— Това няма да бъде достатъчно. Той ще иска да знае защо. Затова се опитай да изтъкнеш твоите така наречени причини пред мен. Защо не искаш да се омъжиш за мен?

— За разлика от теб Кеш е достатъчно умен сам да прецени, че не искам да прекарам остатъка от живота си като твой затворник.

Люк рязко си пое дъх.

— Странно е, че се изразяваш така. И аз не го желая, а то неминуемо ще се случи. Ще започнеш да гледаш на „Рокинг Ем“ като на затвор.

— Грешиш. Аз обичам ранчото.

— За няколко седмици. През лятото. А зимата, Карла? Какво ще кажеш за някой ден, в който ще се прибера, след като съм разбивал лед в поилките и заваря децата ми да плачат изплашени, защото майка им пищи заедно с вятъра? И тогава какво?

Миналото изпълваше с болка плътния глас на Люк. Гневът на Карла се стопи и сърцето й бе обзето от обич и състрадание. Копнееше да го избави от мрака, да го изцели, да му върне надеждите в бъдещето. Бе безсилна пред миналото, а и не знаеше как да го накара да повярва в тяхното бъдеще. В нея.

— Съжалявам, Люк. Толкова съжалявам. — Гласът на Карла заглъхна от усилието, което полагаше да не се разплаче. — Моля те да ми повярваш. Бих дала всичко, за да мога да променя миналото ти. С изключение на предната нощ. Не бих я заменила с нищо, Люк. Животът е пред мен. Искам да живея с мисълта, че веднъж, поне веднъж, съм докоснала слънцето.

Над каньона проехтя гръм, предшестван от мълния. Под навеса лъхна свежия аромат на дъжд. Дочу се тупкане на отделни капки, подобно на оркестър, който се разсвирва, после леко, ритмично започна да вали.

Люк чу този звук и разбра, че е твърде късно да се тръгва за града. Бе станало късно в мига, когато Карла заговори за любовната нощ.

„Докоснах слънцето“.

Значението, което тя придаваше на отдаването си, го обезоръжи. Чувстваше се като крадец, който й бе отнел нещо изключително, което не може да й върне никога. Не чу нито дума в укор или обвинение, макар че той би трябвало да поеме отговорността върху себе си; Той бе човекът с опит, а не тя. Той знаеше как неизбежно свършват целувките. Вината бе негова.

Не бе се спрял.

Люк нежно придърпа Карла от гънките на спалния чувал в обятията си. Не намираше думи, с които да опише чувствата си. Искаше да й каже, че признанието й го бе изпълнило с гордост и смирение, но уви! Мигът бе безвъзвратно отлетял.

— Радвам се, че съм ти доставил удоволствие — дрезгаво рече Люк. — Ако можех, бих се върнал назад, но и аз искам да ми остане преживяното от вчера. Това се случва толкова рядко, слънчице. Страшно рядко.

Карла го прегърна. Допирът до топлата й кожа го изпълни с желание и болка. Той я притисна, приглади с ръка косата й, съзнавайки с радост и тъга, че тя го беше докосвала така, както никоя друга жена, беше го издигнала до слънцето, беше споделила с него пламтящия център на самия живот.

А той не можеше да я притежава отново.

Не биваше да я притежава. Заради нея и заради себе си. Той не беше подходящ за нея. Какво би правила една съвременна жена в ранчо, където времето е спряло и държи жените в плен, сломява ги. Карла беше прекалено великодушна и красива, за да бъде унищожена по този начин. Заслужаваше повече, отколкото й бе дал. Заслужаваше да бъде обичана, закриляна, уважавана… Слънчевата светлина в един свят, който тънеше в непрогледен мрак.

Петнадесета глава

Няколко седмици по-късно Карла все още се задъхваше при спомена за онази сутрин в каньона Септембър. Люк й даде толкова много, без да вземе нищо за себе си. Нито й позволи да му даде нещо в замяна. Когато се успокои достатъчно, за да си поеме дъх, той стана и излезе в дъжда. Остави я сама с ехото на молбата, която й бе прошепнал.

„Не прави отново това с мен, слънчице. Моля те. Недей.“

Люк направи всичко възможно никой от тях да не се изкуши отново да посегне към слънцето. По цял ден работеше навън, ставаше преди изгрев и рядко се връщаше в голямата къща преди десет вечерта. По време на ядене говореше с Карла само ако се налагаше или вежливостта го изискваше. Иначе мълчеше.

Прекосяваше стаята, за да избегне допира с нея.

Отначало Карла мислеше, че преднамереното му отдалечаване ще премине, че той ще си позволи да разговаря с нея, да я докосва. Уви! Часовете станаха дни, а дните — седмици. Люк не отстъпваше. Разви невероятна изобретателност и умело я отбягваше. Ден след ден странеше от нея, докато времето, което тя трябваше да прекара в „Рокинг Ем“, изтече.

Отбягваше я дори в нейния последен ден в ранчото. Беше определено на другия ден да си тръгне от „Рокинг Ем“. Щеше да обърне гръб на мечтите си и мъжа, когото обичаше.

Защо Люк дори не разговаря с мен? Не знае ли, че го обичам? Не знае ли, че не приличам на майка му и лелите му? Защо не иска да даде шанс и на двама ни?

