— Стой настрана от това — предупреди я той.

— Съжалявам — каза Брет на Пол Лангдън със спокоен тон, сякаш бяха само двамата. — Нищо не стана.

— Ела тук, Сторм — каза Пол, сякаш не е чул. Тонът му беше толкова строг и нетърпящ възражение, че тя веднага пристъпи напред, без да може да погледне когото и да било. Искаше да умре. Той сграбчи лакътя й.

— Ще излезем от задния вход — заяви той. — Грант, ще пратя обратно каретата да те вземе.

— Добре — отвърна той.

— Може би трябва да ида с тях — каза Марси разтревожено.

— Не — отвърна Грант.

— Да вървим — каза Пол, без да гледа Брет. Стисна ръката на Сторм и я отведе, докато Грант, Марси и Брет стояха неподвижно под лунната светлина.

Сторм се почувства глупава и жалка. Чу резкия глас на Грант:

— Какво, по дяволите, ти става?

Разбра, че той не говори на Марси, а на Брет. Ако той отговори, тя не го чу. Пол почти я набута в каретата и през целия път до дома не каза и дума. Но когато влязоха в преддверието, той я спря, преди да се качи по стълбите.

— Не, млада госпожице, в кабинета ми. Разтреперана, Сторм покорно спря и го последва през фоайето към кабинета. Той затвори вратата и я загледа.

— Вярно ли е?

— Кое?

— Елен каза, че си лежала по гръб на земята. Вярно ли е?

Тя се поколеба. Поруменя. Искаше да излъже. Не знаеше какво да каже.

— Роклята ти е била разкопчана.

Тя разбра, че трябва да излъже.

— Той само ме целуна.

Той не я погледна.

— Докато полите ти са били вдигнати, а корсажът — смъкнат?

Тя се изчерви отново. Тази кучка. Какво ли още беше казала? На кого ли още? О, божичко! Тя се втренчи в пода и пожела да потъне в него.

— Върви си в стаята — каза той след малко, без да я поглежда. — Имам нужда да помисля.

Нужно й бе огромно усилие, за да не избяга от стаята. Когато стъпи на стълбата, тя хукна към стаята си като към убежище. Но и там не можа да се скрие от мислите си. В главата й беше пълна бъркотия, беше твърде нервна, за да заспи, твърде ужасена от собственото си държане, за да се успокои. Не можеше да повярва, че е паднала до гърчеща се, стенеща курва. Знаеше, че ще я изпратят у дома в немилост, мисъл, която почти я накара да избухне в сълзи. Родителите й щяха да са толкова разочаровани. Не можеше да си представи как ще ги погледне в очите, особено баща си. Виждаше невярващото му изражение, когато научава за пръв път, след което неверието нараства в огромно, непроменимо разочарование. Беше сигурна, че Пол ще обясни в писмо защо я връща вкъщи. Единствената й надежда беше да прати собствено писмо, в което да се опита да обясни нещата от своя гледна точка. Проблемът беше, че нямаше никакво извинение. Беше участвала твърде охотно.

Но нали искаше да си иде у дома. Не беше искала да идва тук. Беше огромна грешка, катастрофа — още от първия ден. Колкото по-скоро си тръгнеше, толкова по-добре. Знаеше, че репутацията й е съсипана, че никога вече няма да я поканят на събиране, че ще бъде оплюта от всички.

Ужасяваше се от мисълта дори да излезе да се разходи с карета на публично място. Хората щяха да я сочат и зяпат, и да шушукат. Всеки ще знае какво е направила, колко безсрамна е била.

След това с потрес осъзна, че Дерек ще може да пристигне чак след два месеца. Един месец щеше да трябва на писмото да го достигне, а ако приемем, че той тръгнеше веднага — още месец, докато стигнат до Тексас. Два месеца! Какво, за бога, щеше да прави два месеца в този град, където всеки знаеше за падението й?

Не беше в състояние да среща никого — нито братовчед си, нито Марси, нито Грант, нито Брет… Брет. Само мисълта за него потуши страха й и я стопли, карайки кръвта й да бушува по начин, който вече разбираше. Спомни си допира на устните му върху своите, топли и търсещи, собствения си див отговор — и порозовя от срам. Помисли си как беше излъгал за инцидента на плажа, за да я защити; как, когато Елен Сейнт Клер ги беше намерила, той я беше бутнал зад себе си, преди тя да разбере какво става, сякаш да я предпази физически. И го беше направил пак, изправяйки силното си тяло между нея и Пол и другите…

Но не можеше да я предпази от последствията от собствените й действия. Никой не би могъл.

„Съжалявам“ — беше казал той и тя си спомни пламъка в погледа му, начина, по който я бе завладял. Беше си мислила, че го мрази. Така ли беше? Сторм сложи ръка на гърдите си, като че да успокои развълнуваното си сърце. Не разбираше какво чувства.

Баща й щеше да е толкова разочарован.

Брет, баща й; Брет, баща й… Измъчваща се от мисли за двамата… И тогава, като последствие на цялата й тъга, на разсъмване й дойде най-ужасната възможна мисъл. Татко ще убие Брет! Тя се изправи в леглото, напълно убедена, че заради нейната вина Дерек ще застреля Брет заради обезчестената си дъщеря. Щеше да го убие. Прилоша й. Стана и закрачи из стаята, вече истински уплашена. Трябваше да го спре. Но как? Нищо, което кажеше или стореше, не би спряло баща й да отмъсти. Трябваше да предупреди Брет! Имаше два месеца да го убеди да напусне града и да стои настрана, докато Дерек е тук. Щеше да го накара да я изслуша. Трябваше!

