Елизабет Лоуел - Огън и дъжд

Малкият джип на Карла подскочи и се хлъзна през един от безбройните потоци, които пресичаха неравния път. Тя натисна спирачките. Намираше се пред разклон, който сякаш не водеше наникъде. Отгърна картата. Откри само криволичещата линия на пътя към ранчото. Един-единствен път на югоизток през земята на горското стопанство, която „Рокинг Ем“ ползваше, за да пасе добитъка. Край на стопанството слагаше начупена линия скали на цели километри. Земята бе прорязана от малки и големи каньони, през които целогодишно течеше вода. Един от тях беше Септембър.

Един бърз поглед към компаса увери Карла, че се движи във вярна посока. Слезе от джипа, протегна се и погледна небето. Според прогнозата във Фор Корнърс се очакваха леки превалявания с изгледи за силен дъжд по залез-слънце. В момента по сияйното сапфирено небе се носеха големи армади облаци. Цветът им варираше от ослепително бяло до наситено сиво-синьо. Вещаеше дъжд.

Високите възвишения на север вече бяха обвити от облаци. Дъждовните бури ухажваха планинските върхове, където рядко стъпваше човешки крак. На юг, по начупената от каньони и скалисти хребети земя, се разстилаха облачни сенки. В далечината се виждаха дебели сиви порои гръмотевичен дъжд, забити в земята в единия край и увенчани с кипящи бели талази в другия.

Усмихната от вълнението, което се надигаше у нея при мисълта, че най-после наближава каньона, който от седем години я преследваше в мислите й, Карла се качи в малкия джип и продължи по пътя, вдигайки скромна опашка от прах.

Но прахта, която вдигаше Люк на път за каньона Септембър, в никакъв случай не можеше да се нарече скромна. Една голяма петльова опашка от пясък и ситни камъчета се виеше след големия джип. Караше бързо, но не рисковано. Познаваше всяка бразда, всяка дупка и скалиста издатина на пътя.

Задаваше се дъжд. Люк бе изпреварил гръмотевичната буря, но надвисналите облаци подсказваха, че повече не можеше да разчита на спасителни маневри. Той огледа гневно небето и натисна още по-силно педала на газта. Ако на югозапад продължаваше да вали, Пикчър Уош щеше да прелее преди залез-слънце и Карла можеше да остане изолирана на отсрещния бряг. Нямаше други пътища.

Люк бе открил единствения път преди седем години, когато бродеше на кон из най-отдалечените райони на „Рокинг Ем“. И при хубаво време пътят беше доста труден, но при лошо щеше да бъде истински ад.

Ще тръгна по пътя, ако се наложи. Карла не бива да остава сама.

Защо не, попита се язвително. Тя е в по-голяма безопасност сама, отколкото, ако е с мен.

Дано смогна да задържа ръцете си далеч от нея, докато дойде Кеш.

Да, той заложи на това. И по тази причина го нарекох глупак.

Когато Люк стигна до Пикчър Уош, водата беше кафява. Той спря, слезе и прецени височината на водата. Видя следите от гумите на джипа на Карла. Минаваха през водата. Фактът, че не беше заседнала, доказваше, че е пресякла по-рано, преди Пикчър Уош да се напълни с вода. Течението беше два пъти по-буйно от обикновено, но все още можеше да се прекоси от кола с четири движещи колела и опитен шофьор.

Наближаваше залез, когато Люк настигна малкия джип на Карла и паркира. Слезе, погледна небето и облече дълга до коленете жълта мушама с разрез на гърба. Запъти се към една извивка в каньона, подкопана от водата. Там бе сухо. Имаше малък вир, обрасъл с мъх, чиято вода, чиста и сладка, можеше да утоли жаждата му.

Карла бе подредила лагера си като опитен планинар. Два спални чувала бяха опънати върху отделни постелки. Бе подредила дърва за огън, готов да пламне от една клечка кибрит. Видя и походната й кухня. Ако някой бе уморен и мокър, би могъл само са няколко минути да се стопли и да се нахрани.

Люк се обърна и тръгна да я търси. Следите й ясно личаха между множеството падини, образувани от дъжда. А и Карла бе оставила малка купчина камъни, която показваше посоката, в която бе тръгнала. Люк тръгна по маркировката.

След десет минути се изкачи до едно било, което водеше направо към каньона Септембър. От мястото, където беше застанал, не се виждаше навеса, който Карла бе избрала за лагер, но имаше видимост. Карла бе застанала на ръба на възвишението и наблюдаваше всичко, по устните й играеше усмивка, всяка фибра на тялото й излъчваше спокойствие.

