, приведена, пресече тревната площ и се скри зад един дъб, който частично закриваше покритите със завеси френски прозорци. Надникна вътре и видя Брет, който излизаше и явно отиваше нагоре. Тя се облегна на дървото и се замисли за секунда. След това вдигна глава, хвана един клон с две ръце, сви крака и скоро увисна с гърба надолу като маймуна. Катереше се добре, яздеше добре, стреляше добре. Ако Брет не беше при любовница, щеше даже да й е приятно. Започна да се катери.

В къщата Брет се чувстваше едновременно раздразнен и умислен, когато се качи на втория етаж. Всъщност не искаше да бъде тук. Не беше виждал Одри от брачната си нощ, така че не беше необичайно да не желае да я вижда — той обичаше редовния секс. Но през последните няколко нощи, с изключение на последната, беше давил желанието си да се върне вкъщи и да бъде близо до нея в чаши уиски в кабинета си в „Златната дама“. До нея. Проклетата му бясна жена. Господи, ако само го беше поканила в стаята си… Пое дълбоко дъх. Мисълта събуди в него разнородни желания.

— Брет, миличък — усмихна се Одри.

— Здрасти — каза той и я целуна по бузата. Стояха на прага на спалнята й. Той се мръщеше.

— Всичко наред ли е?

Той веднага се сети за Сторм.

— Хм.

— Нека ти налея нещо за пиене — каза тя и отиде до гарафите, наредени на плота. — Струва ми се, че имаш нужда.

Имам нужда от Сторм, помисли си той и се шокира от мимолетната мисъл. Ядоса се на себе си. Отиде до прозореца, неспособен да я прогони от главата си, така че когато тя се появи от плът и кръв на дъба пред него, той за миг реши, че все още си я представя. Но докато се зяпаха през стъклото и през лицето й премина ужас, когато той осъзна, че тя е истинска, а не плод на въображението му…

Двамата ахнаха едновременно. И подскочиха от потрес. Тя се обърна и започна да се спуска по дървото, но той вече беше разтворил прозореца и беше скочил на един клон, който се преви под тежестта му. Тя висеше като маймунка на ствола и той чуваше острото й дишане, чупенето на клонки и шума на листата, докато тя слизаше с истерична бързина. Намери опора за краката си, но когато клонът се счупи, се дръпна бързо и потърси друг. Спусна се след нея, като почти стъпваше върху главата й. Чу вика й. Погледът му я потърси — само че нея я нямаше.

— Сторм! — изкрещя той и се смрази, докато тя, сякаш в забавен каданс падаше през клоните. Сърцето му заседна в гърлото и започна да го задушава. Тя падна с тъп звук, очите й се затвориха, угасявайки синия огън и синия страх.

— Сторм! — извика той извън себе си. Забрави собствената си неумелост и тежестта си и забърза надолу, като повече се плъзгаше, отколкото стъпваше. Когато стигна на два метра от земята, той скочи на четири крака до проснатото й тяло.

Сърцето му бясно биеше. Вдигна я, взе лицето й в ръце — беше толкова студено.

— Сторм? Сторм? — Тя беше толкова безжизнена. Не искаше да я мърда, ако си беше счупила нещо; нежно допря показалеца си до гърлото й и усети бавния, но стабилен пулс.

— Слава богу!

Той я обкрачи, без да я докосва, взе лицето й в длани, но без да движи главата й.

— Сторм? Сторм? Събуди се, миличка. Събуди се, chere. Сторм?

Очите й се отвориха. Дори в полумрака той видя колко са разфокусирани.

— Добре ли си? — ахна той.

Тя успя да го погледне. Очите й се затвориха.

— Сторм!

Тя простена и пак погледна.

— Не мисля, че имам нещо счупено — каза накрая с треперещ глас.

— Сигурна ли си?

— Да.

Той почти се удави в облекчението; но скоро го последва гняв.