Свлече се трепереща върху възглавниците. Ситуацията се затягаше все повече и повече. Като напуснеше Сан Франциско, нямаше да види Брет никога вече. Тази мисъл не би трябвало да я разстройва, но я разстрои.

Аз дори не го харесвам, помисли си тъжно тя. И въпреки че не направих нищо, за да го спра, той е знаел по-добре какво върши. Трябваше да спре. То си е изцяло негова грешка. А сега ще пратят мен вкъщи и никога няма да видя това проклето копеле отново.

Тя се разплака.

Не можеше да спре. Беше опозорена, съсипана, привлечена от един арогантен комарджия пряко волята си, затворена тук за още два месеца, два месеца, преди да се наложи да се изправи пред баща си, който щеше да убие Брет… Просто не можеше да бъде по-лошо.



Брет си наля двойно бренди и изпи половината на две глътки. Седна в огромното кресло, остави чашата настрана и зарови лице в ръцете си. Какво, по дяволите, му имаше? Никога не беше губил контрол така. Никога. Почти беше отнел девствеността на една млада жена, почти я беше съсипал без мисъл за последствията. Още не разбираше как беше станало всичко. Живо си спомняше как беше искал да спре и как не можеше. Как се давеше в безумна страст и отчаяна жажда. Как и тя го бе пожелала, как го беше карала да побърза, не се беше опитала да го спре. Боже господи!

Той затвори очи. Главата му пулсираше. Още я виждаше, полугола, извита страстно за него, пълните й, разкошни гърди, които се бяха изтърколили свободно от роклята, разтворените й бедра, канещи го да влезе. Беше била толкова мокра и готова. От гърлото му се изтръгна тих стон, когато си спомни как я бе довел до бърз и зашеметяващ оргазъм.

Исусе! В градината на Синклеърови!

Той стана, заразхожда се из стаята и изпи брендито на един дъх. Дойде му мисълта, че Сторм може би не е била невинна, може би беше някоя от онези млади дами от уважавани семейства, които се преструваха на невинни, докато си вършеха работата зад гърба на обществото. Ядоса се и се вгледа невиждащо в нощта, опитвайки се да се убеди, че това е вярно. Не изглеждаше възможно.

И все пак си спомни как тя бе настоявала френетично. Никоя почтена дама не би го направила. Спомни си как изглеждаше, когато я видя за пръв път, облечена в кожени бричове като дивачка, толкова несъзнаваща, че е жена. Но може би в тази свобода още отрано се е съвкупявала с оня Лени Уилис от Тексас. По дяволите! Не знаеше какво да мисли!

Ако не беше така, щеше ли тя да го моли за такива неща?

Всъщност, нямаше значение. Репутацията й бе съсипана. Той я беше съсипал.

Брет не се изненада, когато час по-късно пристигна призовката. Пол Лангдън изискваше присъствието му в осем сутринта. Брет смачка мрачно бележката и я хвърли в камината. Не искаше да се жени за нея, но това беше единствената възможност.

Прекара безсънна нощ, мятайки се и въртейки се в леглото, и пристигна у Лангдън точно в осем. Барт го въведе в кабинета и обяви пристигането му. Пол Лангдън стоеше строго между плюшените мебели и му кимна сурово.

— Влизай, Брет.

— Благодаря. — Брет се приближи и разгледа лицето на приятеля си. — Добро утро.

Пол го погледна втренчено и не отговори.

— Пол, много съжалявам — искрено каза Брет. Почувства изгаряща вина, че е предал приятеля си и почти е прелъстил братовчедка му. Така или иначе, след като вече беше дошъл с предложението, което бе решил да направи, се почувства малко по-добре.

— Аз също — каза в отговор Пол. — Ти си един от най-близките ми приятели. Доверих ти се за нея. Кажи ми… Вашите конни разходки бяха ли невинни?

Лицето на другия се изкриви.

— Знаеш, че бяха!

— Ти ще се ожениш за нея — заяви безкомпромисно Пол. Лицето на Брет потъмня. Въпреки че вече знаеше, че ще се стигне до това, Пол дори не го беше оставил да направи честното предложение. Това го бодна в гордостта и той изправи гръб.

— Тя е под моя опека — тежко каза Пол. — Никога не бих я отпратил у тях опозорена, особено когато всичко е станало заради моето нехайство и чрез мой приятел.

Не съм отнел девствеността й — каза Брет с блестящи очи. Внимаваше какво казва — още не беше сигурен в невинността на Сторм Браг. Никога нямаше да забрави страстта, която му бе показала, както й собствения си неконтролируем отклик.

— Следващата събота — каза Пол. — Ще се постараем церемонията да е малка и дискретна, само семейство Фърлейн ще дойдат като свидетели.

Това беше само след седмица. Брет откри, че е бесен.

— Да разбирам ли, че и булката е съгласна?

— Разбира се.

Брет се обърна с гръб към Пол и посегна за наметката си. Да не би всичко да е било капан, още от момента, в който я видя? Разбира се, че Сторм ще иска да се омъжи за него, та той беше най-желаният ерген в Сан Франциско. Защо тя да е по-различна от всички останали пърхащи дамички, които с удоволствие биха се оставили да бъдат заловени в прегръдките му и да го принудят да се ожени за тях? Трябваше по-рано да се досети.