Изведнъж облекчението го напусна. Лицето на Сторм беше розово и щастливо. Косата й беше разпусната, дълга и златна, и падаше върху гърдите й. Жакетът й беше напълно разкопчан, а ризата — разтворена на десетина сантиметра под яката. Двамата още не го бяха забелязали и дърдореха весело и безгрижно, смееха се, усмихваха се… Не можеше да повярва. Огромен, ужасен, всепоглъщащ гняв го завладя и замая главата му.

Никой не яздеше по цял ден.

Щеше да убие Сайън. А след това и Сторм.

Те го видяха. Усмивката й веднага угасна и през лицето й пробяга нещо като вина. Брет пришпори Крал и мина помежду им.

— Къде беше цял ден?

Тя го погледна с презрение, но на лицето й имаше объркване.

— Ти къде мислиш, Брет? Как ти изглеждам? — Последните думи сякаш остъргаха слуха му.

Жакетът й беше разтворен, пищните й гърди се виждаха под тънката риза. Брет видя, че тя е леко потна на деколтето и по лицето. Погледна устата й. Не изглеждаше нахапана, а сиянието на лицето й можеше да е от часовете езда по плажа… Но кой яздеше цял ден!

— Тръгвай без нас, Сайън — каза Брет с овладян, но смъртоносен глас. Не погледна към младежа, само извърна коня към жена си. Почака, докато конярят си тръгна. Брадичката на Сторм се вдигна и тя зачака нападението. Той перифразира въпроса си.

— Какво правихте цял ден?

— Отидох у Марси, а после яздихме.

Той пак се взря в устата й, търсейки някакви белези, после и към гърдите й.

— Цял ден?

Тя се намръщи.

— Ти глух ли си?

Прищя му се да я удари.

— Жакетът ти е разкопчан. Както и ризата ти. Защо?

Тя се взря в него и веждите й се сключиха.

— Какво?

— Защо?

— Брет, горещо ми е.

— Косата ти е разпусната.

По лицето й плъзна разбиране.

— Явно със Сайън сте си допаднали — каза той. — Не бях забелязал.

Гневът й преля и тя отвори уста. Гъста червенина — цветът на вината, помисли си той — заля лицето й.

— Докосвал ли те е? — изфуча яростно той.

— Ти, гнусно влечуго! — изкрещя тя извън себе си и обърна жребеца. Брет реши, че се опитва да му убегне и пресече пътя й. Тя обаче пришпори коня си и той заби гърди в неговия и преди той да се усети, тя изкрещя, крясък, който беше полуженски, полуиндиански, и скочи от коня към него. Хвърли се диво, жестоко, с изкривено от яд лице и двамата излетяха от седлата и паднаха на пясъка, той отдолу, тя отгоре. Брет видя, че тя се кани да го удари и сграбчи китките й миг преди малките стиснати юмруци да се стоварят върху лицето му. В същото време сви крака, за да предпази слабините си от коляното й и с едно рязко, умело движение се претърколи и я затисна под себе си, така че да не може да мръдне. Тя фучеше и викаше като диво, побесняло животно с блестящи от гняв сапфирени очи. Мекотата й под неговата твърдост го влудяваше, кръглите й гърди, притиснати в неговите, отворената й уста, меките, бързо повдигащи се, топли гърди.

— Никой не язди по цял ден! — изпъшка той.

— Цял ден ли? — изпищя тя. — Цял ден? Не беше цял ден — а аз яздя по цял ден! Копеле! Прасе!

— Никой не язди по цял ден — повтори той, разяждан от ревност. Дори тя я забеляза. Не го пускаше в леглото си, но се отдаваше на някакво конярче!

— Повръща ми се от теб — каза тя и затвори очи.

Имаше само един начин да разбере истината, осъзна той. Без да изпуска китките й, той ги хвана с една ръка, пъхна коляно между бедрата й и ги разтвори. Очите й се разшириха, когато той вдигна полите й.

— Какво правиш? — изкрещя тя.

Той плъзна ръка по широките й кюлоти, гледайки я неотлъчно в очите. Те бяха мокри от вътрешната страна, от коленете до горе.

— Брет, недей, моля ти се — ахна тя.

Той видя страха в очите й, нямаше съмнение в това и за миг се намрази. Но никоя жена не можеше да го прави на глупак. Продължи да движи интимно ръката си и усети, че пулсът му се ускорява. Плъзна пръсти към женствеността й. Трепереше, когато погали нежните косъмчета. Тя ахна с разширени очи и започна да се бори.

— Недей!

— Не мърдай — изръмжа той разтреперан и я хвана по-здраво.

Тя замръзна. Той плъзна ръка по-надолу, галейки най-интимните й места и почувства тръпката й. Пъхна пръст в нея. И замръзна, шокиран. Нямаше съмнение, че беше девствена. Беше направил грешка, ужасна грешка. Тук нямаше чуждо семе. Тя беше едно невинно момиче. Господи, какво беше направил? Дръпна ръката си, болезнено разкаян и с рязко движение оправи дрехите й.

— Прости ми — дрезгаво каза той.

Очите й бяха големи и бляскави. От тях се отрони една сълза, след това още една и още една.

— По дяволите — промълви нещастно той. — Съжалявам, но какво, да го вземат дяволите, можех да си мисля?

Лицето й беше мокро от сълзи.

— Нямаше право да… да… да правиш това! Аз не лъжа, Брет!

Той само я погледна. Чувстваше се кошмарно, защото беше мислил най-лошите възможни неща за нея, докато тялото му се бунтуваше и надигаше под дрехите му — той желаеше жена си.

