Марси се усмихна.

— Всичко е наред. Не, няма. В деня, в който Грант си вземе любовница, ще ме загуби завинаги и той го знае.

— Мисля, че никога няма да го направи — завистливо каза Сторм. — Той те обича. То се вижда всеки път, щом те погледне.

Марси осъзна, че трябва да прати Грант да усмири Брет. Не отведнъж. Ще го накара първо да почовърка малко, но ако Брет не се поддаде, да не му казва за намеренията си. Дано той се засрамеше, че така унижава жена си, дори и да продължаваха да настояват за анулиране.

— Остани за обяд, Сторм. Следобед ще идем на покупки.

Момичето почти беше казало да, но после се сети за хората, които щяха да я зяпат, хора, които знаеха, че Брет е бил при любовницата си през първата си брачна нощ — тя приемаше, че е било така — и затова учтиво отклони поканата. Щеше да прекара деня в езда със Сайън.

Всъщност й се искаше да иде до Сан Диего и да завие на изток към Тексас. Мисълта се загнезди в главата й.

— Каква изненада — каза Брет. Грант се усмихна.

— Да не е необичайно да обядвам у теб?

Брет си поигра със сребърните прибори. Мислите му се отклониха към невъзможната му жена, ако въобще можеше да се нарече така и към писмото, което още не бе написал. Днес нямаше време; може би довечера. Какво значение имаха няколко дни закъснение?

— Брет?

Той се усмихна разсеяно.

— Прощавай. Ужасно хаотичен ден. Знаеш ги понеделниците.

Грант небрежно го огледа.

— Мислех, че със сладка булка като Сторм ще си отпуснеш няколко дни за меден месец.

Изражението на Брет веднага се промени. Лицето му потъмня, мускулите край устата му се свиха. Пръстите му се сключиха в конвулсивна хватка около сребърните прибори.

— Сладка, казваш… Да, като става дума за вкус, но това е всичко. Сторм съвсем определено не е сладка.

— Черен облак в рая?

Брет се стегна.

— Просто се опитвам да ви помогна.

— Хайде да обядваме вече. Патицата алангле е фантастична.

— За обяд ли?

— Умирам от глад.

Поръчаха и потънаха в мрачно мълчание. Грант предположи, че приятеля му е затрупан с работа и изнервен. Още не можеше да повярва на това, което Марси му бе казала. Реши да хване бика за рогата.

— Вярно ли е?

Брет лениво обърна поглед към него.

— Кое дали е вярно?

— Ами слуховете, които се носят.

— А какви слухове се носят?

— Че си прекарал вечерта в събота, първата си брачна нощ у Одри.

Брет го зяпна невярващо и очите му изстудяха.

— Господи боже! Че то човек не може да се изходи в този град, без хората да разберат!

— Значи е вярно.

— То си е само моя работа — предупредително каза другият мъж.

— Аз съм ти приятел и когато те видя да се държиш като пълен идиот и да унижаваш жена си пред целия град, мисля, че е моя работа да кажа мнението си.

Брет стисна зъби и се опита да се овладее. Нервите му не издържаха напоследък; беше като буре с барут.

— След няколко месеца всички ще разберете. Ще поискаме анулиране — каза той най-накрая. Чувстваше лека вина. Направи усилие да я потисне, като си припомни, как тя го беше отблъснала, как тя не можеше да го понася — най-добрия улов в Сан Франциско, а?

— Сигурен ли си, че това искаш? — попита тихо Грант.

Брет вдигна поглед към него.

— Това, че искам да спя с нея, не е основателна причина за брак — изсъска той. — И, да, това е, което искам. Точка по въпроса. Яденето пристига.

Грант разбираше, че подлага приятелството им на изпитание, но нямаше как. Виждаше колко е привлечен Брет от Сторм — още от деня, в който тя пристигна с баща си, мръсна и уморена от влака. Гледката на красивото момиче-жена в бричове го беше развеселила; Брет обаче остана поразен. Грант не се учудваше, че приятелят му е изгубил всякакво чувство за чест и дълг и е компрометирал Сторм у Синклеърови; спомни си собственото си не особено ангелско поведение, когато ухажваше Марси. Един мъж не пренебрегва социалните закони, не губи самообладание, не се държи така, както се държеше Брет след скандала, освен ако не е хлътнал до уши. Брет просто още не го беше разбрал. А Грант познаваше приятеля си. Той не беше зъл, може би труден за опитомяване, но господ беше свидетел, че с това тежко детство бе неизбежно. Грант беше сигурен, че Брет се чувства виновен за клюките и му се прищя да го накара да се почувства и по-зле. Може би щеше да свърши работа.

— Сторм беше при Марси тази сутрин.

Брет рязко вдигна глава. Очите му светеха с опасен блясък.

— Така значи. Заговор.

— Сторм не знае, че съм тук, въпреки че е казала на Марси за анулирането.

Брет хвърли вилицата.

— Значи изкарва кирливите ни ризи на проветрение, така ли?

— Брет, успокой се — рече Грант и докосна ръката му. — Никога не съм те виждал такъв.

— Какво още е казала? — настоя Брет, едва сдържайки беса си.

— Не много. През по-голямата част от времето се е опитвала да сдържи сълзите си.

Брет замръзна.

— Виждал ли си я днес?

— Не.

Очите й са зачервени и подути от плач.

Брет не помръдна, но очите му се сведоха към ленената покривка. Цяла нощ ли е плакала? Не я беше чул. Защо е плакала? Защото е открил истината, че не е невинна девица? Защо е плакала?

