— Защо просто не се подпишеш с моето име? — изфуча тя.

— Съмнявам се, че ще повярват, че си писала писмото — отвърна той спокойно, седна на ръба на бюрото и дръпна от пурата си. — Кажи ми, Сторм, защо ме защити?

Отговорът й беше неочакван.

— Не искам някой да умре.

— Да умре?

Тя се обърна към него.

— Брет, когато татко пристигне, трябва да си подготвен да се скриеш. Ако той реши, че си ме подмамил и направил нещастна, ще те убие.

Брет се усмихна.

— Да се скрия, значи? — Той произнесе думата като непозната.

— Сериозно ти говоря!

Той се разсмя.

— И аз. Защо да се крия? Нетактична си — Той се намръщи. — Не е ли така?

— Татко сигурно ще иска да те убие, без значение какво му кажа. Не можеш ли да разбереш?

— Нетактична ли си? Или невинна?

— Какво?!

— Девствена ли си? — попита Брет с натежал глас и блестящи тъмни очи.

Когато Сторм чу въпроса, възмущението й се изгуби под хладния гняв. Тя стисна зъби, толкова обидена и гневна, че не можа да проговори. Брет се намръщи още повече, пронизан от разочарованието. Липсата на отговор явно беше отговорът, който не желаеше. Гневът му се завърна с пълна сила. Беше го знаел през цялото време, нали? Никоя девственица не експлодираше от страст и не достигаше до оргазъм в чужда градина, и то само от едно докосване!

— Може би трябва да накарам татко да те убие! — процеди тя. Имбецил!

— Той ми изглежда разумен човек — отвърна Брет. Малка кучка!

— Не само, че е бил тексаски рейнджър, но и е половин апах. Вярва в отмъщението. Като апахите.

Брет я зяпна.

— Какво?

Сторм се усмихна, наслаждавайки се на, както й се стори, страха му.

— Може би ще ти откъсне езика, или ще ти отреже пръстите. Татко вярва в наказанието, което подхожда на престъплението. — Тя се изчерви. — Радвай се, че не си… че не сме… Щеше да ти го отреже!

Брет едва я чу.

— Ти имаш индианска кръв?

— И се гордея с това. Сега може би ще ме послушаш и ще се скриеш, когато дойде и започне да се оглежда за теб.

Той не можеше да повярва. Нищо чудно, че беше толкова дива. Дяволите да го вземат, нищо чудно.

— Ако ме извиниш — каза сковано тя. Гледаше я като някакво чудо на природата. Сигурно вече се отвращаваше от нея.

— Извинена си — каза той и погледна настрани. Четвърт индианска кръв. Това вероятно обясняваше необикновения й външен вид, необикновеното тяло.

Тя поспря на вратата.

— Не се притеснявай — каза с най-гадния си глас. — Няма да те чакам горе.

Той вдигна рязко глава.

— Какво означава това?

— Съжалявам жената или жените, които покровителстваш. Едва ли им е лесно да търпят мръсник като теб!

Обзе го гняв.

— Поне не са лицемерки. Поне не се преструват на нещо, което не са! — изкрещя той. Говореше за престорената й невинност, но Сторм реши, че има предвид, че се е представяла като напълно бяла.

— Надявам се, че ще излизаш всяка нощ! — изръмжа тя. — Не мога да дочакам края на този кошмар!

— Не се притеснявай — върна й той. — Възнамерявам да излизам всяка една нощ, когато пожелая! Поне някои жени знаят как да бъдат такива… не като някакви тексаски дивачки!

Миг по-късно той чу как една врата се тръшна толкова силно, че стените на горния етаж сигурно потрепериха. Сграбчи сакото си и, верен на своята дума, изхвърча от къщата.

10

На следващата сутрин Сторм седна обезсърчена пред огледалото. Очите й бяха зачервени. Отвратително. Така всички щяха да разберат, че е плакала. Поне Брет.

Миналата нощ беше отсъствал само за няколко часа. Няколко, но достатъчно. Сторм си казваше, че това не я интересува, че не плаче заради онова копеле. Чувстваше се самотна и й липсваше дома й. Но всички извинения звучаха празни даже на нея самата. В сърцето й беше заседнала болка, която не разбираше. Пред очите й непрекъснато беше Брет с някаква жена без лице, с някаква хлъзгава, мръсна уличница. Добре, помисли си тя с горчивина. Чудесно, щом стои далече от леглото ми. Какво прасе! Нерез. Тя се гордееше с индианската си кръв. Не беше нейна грешката, че той не го знаеше. Когато си спомни как я бе нарекъл лицемерка, преструваща се на нещо, което не е, по бузата й се плъзна нова сълза. Сторм гневно я избърса. Той си беше само някакво конте със синя кръв!

Почака, докато Брет тръгна към „Златната дама“, после слезе долу и нареди да оседлаят коня й. Не можа да яде, сигурен знак, че не беше на себе си. Вместо това скочи на Демон и поязди около час в компанията на един коняр, ирландски момък, който я гледаше с възхищение. Тя реши, че няма нищо против. Знаеше, че Брет няма да й позволи да язди сама, а и Сайън й беше връстник, въпреки че беше гигант над метър и деветдесет. Доволна беше, че не е някой надут, помпозен старец като Брет. Нещо повече, Сайън познаваше конете и с готовност отговаряше на въпросите й. Акцентът му й хареса.

