— Някога ще се върнете ли там? — попита Сторм.

— Никога — отвърна той колкото можа по-безстрастно.

— Скарани сте с баща ви ли?

Той смаяно се втренчи в нея и през лицето му пробяга неконтролируем гняв.

— Прощавайте. — Тя бе така добра да се изчерви. — Не знам защо ви разпитвам. Извинявам се, наистина.

Беше толкова откровена и сериозна, че той забрави раздразнението си. Харесваше му да я види малко разкаяна — за разнообразие. Тя въздъхна.

— Обичам водата — каза, взряна в океана. — У дома плувам всеки ден.

Той си спомни колко беше златиста кожата й над корсажа, там, където би трябвало да е бяла. Поигра си с представата, че Сторм плува гола. Но не — беше невъзможно. Може и да беше малко дивичка, но никой нямаше да остави дъщеря си да върши такива неща.

— Липсва ми — въздъхна тя.

Една вълна, два пъти по-висока от останалите, изрева и се разби в брега. Брет се загледа в летящите пръски, обви ръка около кръста й и я дръпна назад, когато приливът започна да ги настига. Тя се разсмя и хукна с него, опитвайки се да избяга от водата. В същия миг и двамата изпуснаха юздите на конете, които за щастие не избягаха.

— Не ми пука дори ако си намокря ботушите — каза тя усмихната.

Ръката му още я обгръщаше, притискайки я цялата към него. Той усети аромата на рози; едно копринено кичурче погали устните му. Сторм се спъна леко в пясъка и неволно опря меката си, заоблена гръд о ребрата му. Беше стегната, но все пак мека. Съприкосновението ги накара да изтръпнат. Тя още се смееше, гледайки развълнувания океан вместо него. Миглите й бяха невероятно черни и дълги. С едно необуздано движение Брет я притегли към гърдите си, приковавайки я с ръка като със стоманени окови, и хвана главата й в длан. Тя ахна и погледът й срещна неговия в няма изненада. Тогава той наведе глава и докосна устните й нежно, внимателно. Тя замръзна. С разтапяща нежност и лекота той отново и отново притисна устни в нейните. Тя се опита да отстъпи, но ръката около кръста й и дланта на тила я възпряха. Езикът му докосна долната й устна и премина по дължината й. Тя се отпусна и омекна. Устата му стана по-настоятелна, по-търсеща и искаща. Стори му се, че от гърдите й се изтръгна лек стон. Езикът му се стрелна между устните й; тя ги разтвори. Той пъхна език в устата й, пак и пак, обяснявайки й с движенията на устните си колко би искал да я люби. Усещаше как нараства, твърд и дълъг, срещу корема й, болезнено пулсиращ.

Напрягайки всички сили, тя се изтръгна от прегръдката му и вдигна ръка. Дишаше тежко.

— Копеле! — изкрещя и въпреки че той потресен осъзнаваше какво прави тя, все пак разбра твърде късно. Един юмрук изсвистя към него и го накара да изгрухти и да се превие на две. Исусе, силничка беше!

Брет реагира инстинктивно. Преди следващият удар да улучи лицето му, той сграбчи китката й и я спря. Коремът го болеше. Едно бе да поемеш такова кроше подготвен, със стегнати стомашни мускули, а съвсем друго да те фраснат, когато най-малко очакваш. Боже мили, така го беше ръгнала!

— Как смеете! — заяви тя. — Ако пищовът ми беше в мен, щях да ви гръмна, арогантно копеле такова!

Бяха само на крачка разстояние един от друг. Брет злобно дръпна китката й, така че буквално я залепи за гърдите си, но тя и не гъкна. Сините й очи горяха. Дивият й гняв го накара да отговори по начин, който му се струваше подходящ. За миг двамата се гледаха на сантиметри един от друг. Тя го мразеше, той добре виждаше това и то го изпълни с бясно, неконтролируемо желание да притежава. Свободната му ръка сграбчи брадичката й така здраво, че по кожата й дълго след това останаха червени следи. Придърпа я по-близо и я целуна брутално, дивашки, без пощада. Тя започна да се бори, но въпреки силата си не можеше да се мери с него. Изведнъж разумът се върна в главата му. Господи! Пусна я и я блъсна назад. Тя падна на четири крака върху мокрия пясък. Погледна нагоре към него подобно дива, фучаща котка. Брет се опитваше да победи лудостта, която тя бе събудила в него, дишайки тежко, сякаш бе пробягал на един дъх цяла миля, и кръстоса поглед с нейния. Когато почувства, че си е възвърнал известен контрол върху себе си, се приближи до девойката и й подаде ръка.

— Стани, Сторм — каза той, но задъханият му глас издаваше заливащите го чувства.

Не очакваше реакцията й. С крясък, който прозвуча като индиански боен зов тя сграбчи краката му, дръпна и той се стовари на колене и длани върху пясъка. Тя се хвърли отгоре му с вик. Той хвана китките й, претъркулвайки се по гръб, за да се защити от атаките. Задържа я здраво до себе си, осъзнавайки с ирония, че по една или друга причина това не беше сигурна позиция за него, поне сега.

— Ще ви убия — изхриптя тя и се забори бясно.

— Боже, невероятна си — каза той с пресекващ дъх. — Извинявам се. Искрено се извинявам.

— Мразя ви — изкрещя тя. — Пуснете! Пуснете! Веднага!

— Не правете нищо повече — предупреди я той.