— Сигурно се чудиш какво си направил, за да я разплачеш. За бога, Брет, тя е само на седемнайсет. Ти галиш Лиан Сейнт Клер с пауново перо в сравнение със Сторм, а и двамата знаем, че Лиан е кучка.

— Достатъчно — прекъсна го Брет, взе вилицата си и я заби в салатата. — Вероятно е плакала, защото й липсва домът й или защото ме мрази.

Не ти прилича да си толкова лош — каза Грант.

Брет вдигна очи.

— Не всеки ден човек бива принуден да се ожени против волята си. Да не ме обвиняваш, че съм ядосан?

— Но по чия проклета грешка стана всичко? — извика Грант.

— По нейна! — почти изкрещя Брет, стовари юмрук върху масата и накара чашите да издрънчат. — Тази вещица ми заложи капан — повярвай ми, Грант, тя не е невинна; през цялото време е знаела какво прави! Вкара ме в капана, по дяволите, а сега осъзнава, че това не й изнася и страда! — Той подчерта това изявление с още един юмрук по масата, като накара всички разговори наоколо да секнат. Хвърли салфетката си, стана и понижи глас до гневен шепот.

— Е, нека ти кажа нещо, приятелю. Може би и аз страдам!

Той излезе от трапезарията. Грант беше смаян. После се усмихна, взе вилицата си и продължи да се храни. Марси щеше да е доволна от него.

Брет се прибра направо вкъщи. Бесен беше, че Сторм е ходила да плаче на рамото на Марси и да разгласява личните им проблеми. Ако имаше още нещо за казване, той беше насреща. Остави Крал пред вратата и нахълта в къщата с вик:

— Сторм!

Не последва отговор, така че той изкачи стълбите, вземайки по две стъпала наведнъж и почти събори Питър. Човекът се опитваше да му каже нещо, но той го прекъсна.

— Къде е жена ми?

— Излезе сутринта на кон — каза му икономът.

— Да, да, знам. Отишла е при госпожа Фърлейн. — Той изведнъж се намръщи. — Искаш да кажеш, че още не се е прибрала?

— Не, сър.

Брет закрачи из фоайето. Измъкна часовник от джоба си; беше почти три следобед.

— Питър, кога тръгна тя?

— Около десет часа, сър.

Брет усети ледена ръка върху сърцето си. Пет часа. Нямаше я вече пет часа. Той сграбчи майордома за яката.

— Със Сайън ли е тръгнала?

— О, да, сър. Сайън разбира, че госпожа Д’Аршан не бива да язди сама, сър.

Брет усети мимолетно облекчение. Сайън беше добър с пистолета, още по-добър с ножа и смъртоносен с огромните си юмруци. Затова и беше дал на способния момък задачата да съпровожда Сторм, когато тя направи и крачка извън дома. Случилото се на плажа преди две седмици нямаше да се повтори. Но къде, по дяволите, се губеха?

— Тя каза ли къде ще ходи след Фърлейнови?

— Не, сър.

Сигурно е останала у Марси, помисли си той с нов прилив на облекчение. Това беше единственият възможен отговор.

— Прати Уилям до Фърлейнови да я доведе. Да й каже, че чакам.

Като нареди това, Брет се оттегли в кабинета си и се втренчи в цъфналите азалии, рододендрони и лалета в градината. Даже кучешкият дрян цъфтеше. Но той не забелязваше нищо.

Кочияшът Уилям се върна след двадесет минути без Сторм. Била напуснала дома на Марси преди обяд. Брет беше поразен. Уилям не помръдваше, очаквайки да бъде освободен. Най-накрая гласът на Брет се върна.

— Казала ли е къде отива?

— Не, сър — отвърна Уилям. Брет стана и му махна да си върви. Кръвта му се вледени от страх, примесен с нов прилив на гняв. Вече я нямаше почти шест часа. Никой не язди толкова. Къде се губеше?

Нещо се беше случило.

Господи, помисли си той и изхвръкна от къщата, Сайън беше само на двайсет години, ако и да беше сто килограма на метър и деветдесет. Господи, наоколо имаше всякакви негодници, подивели за жена.

— Уилям, оседлай Крал — изкрещя той и сам хукна да го направи, защото нямаше търпение да чака. Скочи на коня и изчезна в галоп.



Сторм обичаше плажа. При тази мисъл той обърна в посока към морето. В главата му като призраци зазвучаха думите от писмото: „Ненавиждам Сан Франциско. Нищо не върви както трябва… задушавам се в корсетите и обувките, които ми причиняват непоносима болка… Излъгах… Никога не сме били влюбени…“ Прониза го паника, паника и вина… и разкаяние. Въпреки всичко тя му беше жена и само на седемнайсет години, и той отговаряше за нея.

След половин час, когато и той, и Крал бяха капнали от умора, Брет ги видя — яздеха бавно по плажа към пътеката, водеща отвъд дюните, откъдето беше започнал да претърсва крайбрежието. Пришпори жребеца преди още да е видял Сторм, но конят и ездачът не можеха да се сбъркат. Два коня, двама ездачи… Облекчението го заля целия.

Нямаше да ги пресрещне, защото Крал вече беше отминал мястото, но щеше да ги изчака. Когато те приближиха, той видя, че Сторм наистина е добре, удобно разположена на коня така, сякаш се беше родила върху огромното черно животно. Сайън яздеше отстрани, твърде голям за дребното си конче.