Люк бавно тръгна към нея, гледаше как оглежда земята и почувства любовта, която тя изпитваше към необятната шир, изпълнена със скали, слънчева светлина, тишина и облаци. Бе имала всички извинения на света да избере вълненията и съблазните на бетонния Боулдър, но вместо това се бе отправила навътре в пустошта.

Но само за броени дни, жестоко си каза Люк. Помни това! Тя дойде тук само за броени дни. Това все още не значи, че е в състояние да приеме живота в една пустиня. Никоя жена не иска това и никой мъж няма право да иска подобна жертва.

— Имаш дяволски късмет, че аз, а не някой непознат, те проследи дотук — грубо каза Люк.

Карла се обърна с широко отворени от изненада очи.

— Люк! Изплаши ме! Защо се промъкна така?!

— Промъкнал съм се? — Люк многозначително посочи ботушите си. — Момиче, така обут не мога да се промъкна дори и до труп.

— Е, до мен успя. Какво правиш тук?

— Взе ми думите от устата.

— Аз съм на почивка.

— Не съвсем — напрегнато рече Люк. — Когато се чухме за последен път, Кеш беше все още в Боулдър.

— Само докато поправи джипа.

— И ти очакваше, че ще те оставя сама?

— Защо не? Нали и ти идваш сам по няколко пъти в годината. Кеш също го е правил неведнъж.

— Виж какво, момиче, за теб това може да е шега, но за мен не е. Какво ще правиш, ако се нараниш?

— Същото, което бихте направили ти или Кеш — рече делово Карла. — Ще се лекувам колкото мога и ще отпътувам. Ако не мога да карам, ще си направя възможно най-добрия подслон и ще чакам, докато започна да липсвам на някой, който ще тръгне по следите ми.

— Ами ако не бях дошъл навреме?

— Ами ако излезе снежна буря и умра от измръзване?

— През август?!

Карла се засмя.

— Точно това казах на Кеш. Той предрече снежната буря.

Люк гневно удари шапката в бедрото си. Приближи се до Карла и спря на метър от нея.

— Ами ако те нападнат мъже? — напрегнато попита той.

— Вероятността да имам подобен проблем тук е по-малка, отколкото в така наречената цивилизация. В градовете жените ги нападат. Ако край една жена има хора, това не е гаранция, че тя е в безопасност.

— Скоро ще завали. — Люк бързо сложи шапката на главата си. — По-добре да се връщаме в лагера.

Объркана, Карла пое след него. Говориха малко, докато тя приготвяше вечерята и още по-малко, докато той й помагаше да измият чиниите. Тя наля кафе, той сложи дърва в огъня и изящният танц на пламъците се ускори. Когато му подаде чашата, той й кимна, обърна се с гръб към огъня и се загледа в каньона.

От небето бяха изчезнали и последните червени отблясъци. Бе паднала нощта.

Карла седеше с кръстосани крака близо до огъня, загледана в Люк. Бе свалил жълтата мушама и я бе оставил под навеса. Пламъците, които бавно се издигаха и снишаваха, ту осветяваха, ту скриваха ризата с разкопчана яка, износените джинси и ботушите. Канчето, което държеше в голямата си ръка, блестеше като живак. Той й напомняше за самата земя, неизтощима и силна, изпълнена с неочаквана красота и дълбока тишина.

— Защо? — попита Карла.

Без да се обръща, Люк отговори по същия начин.

— Защо те сграбчих преди три години? — Той грубо се засмя. — По дяволите, момиче, не може да си толкова наивна.

— Вече не съм момиче. Кеш не ти ли е казал? Цяла година уча в колеж.

Той не каза нищо.

Веднъж започнала, Карла не можеше да спре. Трябваше да си изясни всичко за нощта, която промени живота й, нощта, която очевидно беше оставила белег и у Люк.

— Защо съжаляваш толкова много?

Настъпи продължителна тишина. Прегърнати, около тях танцуваха огънят и дъждът.

— Това беше най-сладкото предложение, което съм получавал — накрая рече той. — Ти заслужаваше повече, отколкото ти дадох. Заслужаваше бавен танц, целувки на свещ и увити в станиол бонбони. Заслужаваше нежен отказ или нежен любовник, а получи… мен.

Карла беше твърде изненадана, за да проговори. Тя видя как раменете на Люк помръднаха, сякаш нагласява тежък товар.