Тя не отговори. Той се надигна внимателно. Отново й подаде ръка, но тя не й обърна внимание и стана леко на крака с едно движение, с грацията на танцьорка. Преструвайки се, че го няма, скочи на коня си и след миг вече летеше по плажа. Той бързо възседна животното си и я последва, настигна я в галоп и забави до нейната скорост. Какво можеше да каже сега? Беше я вбесил и прошка не се очакваше. Дори не знаеше как беше станало всичко. Ако не го беше фраснала — фраснала, за бога — той никога нямаше да я целуне отново, поне не толкова необуздано. През целия път до къщата на Пол той прехвърляше през главата си най — добрите начини да се извини. Докато яздеха по алеята, разбра, че трябва да действа.

— Сторм, това беше само целувка. Съжалявам. Много сте красива и не можах да се сдържа. — Той я гледаше настоятелно и наблягаше на всяка дума. Тя отказваше да го погледне.

— Беше само целувка — опита той отново, когато тя слезе от коня си пред верандата. Тя го загледа.

— Извинението ви не се приема. Никога вече не се доближавайте до мен.

— Сторм!

— Не! Толкова сте суетен и самодоволен! А не сте нищо друго, освен надут, перчещ се паун! — Тя се връцна и се втурна в къщата. Брет се загледа във вратата. Надут, перчещ се паун? Това ли си мислеше тя за него? Другите жени го намираха красив и мъжествен, и силен. Никога някоя жена не го беше наричала суетен и самодоволен… надут, перчещ се паун. Не.

Той обърна жребеца. А тя да върви по дяволите. С нея имаше само неприятности. Въобще не трябваше да се занимава с тази жена. Тя очевидно го ненавиждаше, още от пръв поглед, и въобще и не се опитваше да го крие. Той подмина вътрешния си смут и се вкопчи в гнева си като удавник в сламка. Беше изгубил контрол върху себе си, но вече при никакви обстоятелства нямаше да допусне такова нещо. По дяволите Сторм Браг. Тя си беше само една тексаска грубиянка, а той харесваше жените си нежни и лустросани.

5

Лошото настроение на Брет продължи и през останалата част от следобеда. Не се подобри и когато се прибра вкъщи, за да се преоблече за вечеря. Докато ровеше из пощата си, той откри писмо от чичо си. Какво, за бога, искаше този човек? За да бъда напълно честен, помисли си Брет, докато отваряше плика с разтуптяно сърце, чичо ми Емануел беше единственият от семейство Монтеро, който се държа с мен не като с курвенско копеле, а като с човешко същество, способно на чувства. Собственият баща на Брет, дон Фелипе, рядко се занимаваше с него, освен в случаите, когато искаше да обсъди някой свой подвиг, след което изпадаше в безразличие или сарказъм. Всъщност, откакто го бяха завели в Хасиенда де лос Сиерос, чичо му Емануел беше единственият, настоял за обучението и настаняването на Брет в къщата, а не в робските колиби — както желаеше втората жена на дона. Доня Тереза го беше мразила, естествено, защото той бе заплаха за всички нейни бъдещи синове.

Скъпи племеннико,

Толкова вода изтече, откак се разделихме, та се радвам, че най-сетне те намерих и разбрах, че си добре и просперираш. Човекът, който проучва за мен ми каза, че си се настанил отлично в Сан Франциско и си станал заможен предприемач. Радвам се за теб. Винаги съм знаел, че ще успееш.

Огромно съвпадение ми изглежда това, че след години на търсене моят съгледвач те е намерил точно когато се нуждаем най-много от теб. Брет, баща ти е тежко болен. Боя се, че няма надежда да се възстанови. Преди няколко години той падна зле от коня си и оттогава е парализиран от кръста надолу. От този момент нататък не успя да възвърне волята си за живот. Наскоро хвана настинка, която се разви в пневмония. Страхувам се, че господ ще ни го отнеме много скоро.

Брет, аз знам, че ти си горд също като баща си, но те моля да не позволяваш гордостта ти да направлява чувствата. Дон Фелипе никога няма да ти пише и да те моли да го навестиш, въпреки че споделих с него всички новини около теб. Знам, че иска да те види. Моля те, ела.

Останалата част от семейството е добре. Брат ти Мануел е вече на десет години, силен, сериозен и умен, точно като теб и баща си. Двете ти по-малки сестри, Габриела и Катерина, притежават каспийската красота на майка си. Колкото до собствените ми деца, София и Диего, те са добре. София наскоро стана майка. Леля ти Елена си е все същата.

Твой любящ чичо, Емануел

Брет остави писмото настрана с потъмняло лице. Пристъпи сковано до масата и си наля пълна чаша бренди. Изпи половината на един дъх, загледан през прозореца към градината и улицата. По дяволите всички. Спомените го изпълваха и всичките бяха неприятни. Виждаше живота си из улиците на Мазатлан, кражбите си, кльощаво, мръсно момченце, винаги изплъзващо се на полицията, което не се връщаше у дома с дни, а по-късно и със седмици. Не че на майка му, на френската курва, й пукаше. Когато и да се върнеше той вкъщи, някой от многобройните й „покровители“ все беше там. А майка му — тя беше без възраст, красива. Но и без сърце. Оставяше детето си на хазяина, който нямаше време за него. Само една от прислужничките като че ли го обичаше — едно дребно английско момиче на име Мери. Когато го хванеше да се втурва в къщата гладен, защото не бе успял да намери достатъчно на улицата, тя го завличаше в стаичката си, изкъпваше го и го преобличаше. Той си тръгваше в мига, в който напълнеше стомаха си, но не и преди да чуе високите писъци на майка си и стоновете на този, когото тя „забавляваше“ в момента. Не знаеше кого мрази повече, майка си — курвата или баща си — калифорнийския богаташ. Бе на осем, когато животът му се промени — когато донът прати за него след убийството на двамата му братя. Брет дори не беше знаел кой е баща му до момента, когато майка му му съобщи, че го праща при него завинаги. До този ден не бе имал и представа каква е била връзката между родителите му или как са се срещнали те.