Бренда Джойс - Огнена стихия

Разбира се, в брака имаше и хубави неща. Винаги имаш някой до себе си. Партньор за леглото. Домакиня. Майка на децата му. Всеки ерген в този град щеше да му завиди. Тя беше най-великолепната жена в Сан Франциско. Все пак какви бяха възраженията му срещу брака? Как така не можеше да си ги спомни?

А, да. Тя не го искаше. Той я желаеше, но тя — не.

Точно като майка му.

И баща му.

Но тя всъщност нямаше никакъв избор, нали? В края на краищата му беше жена и не можеше да му отказва. Поне по закон. Ако я искаше, по дяволите нейните желания — нали така?

Не.

Брет посегна към бутилката и се смая, когато ръката му хвана само въздух. Опита пак, този път с успех. Вдигна очи и видя един мъж, който питаше дали може да седне при него.

— Разбира се — отвърна той. — Колкото повече, толкова по-весело, нали тъй?

Шкембестият мореплавател се настани срещу него.

— Бен се казвам — рече той.

— Хващай си шише, Бен! — ухили се Брет. — Ей, кукло, я дай едно шишенце тука за моя приятел!

Пиха в приятелско мълчание известно време. Брет пак мислеше за Сторм и си припомняше, че предишните му мисли, каквито и да бяха, не бяха правилни. А, да. Нещо за женитбата.

— Кво правиш тука, мой човек? По ми мязаш на градско момче.

— Давя си скърбите, разбира се. В града всичко живо ме знае.

— Жени, а? — Бен му съчувстваше.

— Жена — поправи го Брет. — Една жена. Най-красивата, разкошна и чувствена жена, която някога си виждал.

Бен се усмихна широко.

— Пуска ли ти?

— Да ми пуска? Мда, по дяволите, така да се каже, тя е удостоена с титлата моя съпруга. — Брет награби бутилката и напълни чашите им.

— Младоженци ли сте?

— Съвсем. По дяволите. Тая ме уплете в мрежите си. Хитруша, а?

— Стар номер. Не си първият, който си го получава.

Брет се разсмя.

— Точно това е. Не съм си го получил. По дяволите всички, още не съм си го получил.

— Какво?

— Хванаха ни — вживя се Брет, — в една градина. — Той се наведе напред, макар че му се стори, че легна на масата. — Мой авер й е братовчед и той ме принуди да я взема… Работата е там, че трябваше да изпълня дълга на честта… Ъхъ.

Той тъжно поклати глава и надигна почти празната бутилка. Липсата на съдържание го изненада. Той погледна към Бен.

— Не съм спал с нея. Ожених се за целувките й. Сега тя иска анулиране и аз се навих, тъй че имам най-красивата жена на света в дома си, в леглото си и не мога я пипна даже. — Той тръшна шишето на масата извърна се и замаха на жената за ново.

— Тя ти е жена, бе човек — каза Бен. — Мамка му, ако аз си имах такваз хубавица за жена, нямаше да я пускам. Искаш, взимаш. Тя си е твоя. Принадлежи ти.

На Брет му се стори, че някой казва „не е вярно“, но когато се огледа, забеляза, че около тях няма никой.

— Знаеш кво, мислех си за тва и аз. Моя си е, бе. Принадлежи ми.

— Правилно! Щом я искаш, да върви по дяволите с фасоните си! — Бен се закашля. Брет тръшна чашата на плота.

— По дяволите, ако само го беше пробвала, щеше мно’о да й се хареса!

— Абсолютно — съгласи се Бен.

— Ма помисли си само. Ей ме мене, на джентълмен се правя… — Той поклати тъжно глава.

— По дяволите, човече, ти луд ли си! Ще научиш тая мома кой носи гащи в къщи и ще го направиш веднага! Не го ли направиш веднага, тя ще те разиграва до последния ти час!

— Правилно — каза Брет и шляпна с длан по масата. Келнерката пристигна с ново шише. Брет й подаде, ухилен, няколко долара.

— Слуш… ай, Бен, тва тука е за тебе. На. — Той стана и с учудване разбра, че му трябва време да възстанови равновесието си. Взе внимателно сакото си и го облече. Усмихна се на Бен.

— Не забравяй тая хубава шапка — каза му морякът.

— А, да. — Брет я сложи и я накриви контешки. — Чао, приятел. — Той заплете несигурно крака към изхода.

В мига, в който го видя, Сторм се почувства точно толкова унизена, колкото и следобеда. Той й се ухили и се наведе към вратата на спалнята.

— Здрасти.

