Тя стисна очи, за да не ослепее от пясъка. Помисли, че някой от мъжете е стрелял. След това чу глас, който не можеше да обърка за нищо на света.

— Посегнете към оръжието и сте мъртви.

Брет!

Сторм вдигна очи, дишайки тежко. Брет седеше върху коня си недалеч от нея срещу двама от тримата каубои. Третият лежеше неподвижно на земята. Брет изглеждаше страшен и гневен и тя се изплаши повече от изражението на лицето му, отколкото от това, което се бе случило досега. Държеше пистолета си, малко, седефено оръжие, което не изглеждаше особено опасно. Така, както знаеше, че е още жива, Сторм разбираше, че каубоите ще предизвикат Брет. Така и стана. Извадиха пищовите си почти едновременно. Брет хладнокръвно стреля. Изстрелите прозвучаха толкова скоро един след друг, че й се сториха като един. Мъжете паднаха със слаб вик. Брет върна пистолета във вътрешния джоб на сакото си и обърна към нея студен поглед. Тя се надигна на колене, освободи се от въжето и изплю пясък.

— По дяволите — каза тя грубо. Изтупа пясъка от лицето и очите си и видя как Брет претърси мъжете и ги обезоръжи.

— Зле ли са ранени? — попита тя.

Лицето му беше каменно.

— Мъртви са.

Тя се шашна.

— Ранена ли си? — попита той със хладен глас, който не изразяваше нищо.

Тя изтри уста с опакото на ръката си и изплю още пясък, след което го погледна. Наистина беше бесен. Но не на нея.

— Не — отвърна тя. — Можех да се справя с тях. Тъкмо щях да извадя колта си.

— Да, точно така ми се стори и на мен — каза саркастично той. Отиде до нея и я загледа отгоре надолу, разкрачен.

— Имаш нужда някой да ти набие малко ум в главата.

Тя почувства признателност. Изправи се на треперещите си крака.

— Предполагам, че трябва да ти благодаря — каза неохотно. Той не отговори. Тя отстъпи и се заоглежда за Демон.

— Не си се подчинила на Пол — каза той изведнъж с безизразно лице. — Пол е твърде добър. — Той се приближи. Тя се отдръпна с внезапен страх.

— Трябваше да помисля — извика тя и затърси Демон с очи.

— Сигурен съм, че щеше да имаш чудесна възможност да помислиш, легнала по гръб, с крака, разтворени за тези господа.

Тя ахна, изчерви се и ускори крачка. Той сграбчи ръката й и я завъртя.

— Пусни! — изкрещя тя. Преди обаче да се осъзнае, той се свлече на колене и я дръпна след себе си. За миг страхът й изчезна. Знаеше, че той ще я вземе в обятията си и ще я целуне. Кръвта й забушува. Изведнъж, за нейна изненада, той я обърна, постави я на коляното си с лицето надолу и тя в ужас осъзна, че той въобще не се канеше да я целува.

— Не! — изпищя тя при първия шамар по задника, толкова силен, че в очите й избликнаха сълзи. — Копеле такова!

— Шът — изръмжа той и отново я удари, и отново, и отново. Болеше. Бричовете не я защитаваха, нито омекотяваха ударите. Той искаше да я заболи и постигаше своето. Нямаше пък да заплаче. Премигна упорито, за да спре сълзите си, но той спря рязко и я отблъсна от себе си. Тя падна на ръце.

— Никога — каза той — вече няма да яздиш сама. Можеше да те изнасилят — почти го бяха направили — а заради глупостта ти двама човека са мъртви.

Мразеше го. С гневен крясък скочи върху му и го атакува сляпо. Никога досега не бе използвала ноктите си, тъй като го намираше момичешко и смешно, но пък и никога преди не бе била толкова бясна. Той сграбчи китките й, но тя го изрита колкото можа по-силно в глезена. Той я стисна по-здраво и успя да хване единия й крак между бедрата си.

— Ще те убия! — изкрещя тя и наистина би го направила. След това заби зъби в гърлото му. Той хлъцна, когато кръвта му напълни устата й. Откъсна я от себе си и изви ръцете й зад гърба, като почти ги откъсна от раменете. Тя изкрещя, опитвайки се да го нападне отново. Той все още стискаше крака й между бедрата си. Изведнъж сграбчи плитката й и я издърпа така, че щеше да й отнесе скалпа. После я придърпа към себе си и я целуна. Заболя я. Устните му бяха твърди и груби — искаше да я нарани, знаеше си, точно както тя го бе наранила. Но Сторм отвори уста, тялото й охотно отговори на напора му, пълно с желание да го приеме по-добре. Тя спря да се бори. Езикът му нахлу дълбоко в устата й и по тялото й пръснаха искри от страст. Тя се притисна о него, стенейки гърлено. Желанието избухна в утробата й и тя потри корем в твърдата, гореща подутина в панталоните му. Изведнъж топ я отблъсна. Тя залитна назад, но не падна. Толкова много диви, танцуващи чувства бяха завладели тялото й, че тя не можеше да даде превес само на едно. Изведнъж с вик осъзна, че третият мъж го няма.

— Брет!

— Виждам — каза той с дрезгав глас. Въпреки това изглеждаше напълно спокоен. Скочи върху коня си и й доведе Демон.

— Качвай се — каза. Тя си спомни, че го мрази и че той я напляска — и целуна след това. С чиста съвест забрави собствената си реакция и се отдаде на чувството си за обида, унижение и бяс. Погледна го с всичкото презрение, което можа да изстиска от себе си.

— Ти, скъпа моя — каза той — обърна Сан Франциско с краката нагоре.

