— Кажи ми — студено каза той, обръщайки се леко, — това идея на Сторм ли е или твоя?

— Няма значение — също така студено отвърна Пол. — Ти ще се ожениш за нея, Брет.

Брет беше бесен на себе си, на нея — и желанието му да не се жени надмина кратката му увереност, че трябва да направи каквото е правилно.

— Сигурен съм, че има немалко млади мъже, които с огромно удоволствие биха взели госпожица Браг.

— Ще те съсипя — каза изведнъж Пол. — Няма да продължа сроковете ти. Ще ти отрежа кредита. Нямаш пукната пара, Брет, и си пресрочил плащанията. Ще трябва да ликвидираш половината си капиталовложения.

Умът на Брет работеше трескаво. Изведнъж разбра, че ако Пол се обърнеше срещу него, щеше да се наложи да започне отначало. Нямаше да бъде беден, но щеше да се наложи да блъска като луд, за да достигне някой ден до сегашното си положение — а този път можеше и да не успее.

— Ще ми наложиш запор.

— Именно.

— Е — каза Брет, — това явно решава нещата. Прати някой да ми каже в колко часа да се явя за сватбата си. — Той тръгна с широки, едва сдържани крачки към вратата и изчезна.

Нямаше да позволи някаква си глупава грешчица да му струва империята му или уважението, с което се ползваше — всичко, за което се бе борил толкова много. Не и един миг необмислена страст. Щеше да се ожени за Сторм Браг.

Сторм закуси късно в стаята си. Беше страхливка — не можеше да се срещне с никого, още не, даже и слугите. Беше успяла да поспи няколко часа след изгрев слънце, но се чувстваше повече уморена, отколкото отпочинала. Едва можеше да яде — нещо необичайно за нея. Гадеше й се от страх в очакване да я повикат. Скоро и това стана. Тя слезе, облечена с проста пола и блуза, с коса, сплетена на дълга плитка. Пол беше в кабинета си и изучаваше някакви документи, но когато я видя, се усмихна, за нейна огромна изненада.

— Влизай, влизай и затвори вратата. Имам добри новини.

Тя не можеше и да си представи какви могат да бъдат тези новини, но в гърдите й се надигна подозрение. Затвори вратата със сила.

— Пол… толкова съжалявам.

— Грешката не е твоя — отвърна той. — Брет е един изпечен прелъстител. Не те обвинявам. Нямала си избор.

Тя усети надигащите се сълзи на облекчение.

— Той беше тук тази сутрин — вметна Пол.

— Какво?

— Съгласи се, че може да се направи само едно.

Сторм се смути.

— Писа ли вече на баща ми?

— Да. Не сметнах за необходимо да навлизам в подробности. Просто подчертах, че Брет е най-добрата плячка в града и всеки баща би се гордял с избора на дъщеря си.

— Какво? — не разбра Сторм. — Каква най-добра плячка?

— Сватбата ще бъде точно след една седмица — следващата събота. Ще я направим възможно най-скромна. — Той се усмихна. — Знам, че това не е точно момичешката мечта за съюз на две сърца, но Брет е добър човек, може би малко повече мъжкар от средната норма. Ще ти бъде чудесен съпруг.

— Съпруг ли!!! — Тя се вкамени. Брет… неин съпруг? — И… той искаше ли да се ожени за мен?

— Разбира се. Брет е човек на честта.

Сторм се свлече в един стол. Най-накрая умът й заработи.

— Но аз не мога да се омъжа за него! Пол, смятах, че ще ме пратиш вкъщи.

— Сторм, това е по-доброто решение, повярвай ми. Ще имаш добър, преуспял, красив съпруг. Защо предпочиташ да се завърнеш у вас опозорена?

— Аз дори не го харесвам. Не искам да ставам негова жена!

— Вече е твърде късно. Брет трябва да приеме грешката си и го знае. Не бих могъл да те изпратя у дома с очернено име. А и не би могла да си намериш по-добър съпруг.

— Не искам да се женя — каза нервно Сторм. — Нито сега, нито когато и да било!

Пол се намръщи.

— Сторм, искаш ли да те върна вкъщи като жена със съсипан живот или предпочиташ един успешен брак?

Сторм замръзна. Ако се омъжеше за Брет, може би родителите й никога нямаше да разберат истината; щяха да се гордеят с избора й, с нея самата… Очите й се напълниха със сълзи.

— Пол? Ти каза ли им нещо?

— Реших да го оставя на теб.

Тя преглътна. Това беше избор и изведнъж й се стори единственият възможен. Как можеше да провали семейството си? Вместо това можеше да се престори, че се е влюбила безумно и родителите й щяха да са тъй доволни, особено след като Брет е добра плячка. Никога вече нямаше да живее със семейството си. Никога вече нямаше да живее в Тексас. Но щеше да ги посещава. Съпругата на Брет… Нямаше да се налага да заминава, без да го види повече…

— Той наистина ли иска да се ожени за мен? — попита тя под пелена от сълзи. Пол се приближи до нея.

— Така, така — каза той, потупвайки я по рамото. — Знам, че последните няколко седмици не бяха лесни за теб. Много хора са започнали брака си с по-малко от любовта, която вие изпитвате един към друг. Сторм, ти нахлу в града и отнесе ергена, преследван от всяка една жена наоколо, и то с години! И всичко това само за две седмици!

Сторм се поусмихна. Звучеше като комплимент. Но все още не можеше да си представи Брет да се съгласява да се ожени за нея; проклятие, той беше толкова властен, толкова арогантен, толкова самовлюбен…

— Трябва да призная — каза Пол с овча усмивка, — че по-разказах едно-друго в писмото до родителите ти.

