Споменът за тази злощастна нощ все още караше Карла да се изчервява, да пребледнява и отново да се изчервява от променливите си чувства, които нямаше желание да анализира. Бе научила и нещо полезно, човек не умира от унижение. Макар да ти се иска да умреш.

Бе избягала след загубената битка, обляна в сълзи. Бе шофирала като обезумяла, за да избяга далеч от мъжа, когото обичаше. Напразно се опитваше да си внуши, че го мрази.

Оттогава непрестанно се мъчеше да прогони Люк Макензи от мислите си. Безуспешно. Излизаше с различни мъже, упорито търсеше привлекателните им черти, но след всяка среща установяваше, че втори като Люк няма.

Нима бе възможно един мъж да бъде незаменим? Съзнаваше, че ако бе до Люк, не би й се струвал толкова привлекателен. С времето близостта, сякаш изражда чувствата и обичта се превръща в презрение и досада. Дали не бе това причината за безразсъдната й постъпка, споменът за която тегнеше над дните й?

Ами рожденият й ден? На този ден се предполагаше, че достига пълната си зрялост. Тогава какво обясняваше безумието на залога, който направи?

Е, всяко зло за добро, рече си тя.

По-добре да прекара лятото в „Рокинг Ем“, отколкото да се рови постоянно из стари документи и да прави безброй справки, които с еднообразието си я подлудяваха.

Не бе приятно, но така се изгражда един учен. Въпреки че познанията за изчезнали култури и народи я очароваха, тя вече не беше сигурна дали наистина иска да стане археолог. През есента й предстоеше да започне подготовката си за получаване на научна степен. Но първо трябваше да се справи с лятото. И с Люк.

Карла вкара колата в двора на ранчото, слезе и се протегна. Намираше се точно на три часа и половина път от ярките светлини на Кортес. При хубаво време. При лошо от цивилизацията я деляха от шест до шестдесет часа път.

Самотата не я притесняваше. Обожаваше природата. Привличаше я необятният див простор. След като навърши седемнадесет години, доби навика да излиза от ранчото, екипирана с манерка, компас и раница. На Кеш оставяше бележка и стрелка, подредена от малки камъчета, с която обозначаваше посоката, в която е тръгнала. Това бе и единственият повод за лютите препирни, които възникваха между нея и брат й. Кеш се гневеше, макар самият той често да постъпваше по същия начин.

Онова, което беше валидно за него, не важеше за другите. Карла се оплака на Люк, но двамата мъже се бяха наговорили и той спокойно й заяви, че не би желал да я вижда сама из ранчото или в пасбищата от другата страна на пътя пред голямата къща.

При този спомен устните на Карла леко трепнаха. Беше се вбесила. Възрази на Люк, като му каза, че искането му е неразумно, а той, типично по мъжки заяви, че докато е в границите на „Рокинг Ем“, ще се подчинява на неговите заповеди. И толкова.

Не след дълго, Карла отиде в Уест Форк за провизии. Използва времето си, за да си потърси работа. Щастието й се усмихна и още същия ден й предложиха да започне в един малък мотел като сервитьорка. Договорът включваше стая и храна.

Върна се в „Рокинг Ем“, разтовари провизиите и опакова дрехите си. Съобщи, че напуска ранчото на един от по-старите работници, а той, след като узна къде се канеше да отиде, незабавно съобщи на Люк.

Люк остана привидно спокоен, но не й разреши да замине.

По това време Кеш бе на една от поредните си експедиции и Карла бе принудена да остане пленница в ранчото до завръщането на брат си.

При спомена за последвалия скандал леката усмивка изчезна от лицето й.

— Колко си унила!

Карла трепна, стресната от гласа на Люк. Огледа се и го откри на предната веранда на къщата. Стоеше на сянка и я наблюдаваше. Той се изправи и пристъпи напред в ярката слънчева светлина.

От злощастната вечер на рождения й ден бе минал само ден, но Карла имаше чувството, че не го е виждала цял век. Гледаше го като замаяна.

Пред нея стоеше същият Люк, когото от години познаваше. Едър, мускулест и ловък в движенията, си мъжът, който властваше неизменно над чувствата и сърцето й.

Тя винаги се бе радвала на компанията на другите състуденти, общуваше с тях, ходеше на представления и футболни мачове, но не можеше да ги приеме като мъже — поискаха ли да задълбочат приятелството си с нея, се отдръпваше.

Люк слезе от верандата и тръгна към нея, а тя мълчаливо го съзерцаваше. Бе замислила един план, който тайно се надяваше да осъществи. Да освободи съзнанието си от мисълта за Люк. Да се излекува от безплодния си копнеж по този мъж, който не я желаеше.

Люк спря пред нея. Очите му сияеха с наситения блясък на старо злато. Сърцето й трепна. Рискът бе прекалено сериозен, а облогът й — много, много висок. А ако не успееше? Какво щеше да прави, ако близостта до него, вместо да намали, усили чувствата й? Дали не повтаряше старите грешки?

— Само от минута си тук и вече си нещастна? — Люк се взираше в очите й. — А ще трябва да прекараш няколко месеца в тази пустош.

— Не съм нещастна. Бях се отдала на спомени. Сетих се за онова лято, когато щях да започвам работа в мотела.

Люк присви очи и стисна устни.