Брет я нараняваше, но Сторм никога нямаше да му го покаже, каквото и да ставаше. Той я изпрати по стъпалата, през верандата и във вестибюла с изражение на зле сдържан садизъм. Сторм знаеше, че още е бесен, но същото важеше и за нея.

Икономът се появи и очите му се разшириха при грубото нахълтване на Брет.

— Къде е Пол? — попита Брет.

— В трапезарията, сър.

— Пусни ме — ядосано каза Сторм.

— Тихо — заповяда грубо той. — Аз ще говоря.

— Мога и сама, благодаря — изсъска тя. — Ако той разкажеше случилото се, то щеше да прозвучи много по-зле. Нямаше да пести подробности.

— Млък — тросна се той и двамата влязоха в трапезарията. Брет я пусна точно преди да прекрачат прага. Пол четеше вестник и пиеше кафе. Вдигна очи, смаян.

— Брет! Какво… Какво става? — Той помрачня при вида на Сторм. Тя се опита да отвори уста.

— Пол, аз…

Брет я прекъсна, сграбчвайки китката й така, че тя си помисли, че я е счупил.

— Пол, боя се, че имаше малко неприятности.

— Седнете, моля — каза той, хвърляйки гневен поглед към братовчедка си. Брет буквално я бутна в един стол, но самият той не седна. Вместо това здраво хвана раменете й.

— Сторм и аз яздехме — каза той. — Вчера се бяхме уговорили. Галопирахме, когато усетих, че Крал спира. Извиках на Сторм да забави, но тя не ме чу. Така или иначе, слязох и видях, че в копитото му е заседнал камък.

Сторм проточи шия и го зяпна невярващо. Той не й обърна внимание.

— Когато я настигнах, тя беше заобиколена от три лица, едното от които я беше вързало. Естествено, аз размених някой и друг изстрел с тях. Двамата са мъртви, третият избяга.

Сторм не можеше да повярва. Защо си беше измислил всичко това? Защитаваше ли я? Но защо? В това нямаше никакъв смисъл. Тя го гледаше втренчено, но той се беше обърнал към Пол, сякаш тя не съществуваше.

— Слава Богу, че си добре! — извика Пол. — Барт! Доведи шериф Андрюс или някой полицай. Брет, благодаря ти.

— За нищо — отвърна Брет и пусна рамото на Сторм. — Добре че бях с нея.

Тя се изчерви. Иронията в гласа му беше за нея и тя не пропусна да я забележи. Почувства огромна вина. Ако беше казал истината, щеше да се защитава като дива котка. Но вместо това той бе поел вината за случилото се. Не разбираше. Въобще.

— Разпозна ли някой от мъжете? — попита Пол.

— Не. Нито конете — бяха три. Но ги запомних.

— Сторм, скъпа, добре ли си?

Тя се насили да срещне погледа му.

— Да.

— Надявам се, че си благодарила на Брет. Боже мой! Като си помисля само какво е могло да се случи, ако беше закъснял…

Сторм почервеня още повече. Знаеше, че и сама можеше да се справи. Или поне така мислеше. Почти беше посегнала за пистолета си. Е, горе-долу. Може би не би се справила. Изведнъж в главата й проблесна болезнения спомен за твърде суровото наказание, което Брет й бе наложил. Не, със сигурност не му беше благодарна.

— Вече го направих — каза тя, гледайки ленената покривка. — Може ли да се кача сега?

— Разбира се — каза Пол и стана. — В случай че шерифът поиска да ти зададе някои въпроси, което най-вероятно ще стори, ще те викна.

Сторм кимна, избегна тъмния, настойчив поглед на Брет и излезе от трапезарията. Преди да затвори вратата, чу как Пол каза:

— Как ще запазим това в тайна? На Сторм й трябва само още един скандал…

— Опасявам се, че двама мъртъвци са гаранция, че целият град ще приказва — каза Брет с ирония.

— Слава богу, че си бил с нея — въздъхна Пол. — Представи си какво би станало, ако беше яздила сама.

Сторм се затича по стълбите. Не искаше да слуша повече. Не искаше да е обект на още клюки, но със свито сърце осъзна, че в случая нямаше избор. Пожела си никога да не беше идвала тук. Почувства се нещастна и виновна, а и не разбираше защо Брет я беше защитил. Достатъчно ясно й беше, че ако цялата истина излезе наяве — че е яздила сама — скандалът щеше да е сто пъти по-ужасен. Затова ли беше излъгал той?

Но защо му беше да я защитава?

Скандалът се разрази същия следобед.

Брет беше казал на шерифа, че предпочита инцидентът да се запази в тайна и Андрюс се бе съгласил. Но с надеждата да залови оцелелия престъпник той беше пратил полицаите си да разпитват из града, така че преди два часа Брет откри, че не е в състояние да отиде до хотела си, без поне десет души да го спрат, за да научат от него подробности за случилото се. Всички искаха мръсните подробности.

— Хей, Брет! Чух, че си гръмнал някаква беззаконна сган на плажа! — Брет почти не познаваше човека, който му каза това.

Лиан Сейнт Клер и майка й избраха точно този момент, за да преминат с каретата си по улицата. Те му викнаха и той нямаше друг избор, освен да спре.

— Добър ден, Брет — каза Елен Сейнт Клер. Лиан повтори като ехо поздрава, свенливо усмихната. Брет не усети топли чувства към двете жени. Още го мъчеше това, че му се беше наложило да убие двамина и да се държи така, сякаш нищо не се беше случило. И преди беше убивал, но не често, а и това беше по време на златната треска. Мразеше да отнема живот, даже в самозащита. В този случай беше даже по-лошо, защото ако в главата на малката дивачка имаше поне капка здрав разум, всичко това нямаше да се случи. Още й беше бесен.