— Това реши нещата. Щяха да мислят, че тя и Брет са се влюбили отчаяно само за две седмици и той е най-харесваният ерген в града.

— Съгласна съм — каза тя.

8

Въпреки че Марси идваше всеки ден, за да й помага да събере чеиза си, Сторм не видя Брет дори веднъж през седмицата преди сватбата. Той не й прати и една бележка, и едно писъмце, нищо. На Сторм се стори странно — сякаш всичко беше нагласено, сякаш венчавка нямаше да се състои наистина. Посетиха я няколко човека, които й пожелаха много щастие, както и няколко опечалени ухажори, между които и Рандолф, който мрачно я попита дали обича Брет. Сторм се изчерви, неспособна да отговори — какво можеше да му каже? Рандолф изтълкува мълчанието й като съгласие, тъжно й пожела всичко най-хубаво и си тръгна. Нито една жена не й дойде на гости.

В четвъртък, два дни преди венчавката, Сторм се почувства готова да повдигне въпроса за годеника си.

— Марси?

— Съвършена е! — възкликна Марси, оглеждайки облечената в сватбената си рокля Сторм. — Стои ти идеално.

— Виждала ли си Брет?

Марси се намръщи, докато мадам Ламот нареждаше на Сторм да вдигне ръце.

— Ами, да, видях го.

Сторм свали ръцете си и мадам каза, че могат да свалят роклята. Веднага сръчни пръсти се заеха да я разкопчават.

— Марси — каза Сторм с треперещ глас, след като мадам си беше тръгнала.

— Хайде да поговорим — отвърна Марси и я отведе до канапето. Сторм пое дълбоко дъх.

— Просто не мога да повярвам, че всичко това е истина! Истина ли е? Може би той е променил решението си. Не съм го срещала от седмица. Ако ме зареже пред олтара, ще умра. Не мога да понеса още едно унижение, просто не мога.

Марси я прегърна.

— Той няма да те зареже, Сторм. Решил е да се ожени за теб.

— Наистина ли? Той ли каза така?

— Да. — Марси реши да не се впуска в подробности. Тя и Грант бяха в течение на цялата история. Брет беше бесен, че могат да му наложат запор — никога не го бяха виждали толкова гневен. Беше сигурна, че това е причината да се държи настрана, както и че той нямаше други чувства към Сторм освен плътското влечение. Поне той казваше така. Марси не знаеше какво да мисли. Тревожеше се за Сторм, но в същото време тя и Брет така добре си подхождаха — и двамата бяха толкова красиви и непокорни. Но пък и двамата бяха горди и инатливи; този брак щеше да е буреносен. Беше натъртила на Брет, че се надява той да се отнася добре със Сторм. Той само се беше засмял. Този смях беше я стреснал, но тя знаеше, че Сторм, въпреки че е ранима, и сама може да се грижи за себе си. Може би Брет скоро щеше да попадне под чехъл. В крайна сметка тя още не можеше да повярва, че той компрометира Сторм така. Е, Брет знаеше по-добре. Имаше любовници — не беше мъж, който би съсипал едно добро момиче. Това, че Сторм го караше да изгуби контрол над себе си и здрав разум, беше добър знак. Така поне се надяваше.

— Не знам, Марси — каза Сторм. — Известно време си мислех, че Пол си е измислил, че Брет иска да се оженим.

Марси се въздържа да спомене за заплахите на Пол. Чувствителното момиче нямаше да се зарадва, ако разбереше, че Брет не иска да се жени за нея. Тя приглади косата си.

— Брет може би е много зает, също като теб.

Сторм сведе поглед към ръцете си.

— Така ми се иска това никога да не се беше случвало. Ако не бях идвала в Сан Франциско…

— Глупости — рязко отвърна Марси и стана. — Не можеш да промениш станалото. Ела, облечи се. Мисля, че свършихме достатъчно за днес. Искаш ли сладолед?

Сторм се усмихна лекичко. Само да не беше толкова нервна, толкова уплашена. Още не можеше да се освободи от чувството, че Брет ще я остави да го чака пред олтара. Ужасна мисъл. Миналата нощ го сънува. Кошмар. Тя потръпна.

Беше писала на родителите си. По-голямата част от писмото беше лъжа, целяща да ги направи щастливи. Беше им писала, че харесва Сан Франциско, че има много приятели, че баловете са чудесни. Беше им описала новия си гардероб така, сякаш обичаше елегантните рокли. Беше се похвалила с шестимата си обожатели. След това беше хвърлила бомбата, осведомявайки ги, че ще се жени за Брет. Следващият ред беше най-труден. Беше им писала, че са влюбени. Ха! Та те едва се понасяха! Беше им описала Брет:

Той е висок като татко, много-много тъмен, с черна коса и черни очи. Може би най-красивият мъж в Калифорния. Силен е толкова, колкото е и висок, елегантен, но без да е натруфен. Всъщност е някакъв испански благородник, креол. Всички млади дами го преследват от години. Той е преуспяващ предприемач — притежава най-невероятния хотел, който можете да си представите! Вътре няма тавани! Всички стаи са наредени в квадрат около центъра и всичко е бяло и златно. Колоните приличат на мраморни. Никога не съм виждала нещо толкова величествено; като палат е. Брет сам го е измислил и построил. Марси ме заведе там на обяд на втория ми ден в града. Срещнах Брет в деня, в който пристигнах. Помниш ли го, татко? Онзи, който беше облечен в черно и ми целуна ръка. Когато обядвахме, той изпрати на масата ни бутилка френско шампанско. Марси каза, че било за мен. Разбира се, аз не й повярвах…