Довечера трябва да говоря с него. По някакъв начин трябва да го накарам да разбере. Не мога да замина, сякаш случилото се в каньона е бил само сън, а сега съм будна и изпълнена с болка…

Звукът на яденето, което завря на печката, изтръгна Карла от нещастните й мисли. Изключи котлона и започна да го мие. Той гневно изсвистя при допира на гъбата. Когато свърши, задната врата се тръшна и в тишината проехтяха стъпки на обути в ботуши нозе.

Карла се обърна с надежда, която не можа да прикрие, както не успя да скрие и разочарованието, че бе Тен, а не Люк. Поздрави го с усмивка и се опита да забрави нещастието си, както правеше винаги, когато наоколо имаше други хора. Но аматьорството не й се отдаваше. Издаваше я усмивката й.

— Здрасти — каза тя. — Тази вечер няма нищо тежко за вдигане от печката.

— Тогава ще си открадна чаша кафе — рече, като я наблюдаваше внимателно.

— Нещо не е наред ли? — попита тя.

— Тъкмо се канех да ти задам същия въпрос.

— Всичко е наред. Вечерята ще бъде готова навреме и ще е достатъчна да нахрани цяла армия.

— Нямах това предвид. — Тен се поколеба, тихо изруга и каза без заобикалки: — Изглеждаш нещастна.

— Винаги съм нещастна, когато напускам „Рокинг Ем“ — отвърна тя, като полагаше всички усилия гласът й да остане равен. — Помниш ли? Преди редовно припадах, когато наближаваше времето да се връщам в Боулдър.

— Тогава ходеше на училище. Сега защо се връщаш?

— Ще помагам на Кеш да се бори с доктората си. Той е факир на карти и копаене на скали, но пишещите машини не са по вкуса му.

Тен понечи да каже нещо, помисли и вдигна рамене.

— Ще ни липсваш.

— Благодаря. — Непролети сълзи опариха клепачите й. Тя импулсивно прегърна Тен. — Вие също ще ми липсвате.

Когато той обви ръце около нея и я повдигна от пода в мечешка прегръдка, задната врата отново хлопна.

— Остави я.

Карла замръзна, като чу тона на Люк и понечи да се дръпне от Тен. Той обаче я задържа. После с презрително мълчание я спусна на пода, освободи я и се обърна към Люк.

— Нещо не е наред ли, шефе?

Карла премигна. Беше разбрала, че Тен използваше думата „шефе“, когато смяташе, че Люк не е във форма.

— Вечерята е готова — бързо каза тя на Люк. — Ще сложа още една чиния. Не те очаквах.

— Веднага разбрах това — хладно рече Люк, — когато влязох и видях, че упражняваш новонаучените техники. Чуй един съвет, момиче. Тен не обича да бъде спъван и свалян на пода повече от мен.

Язвителните думи завариха Карла напълно неподготвена. След като се върнаха, Люк беше учтив с нея, внимателен и хладен. Нито с поглед, нито с думи беше загатнал за това, което стана между тях, а сега казваше, че тя му се е хвърлила в ръцете и той е нещастен от резултата.

— Говори за себе си, шефе — рече Тен, гласът му беше толкова хладен, колкото на Люк. — Ако Карла е в настроение да ме спъне, ще падна на пода, по какъвто начин пожелае тя.

— Нямах това предвид, когато го прегърнах — нещастно рече Карла, като наблюдаваше пребледняла двамата мъже.

— По дяволите, знам това, скъпа — каза Тен, без да сваля поглед от Люк. — Шефът е този, който загрява бавно, когато става въпрос за теб.

— Не си прави шеги. Тя може да изглежда невинна като…

— Ако кажеш още нещо — рязко го прекъсна Тен, — ще съжаляваш.

— О? Предполагам, че ти ще ме накараш да съжалявам? — попита Люк.

— Няма да се наложи. Ще погледнеш в огледалото и ще започне да ти се повдига.

Сдържаната увереност на Тен подейства по-силно от удар. Люк затвори за малко очи. Когато ги отвори, те вече не бяха свирепи и блестящи, а изпълнени със сенки. Тен тихо измърмори някаква закана, но и двамата трябваше да прекратят двубоя си. През отворената врата се чуваха работниците, които се събираха в двора.

— Намери си някой друг да те напердаши, както заслужаваш, Люк — тихо каза Тен. — Прекалено много те обичам, за да те натупам с удоволствие.

— Върви да си измиеш лицето, скъпа, или ще трябва да отговаряш на много въпроси за тези сълзи — обърна се той към Карла.

Тя избяга, без да продума.

Когато се върна, вечерята беше сервирана, а Люк не се виждаше никъде. Тен я погледна и насърчително й се усмихна.

— Казах ви, че се гласи, за да ни впечатли — каза той на всички. — Хубава работа си свършила, скъпа. Изглеждаш достатъчно добре, за да ядеш.

— Значи да се радвам, че вече си на втората порция — каза тя и се усмихна в отговор.

Само Тен забеляза, че усмивката на Карла едва се задържаше на лицето й. Стана, издърпа стол и с непринудена грация й помогна да седне.

— Благодаря — каза Карла, като го погледна в сивите очи, а когато той се наведе над нея, тихо добави: — Ти си добър човек, Тен. Не разбирам защо някоя жена още не ти е сложила хомота.

— Една го направи — промърмори Тен, докато сядаше до нея. — Беше урок и за двама ни.

— Хей, старши — каза Коузи, като посочи с палец към мястото на Люк. — Шефът се върна рано днес. Да го изкарам ли от хамбара да яде?