— Лесно се отърва — глухо каза той. — Ако беше моя сестра, за подобен номер щях да те затворя в хамбара.

— Кеш е по-умен.

— Или по-глупав.

— Най-точно е да кажем, че бе решил да ме научи да се приспособя да живея по-различни начини, в случая далеч от хора и забавления. Затова не се съгласи да замина за града.

— Не ставаше дума за града, момиче, а за мотела.

— Какво за мотела?

— „О’ кей Корал“ е най-големият бардак от тази страна на Кортес.

— Бардак? — Изведнъж започна да разбира. — Да не искаш да кажеш, че…

— Точно така.

— О! Господи… — Карла завъртя очи. Развесели се от собствената си наивност и бавно поклати глава. Слънцето заигра в косата й. Осъзнала комичността на ситуацията, тя избухна в смях. Най-сетне проумя защо Люк я бе държал цели три дни до завръщането на Кеш като затворник.

Люк не отделяше поглед от Карла. В израза му се появи необичайна мекота, сякаш изпитваше и болка, и удоволствие едновременно. Спомни си за дните, когато тримата бяха неразделни. Прав беше Кеш, като забрани на сестра си да напуска ранчото. И Люк не искаше Карла да тръгва по широкия свят. Егоистично искаше да я запази само за себе си.

„И после тъкмо аз й показах колко жесток може да бъде светът.“ При тази мисъл Люк помръкна. Споменът за изплашената Карла, която неутешимо ридаеше през онази кошмарна нощ преди три години, завладя съзнанието му.

— Ти беше невинна и наивна — заяви той. — Кеш искаше да издигне стена около теб и да те пази от всеки и от всичко.

Смехът на Карла замря. Досети се, че Люк мисли за нейното предложение. Пребледня, а после се изчерви. Заля я вълна от смущение.

Мразеше тази издайническа реакция, но не можеше да, направи нищо, за да го избегне или скрие. Думите на Люк прозвучаха жестоко, бяха като сол върху живата рана на спомените й.

Бе се зарекла да загърби миналото. Наивното момиче го нямаше, беше станала жена, която не би се оставила да бъде заслепена от любовта си по мъж, твърде опитен, за да отвърне на желанието й за романтика и нежност.

— Наивността се лекува — каза Карла. — Времето прави чудеса. Къде да си оставя нещата? — Надяваше се Люк да разбере състоянието й и да промени темата на разговора. Уви! Той държеше да сподели собствените си преживявания.

— Слънчице, онази нощ, когато дойде и…

— Името ми е Карла — твърдо го прекъсна тя, обърна се и тръгна към малкия джип. — Искаш ли да паркирам при старата къща?

— Не. Ще отседнеш в голямата къща.

— Но…

— Никакво „но“! Няма да допусна толкова неопитно момиче като теб да бъде без надзор след мръкване. Един от работниците ми става опасен, щом види жена. Ако Кеш беше тук, можеше да отседнеш в старата къща. Боя се, че сега е невъзможно. Работата в изолирано място като „Рокинг Ем“ не е лека. Не бих желал някой да пострада само защото се е напил и е видял, че прозорецът ти свети…

— Нито един от хората ти няма да…

— Нищо ли не си научила за три години? — прекъсна я Люк. — Мъжете пият, за да забравят, а едно от първите неща, които забравят, е да си държат ръцете далече от невинно момиче като теб.

— Аз не съм…

— Върни този куфар обратно — студено заповяда Люк.

— Какво?

— Няма да прекарам лятото в спорове с наемен работник. Ако не можеш да изпълниш една обикновена заповед, качвай се на джипа и изчезвай!

Карла се взираше в Люк с невярващи очи. Обида и гняв бушуваха в нея.

— Така ли щеше да се държиш с мен, ако Кеш беше тук?

— Ако Кеш беше тук, нямаше да се налага да те пазя от собствената ти глупост. Той щеше да се грижи за това вместо мен.

— Аз съм на двадесет и една години, пълнолетна съм!

— Момиче, когато става въпрос за мъже, ти още не си излязла от детската градина. Избирай — голямата къща или пътя към града.

Карла трескаво зарови из багажа си, като се опитваше да прикрие обзелото я вълнение при мисълта, че ще спи под един покрив с Люк. Ще го вижда по всяко време на денонощието, ще му готви, ще оправя леглото му, ще пере дрехите му… А къде би могла да се скрие от омайващия поглед на янтарно златистите му очи? От топлината на тялото му?

Лошо започва експериментът ти, момиче, рече си. Не си стояла и час до Люк, а вече трепериш. Стегни се! Чувствата са излишни. Длъжна си да ги превъзмогнеш. Нали затова се съгласи да прекараш лятото като готвачка, ти — бъдещият велик археолог!

Карла възвърна самообладанието си и се обърна към Люк.

Лицето й бе пребледняло и измъчено, а очите — широко отворени. Той тихо изруга.

— Не се безпокой, няма да те нападна. По дяволите, и преди три години нямаше да те докосна, ако не бях пил и ти не се предлагаше. За Бога, съвземи се! Човек ще си помисли, че съм те изнасилил.

— Не — дрезгаво рече тя. — Не.

— По дяволите, няма да позволя да бягаш и да се криеш, щом се доближа на три крачки от теб. Нищо не се е случило през онази нощ!