Когато стана по-късно, двамата отидоха до дома на семейство Фърлейн. Сайън скочи да й помогне, но Сторм му се ухили наперено и скочи по индиански на земята. Очите му станаха като чинии. Тя знаеше, че това си беше чиста фукня, но се почувства прекрасно. Приятно й беше с него. Беше като братята й.

Марси нямаше други гости и нахлу в салона само миг след като Сторм пристигна, с доволен вик на уста. Но щастливото й изражение угасна, когато видя бледото лице и зачервените очи на приятелката си. Прегърна я.

— О, скъпа, ела, седни. Лайла, донеси нещо освежително, моля те.

Сторм прехапа устни. Мислеше, че не може да плаче повече, но в очите й отново бликнаха сълзи от съчувствието и нежността на тази жена. Но не биваше така. Не трябваше да плаче пред никого. Усмихна се бледо.

— Искаш ли да ми разкажеш? — попита нежно Марси и хвана ръката й.

— Мразя го.

Марси изглеждаше искрено разтревожена.

— Ако бях знаела, че Пол го е принудил да се ожени за мен, никога нямаше да дам съгласието си. Никога.

— Никой не може да принуди Брет да направи нещо — опита да възрази Марси.

— Този път са могли.

— Е, стореното — сторено.

— Не е така. Брет и аз не сме консумирали брака си и ще настояваме за анулиране. — Стресна се от горчивината на собствените си думи. Звучеше така, сякаш беше наранена и отблъсната. Сякаш искаше Брет да й бъде истински съпруг. Марси я погали по косите.

— О, милата ми. Брет сигурно пак е изпаднал в някое от гневните си настроения, а?

Тя преглътна мъчително.

— Как позна?

— Той е мъж, свикнал да получава това, което иска и да не прави грешки. Но той иска теб, въобще не се съмнявай в това.

Думите я накараха да се разтрепери, но след това логиката се възвърна в главата й и тя си спомни всеки миг от съжителството им с отблъскваща яснота. Разбра, че Марси не е права.

— Не си права, Марси.

Лайла се върна с кифли и кроасани, кафе и сметана. Сторм се загледа в сервиращата й Марси и се почуди колко елегантно, женствено и уверено го прави. Сторм въобще не можеше да си представи такава грация у себе си. Движенията й бяха непохватни и резки. Марси не разля и капчица. Сторм благодарно отпи от горещото и сладко кафе.

— Защо си толкова разстроена, мила?

Сторм остави чашата.

— Искам да си ходя вкъщи. Не мога да понасям Брет. И като връх на всичко, той е един мръсен расист. — Сълзите й рукнаха отново. Марси се стресна.

— Как така?

— Казах му, че татко е наполовина апах и че вероятно ще го убие за това, че ме е докосвал. А той ми каза, че съм била лъжкиня! — Тя преглътна. — Че се представям за нещо, което не съм.

Марси я погледна с изумление, но се съвзе и я зауспокоява.

— Сторм, никога не съм забелязвала расизъм у Брет. Въобще не е в стила му.

— Това бяха точните му думи. Неприятно му е, че не съм съвсем бяла; мисли, че съм се опитвала да скрия индианския си произход. И скъса писмото, което написах на родителите си. Отвратителен е.

Марси мислеше.

— Може би е говорил за нещо друго. Сигурно е бил много ядосан.

— Той винаги е много ядосан — контрира Сторм и обърса сълзите си.

Сърцето на Марси отдавна бе разбрало девойката. Сега съмненията й се потвърдиха. Красивото момиче обичаше Брет, ясно беше като ден. На Марси й се искаше да го разпита. Може би щеше да го накара да се изповяда.

— Защо не си поплачеш, Сторм, да ти олекне.

— Не искам — отвърна тя и се дръпна. — Брет има ли си любовница?

Марси замръзна.

— Има, нали? — Гласът й беше тъжен и гневен. — Откакто сме женени, той отсъства през нощта.

Марси ахна.

— Отишъл е при любовницата си през първата ви брачна нощ?

Сторм вдигна глава.

— Отказах да го пусна в леглото си. По-добре тя, отколкото аз. Не ме интересува дали се срещат. Просто не мога да понеса да ме унижават така пред целия град.

Марси се вбеси. Значи само защото Сторм му била отказала, той се е държал като малко момченце и е хукнал да й се показва какъв е мъж. Половината град сигурно вече говореше къде е прекарал брачната си нощ. Нуждите му не бяха чак толкова неудържими!

— Как изглежда тя? — попита Сторм.

Марси се стресна.

— Скъпа, ако искаш да разбереш дали Брет си има любовница, най-добре го попитай — каза внимателно тя. Знаеше, че не бива да се намесва в личните проблеми между съпрузи, дори и ако те бяха Брет и Сторм, дори и ако бяха на ръба на анулиране на брака.

— Но ти каза… — Сторм спря. Марси непряко бе отговорила на въпроса й, но това не я задоволяваше. Разбира се, че има любовница, тя беше сигурна в това. Искаше да знае само къде точно е ходил през последните две нощи. Как да разбере, без да го пита направо?

— Е, повечето мъже имат любовници — добави Марси.

— А Грант? — Сторм осъзна нетактичността на въпроса си в мига, в който го изрече. Изчерви се. — Извинявай!