— Първото ти писмо беше лъжа — каза той и отново си помисли, че тя не е толкова невинна и пак се ядоса. Това го облекчи.

— Мразя те — изфуча тя. Стана и се качи на Демон. Животното беше високо около два метра, но Сторм сграбчи гривата му и се катапултира на седлото, като че ли това беше някакво пони, а тя — момче. Започна да се отдалечава. За минута Брет просто стоеше и я гледаше, опитвайки се да подреди обърканите си чувства — желание, разкаяние и, най-странното, унижение. В крайна сметка желанието победи. Спомни си как беше лежала под него, мека и топла, колко закръглени и великолепни бяха гърдите й… и къде беше пъхнал ръката си. Представи си какво ли ще е да се зарови дълбоко в нея, колкото може по-дълбоко.

Качи се на коня и бързо я последва, оставяйки дистанция помежду им, защото разбра от твърде изправения й гръб, че тя няма да му говори, дори и той да искаше да преговаря, което не беше така. Беше твърде погълнат от собствените си терзания и горещо желание. Гледаше гърба й, великолепната каскада от златиста и кестенява коса. Мисълта да си легне с нея го накара да се замисли за анулирането, а това го накара да си спомни какво беше казал на Грант. Беше ли се променило желанието му да получи анулиране? Защо пък да не се ожени от страст? Със сигурност нямаше да се влюби никога.

Тя беше една възхитителна малка дивачка.

За бога, луд ли беше? Не искаше да е женен. В крайна сметка може да анулира брака и да вземе Сторм като любовница. Ето, това вече беше добра, смислена идея.

Продължи да язди след нея в пълно мълчание. Този път нямаше да бъде джентълмен. Без да се разкрива, той я гледаше как слиза от Демон. Очите му не се отлепиха от нея, докато не изчезна в къщата. Обърна коня си и се върна в града.

Затвори се в кабинета си в „Златната дама“ с бутилка от най-хубавото си бренди. Пиеше и гледаше вратата, но не я виждаше. Виждаше нея. Мислеше за горещия галоп на кръвта си при допира им и почти промени мнението си за… Почти се върна вкъщи, при Сторм. При жена си.

След това отвратен пресуши чашата.

На вратата се почука. Той стана с раздразнение, за да отвори. Беше Сузи.

— Брет, Фред Ханкс те е видял да влизаш и се чуди дали може да си поговорите над някое питие — каза тя.

— Не желая да ме безпокоят — избоботи той и тя стреснато се дръпна, когато той тръшна вратата под носа й. Облегна се на нея, запъхтян. Проклетите му мисли не го оставяха. Наля си ново бренди, но Линда почука и влезе неканена. Той стисна зъби.

— Брет, Мери Ан казва, че напуска и това означава, че няма да имаме достатъчно момичета за тази вечер. Отказвам пак да върша черната работа. Ще поговориш ли с нея?

— Ти си отговорна за момичетата — каза злобно Брет. — Ти измисли какво да правиш.

— Казах й, че я пускаме. Тя е опака и темпераментна… Брет?

Той нахлупи шапката си, облече сакото си и излезе покрай нея, без да каже дума. Изхвърча от задния вход и скочи на коня си. Алкохолът не го беше успокоил — нито раздразнението му, нито страстта му, нито нуждата му от жената, която му принадлежеше по закон. А това, от което точно в момента нямаше нужда, бяха дребните проблеми в „Златната дама“.

Отиде към доковете и загледа работниците, които разтоварваха стоката от никакъв търговски кораб, току-що пристигнал от Изток. Дебела проститутка с оранжева коса сграбчи ботуша му и предложи услугите си. Брет леко се усмихна. Двама датски моряци се караха на кея; спорът им скоро прерасна в юмручен бон, който от своя страна се превърна в меле, след като още дванайсетина мъже се присъединиха. Брет реши, че е забавно. Плати на едно просяче да наглежда Крал и нахълта в някаква претъпкана барака с олющена табела, рекламираща храна и пиво. В мига, в който влезе вътре, всички разговори спряха. Той се огледа. Помещението беше тъмно, мръсно и опушено. Повечето от посетителите бяха моряци. Две трътлести, парцаливи жени поднасяха пиенето, а барманът тежеше поне двеста кила и беше с около лакът по-висок от Брет.

— Мога ли да ви помогна? — попита той безизразно.

Брет тръгна към него и свали шапката си.

— Бутилка от най-добрия ви алкохол — сухо каза той.

Барманът срещна погледа му за секунда, после наведе глава. Брет отнесе бутилката до една усамотена маса, изхлузи сакото си и отпи няколко бързи глътки. Въздъхна, облегна се назад и затвори очи. Разговорите се възобновиха. Една от жените се наведе над него, разкривайки големите си, увиснали гърди.

— Искаш ли компания, господине?

— Не, благодаря — отвърна спокойно той.

— Каква усмивка — промърмори тя и изправи гръб. — Ако си промениш мнението…

Той кимна и се загледа след отдалечаващата се фигура, без да я вижда. Отпи отново. Сторм. Защо трябваше да я желае така силно? Какво имаше в нея? Потри брадичката си с длан. Ако беше останал за през нощта, след този следобед, след като бе имал тялото й под себе си, след като бе докосвал плътта й… по дяволите. Щеше да я завладее по всички правила. Не, щеше да се пребори със себе си. Защо не беше грозна и овчедушна, и скучна, вместо красива и дива, и неповторима?