В първия миг тя не можа да определи какво не е наред. Той провлачваше малко думите, обикновено съвършеното му облекло беше леко раздърпано, а и се хилеше от едното ухо до другото. Беше обезоръжаващ. Притисна се към вратата и се прозя, после тръгна към нея. Тя отстъпи.

— Брет, ти си пиян.

Той й се усмихна чаровно.

— Ъхъ. Пък ти си красива — казвал ли съм ти го?

Той се хвана за ръба на леглото. Сторм усети, че е едновременно уплашена и странно развълнувана.

— Брет…

Той се свлече до нея.

— Толкоз си красива… — промърмори страстно и ръцете му я обвиха.

— Брет, недей — опита тя, хвана ръцете му и вяло се възпротиви, когато той я придърпа към каменната си гръд, усмихнат пиянски и момчешки. Нещо странно се случваше с вътрешностите й.

— Мисля, че магията ти ме завладя — провлачи той, затвори очи и започна да гъделичка лицето и с носа си. Сърцето й биеше лудо. Не го искаше. Лицето му я драскаше, но това беше чудесно. Ръцете му се плъзгаха по нейните, изненадващо нежни. Той простена и я притисна към себе си, а устата му започна да се спуска над нейната.

— Моля ти се, Брет, недей — каза тя и го отблъсна. За нейно изумление, той охлаби хватката си, отстъпи и я заразглежда с пиянска инертност. Тя откри, че не може да отмести поглед от него.

— Искам те — каза той накрая. — Нуждая се от теб. Дай ми, chere, моля те…

Тя извърна лице от устните му и те се залепиха за ухото й. Но облекчението й, че е пропуснал целта си, бързо отмина. Той започна леко да гризе ухото й, дъхът му беше топъл и изпращаше сладостни вълни по тялото й.

— Брет… — Тя с ужас осъзна, че това прозвуча като стон.

— О, боже — каза Брет и я хвърли на леглото. — Сторм, не прави това с мен. Не ме отблъсквай. Нуждая се от теб, chere, знаеш го, толкова се нуждая…

В гласа му имаше такава умолителна нотка, толкова различна от обичайните за него гневни команди. Тя замръзна, когато той гризна врата й, а ръката му покри гърдата й и я погали нежно. Искаше да се ядоса, а и след всички ужасни неща които й беше направил не би трябвало да й е трудно, но не беше така. Можеше само да чувства — горещина и твърдост, коприна и стомана… и се поддаде, неспособна да му устои.

Той не спираше да и целуна е леки, сладки като пеперуди целувчици по цялото лице и в същото време да й мърмори:

— Защо така се бориш? Защо не ме обичаш? И тя не ме искаше — как става така, Сторм, как става така? Тези, за които не ти пука, са готови на всичко, а онези, които обичаш, от които се нуждаеш, те отблъскват, пак и пак…

Тя хвана лицето му в ръце и го спря.

— Кой, Брет? — попита тя, неспособна да се пребори с ужасната ревност. — Кой те е отблъснал? Кой не те е искал?

Той премигна към нея, усмихна се, затвори очи и потри буза в дланта й. Въздъхна.

— Докосни ме, Сторм.

— Кой, Брет? Кой не те е искал?

Той я погледна.

— Майка ми. Майка ми ме продаде на баща ми. И знаеш ли какво? Толкова е смешно. Поради някаква проклета причина аз я обичах… дори тогава.

— О, Брет — извика Сторм със състрадание, ужасена. — Тя не може… Никоя майка не би продала собствения си син.

— Е, тя го направи — каза дрезгаво той. — Курвата го направи. Ела, миличка. Хм.

Сторм обви ръце около него и открито отвърна на целувката му. Ръцете й намериха косата му, гъста и къдрава. Разтвори с готовност бедра, когато той пожела това. Умът й казваше да спре или поне да почака, но тялото и сърцето й бяха в хармония и заговорничеха…

Тя погали гърба му и му позволи да изучи релефа на устата й. Бавно, срамежливо плъзна ръце към кръста му, таза му, още по-надолу. Те легнаха върху твърдия му задник. Тя беше очарована, ръцете й замръзнаха там. Брет беше застанал съвсем неподвижно със заровено в извивката на шията й лице. Дъхът му беше топъл, възбуждащ. Тя пак напипа твърдата извивка и смело стисна. Прониза я гореща тръпка и тя подаде устните си в неосъзнато предложение.

Отне й време да осъзнае, че няма отговор. Тя отвори очи, застинала, с бясно биещо сърце. Хвана главата му.

— Брет? — Опита пак. — Брет.

Този път помръдна и го разтърси с тялото си. Нищо. Той тежеше мъртвешки върху нея.