— Да идем ли да им се обадим? — попита Пол, готов да се запъти към четворката.

— О, не, ето го Джеймс — извика Сторм с нещо, което се надяваше да прилича на ослепителна усмивка. Джеймс почти дотича до тях.

— Сторм! — Той се наведе над ръката й, без да снема очи от лицето й. — Надявах се, че ще бъдете тук днес.

Тя се усмихна.

— Благодаря ви, Джеймс.

Той помоли разрешение от придружителя й да я отведе и Пол се съгласи, доволен. Джеймс я взе със себе си, нетърпелив да я запознае с някои от гостите. В онази половина на залата, противоположна на неговата.

Скоро около Сторм се бяха събрали Рандолф и другите двама младежи, Робърт и Лий, като се смееха и се надпреварваха да й разказват забавни анекдоти, борейки се за благоразположението й. Сторм никога не се бе чувствала толкова женствена, толкова хубава. Трудно беше да се повярва, че се намираше на това елегантно соаре, облечена като принцеса и заобиколена от четирима красиви мъже, правещи всичко възможно да задържат вниманието й. Само веднъж погледна към Брет и то крадешком, защото беше сигурна, че той наблюдава огромния й успех. Но не.

Устата му почти докосваше ухото на русата, а тя се изчервяваше прелестно. След това двамата се погледнаха в очите така, сякаш бяха влюбени. Настроението на Сторм се срина и изведнъж й прилоша. Вечерта беше провалена. Сторм слушаше, усмихваше се, опитваше се дори да се смее, но не много убедително. Рандолф я попита какво й е, но тя му се усмихна вяло и отвърна:

— Нищо.

Хвърли нов поглед към Брет и видя почти същото както и преди. Бистрите сини очи на блондинката сияеха.

Сторм се насили да продължи да разговаря с обожателите си. Те сякаш усетиха, че губят вниманието й и започваха да се чувстват неловко и се наканиха да си тръгнат. Сторм реши, че трябва да се забавлява — или поне Брет Д’Аршан да си мисли, че е така!

— Разказвала ли съм ви историята за това, как надяздих десетима команчи, когато бях едва на дванайсет?

— Какво? — в един глас възкликнаха компаньоните й.

— Хайде, Сторм — каза Лий. — Измисляш си.

— Определено не си измислям. Яздя по-добре от всеки команч. Ако някой не ми вярва, просто ме изведете на езда и ще видите.

Това предложение се прие с доволни викове и преди Сторм да се усети, получи три предложения за езда.

— Разкажете ни за команчите — каза Робърт.

— Беше група ренегати, които се придвижваха на юг, грабейки и убивайки.

— Откъде знаете? — Попита Джеймс.

— Ами, единственият случай, когато команчи идват толкова далече на юг, е когато са ренегати. В последните петнайсет години са били почти унищожени от тексаските рейнджъри.

— Значи сте била на дванайсет и сте ги надяздили?

— Играех си в едно езеро в долината, където е къщата ни. Аз всъщност трябваше да бъда там и да разтребвам. — Тя се усмихна.

— И? — попита Лий.

— Плациках се във водата, когато конят ми започна да пръхти и да се вдига на задни крака. Погледнах — те бяха там — десетима команчи, обикалящи по брега на около десет метра от мен и коня.

— Измисляте си! — извика Лий.

— Не си измислям! — Очите на Сторм блеснаха. — Страхувах се да бягам. Боях се, че могат да ме настигнат. Така че се престорих, че нямам грижа на тоя свят и много бавно и спокойно излязох от водата и отидох при коня си — който, за щастие, беше много бърз арабски жребец, който баща ми бе купил за състезания. Никой не мръдна. Аз се качих. Дори не ги поглеждах. Но в мига, в който подкарах животното, те потеглиха след мен — в галоп. Преследваха ме всичките осем мили до нас през пресечена местност, осеяна със скали и остри камъни. Всичко, за което можех да мисля беше, че конят може да си счупи крака и татко ще ме убие! Първо индианците яздеха след мен, но понитата им не можеха да се сравняват с моя бегач, така че започнах да им убягвам. Когато приближих дома, вече бях доста пред тях, даже ги изгубих от поглед.

За минута всички мълчаха потресени. След това Рандолф каза:

— И после?

— Закрещях. Татко и момчетата бяха на ранчото, така че аз, мама и старата ни прислужница бяхме сам самички срещу ренегатите.

— Олеле! — възкликна Лий.

— Спокойно — каза тя с чувство за превъзходство. — Команчите удрят и бягат. Отказаха се след петминутна атака — взеха някакви коне и пилета и запалиха един обор, обаче ние с майка ми веднага го угасихме. — Тя се ухили. — Определено имах късмет, че жребчето не си изкълчи крака, защото щях да си загина мърцина. Баща ми не прощава такива неща.

Всички се засмяха.

— И все пак ме напляскаха, че не съм си гледала къщната работа — добави тя печално и веднага съжали, че е споменала тази подробност, защото от израженията на ухажорите си разбра, че си представят къде точно са я напляскали.

— Някой ще се надбягва ли с мен? — смени темата тя.

— Внимание — обади се познат глас зад гърба й. — Язди като индианка, мога лично да свидетелствам за това.

Сторм се извъртя стремително и се втренчи в Брет, който се усмихваше, сякаш помежду им не бе станало нищо. Русата, която изглеждаше още по-разкошна отблизо, все още висеше на лакътя му. Откога ли стояха там? Сторм почервеня от гняв и хладно се извърна.

— Лий, ще ме придружите ли до купата с пунш? — попита с най-сладкото си гласче. Той скочи, за да се предостави на услугите й и тя усети погледа на Брет върху себе си. Сърцето и заби бясно.

Той не се приближи отново, за свой късмет, помисли си тя. След малко обаче към групата се присъединиха Марси и Грант точно когато ухажорите й отново подхванаха историите си.

— Здравей, скъпа — каза Марси. — Изглеждаш вълшебно. — Гледаше я с гордост. — Нали?

— Наистина — съгласи се Грант и я целуна по бузата. — Бих казал, че животът в Сан Франциско ти понася.

Сторм не искаше да обиди никого.

— Да, харесва ми все повече и повече.

— Чух, че вчера си яздила с Брет — каза Грант. — Чух също така, че си изпреварила сивия му жребец. — Той се разсмя. Сторм изтръпна.

— Първата и последната ни езда.

Грант и Марси изглеждаха изненадани.

— Скъпа, не ти ли беше приятно? Брет е свястна компания.

Сторм се приближи до тях с блеснали сини очи. Понижи глас, така че квартетът от ухажори да не може да я чува.

— Хич не ми беше приятно даже! Марси, знам, че Брет ви е приятел, но не и мой, така че моля ви, не очаквайте от мен да се държа учтиво с него!

Мълчание. Марси попита.

— Какво се е случило?

— Той ме целуна — изфуча тя. — Но не мисля, че ще позволя това да се повтори!

Те я зяпнаха. Марси беше скандализирана. Устата на Грант подозрително потрепваше на смях.

— И по-лоши неща са се случвали — каза накрая той.

— Не и на мен. — Сторм тръсна буйната си коса. — Обзалагам се, че още го боли шкембето на мястото, където го фраснах. — Тя се поколеба и прибави: — Поне се надявам! — Обърна се и се отдалечи — далеч от Фърлейнови и от всички тези почитатели. Грант се разсмя.

— Не е забавно — прошепна Марси със събрани вежди.

— Охо! Виждам как работи коварната ти главичка. Не било смешно! Смешно е! Много се съмнявам, че някога Брет е бил удрян от дама. Как ми се ще да бях видял това!

— Тези двамата са като куче и котка от мига, в който се срещнаха — изсумтя Марси.

— Тя е най-красивата жена в Сан Франциско след теб, Марси; така че как е възможно Брет да не я харесва?

В другата част на салона Сторм гледаше намръщено през прозореца. Продължаваше да мисли за проклетия мошеник и онази русокоска. Коя беше тя? Умираше си да разбере, но беше твърде горда да попита. Изведнъж забеляза двете млади дами, които стояха до нея и разговаряха достатъчно високо, че да ги чува.

— Да, да, това е тя! — възкликна тъмнокосата, като срещна за миг погледа на Сторм. Нямаше съмнение, че нарочно се стремеше тя да я чуе. Сторм отмести очи.

— Онази, която припаднала ли? — попита любопитно приятелката й.

— В градината, скъпа — натърти брюнетката. — Беше в градината с Брет Д’Аршан и Рандолф Фърлейн. И то без обувки!

За миг другата замълча смаяно. Сторм се обърна и хвърли втренчен поглед към двете момичета. Вбесяваше се все повече и повече.

— Мери, а мислиш ли, че някой от двамата я е целунал? — Брюнетката триумфираше.

— Ама че си глупавичка, обзалагам се, че и двамата не са пропуснали възможността! Но тя си го е просела. Да излиза така сама с Брет — на всеки е известна репутацията му. А и Рандолф… Защо, според теб, е припаднала?

— О, господи — ахна другото момиче и отново погледна Сторм с ококорени очи. Нейното лице беше червено.

— Какво очакваш — та тя е от Тексас. Те там вършат къде-къде по-неприлични неща. Чудя се дали само са се целували? Сигурна съм, че си е свалила и някои други дрехи! Чудя се дали…

Сторм здраво стисна юмруци. Щеше й се да зашлеви момичето, но това не беше Тексас, а бална зала в Сан Франциско. Освен това нямаше да им достави удоволствието да се направи на такава, за каквато я представяха. Въпреки това й беше трудно да се сдържи. Промуши се между двете клюкарки и се взря отблизо в лицето на разказвачката.

— Имате ли нещо да ми кажете? — попита тя нежно. Мери я огледа студено отгоре надолу и вирна класическия си нос.

— Не, не мисля.

Сторм беше толкова бясна, че й идеше да я наплюе. Когато брюнетката се обърна към приятелката си и се опита да си тръгне, Сторм здраво настъпи полите на роклята й. Чу се гръмовен звук от раздрано и полите се скъсаха под обувката на девойката. Брюнетката се завъртя ужасена.

— О, толкова съжалявам — каза невинно Сторм. — Вижте какво стана!

— Направихте го нарочно! — задави се от гняв Мари.

— Разбира се, че не — сладко каза Сторм. — Не е чак толкова зле. Вижте. — Пред пълните с гневни сълзи очи на брюнетката, тя се наведе и вдигна разкъсаната пола.

— Просто ме оставете — настоя Мери.

— Окей — съгласи се Сторм, пусна полата и се изправи толкова рязко, че удари с рамо ръката, с която Мери държеше чаша шампанско. То плисна и заля цялата й рокля. Мери изпищя остро.