Елизабет Лоуел - Огън и дъжд

Нямаше никой наоколо, не съществуваше никой в света, освен Люк, който се наведе над Карла и я обгърна в своята топлина. Ръцете му се сключиха около нея, тя потръпна и също го прегърна. Нямаше нищо под краката й, нищо над главата й; въртеше се много бавно заедно с него, той я беше притиснал сладостно, около тях с бавен ритъм се разгаряше огънят, който би възпламенил света, навсякъде играеха огнени езици, всичко лумна и започна да се върти. Тя гореше…

Карла отвори очи. Бе сънувала. Едва си поемаше дъх, кожата й гореше, тялото я болеше там, където Люк я беше докосвал преди седмици…

„Страхувам се, че няма да имам сили да кажа не. Тогава ще те взема и ще те намразя…“

Зад прозореца над черните хълмове се разпукваше зората и къпеше сумрачната земя с багрите на живота.

Карла неспокойно отметна завивките и стана. Тъкмо протегна ръце за дрехите си, когато си спомни, че днес започва ваканцията й. Поглади черната риза на Люк около бедрата си и отново легна.

Не можа да заспи. Беше спала малко предишната нощ и, като съдеше по стъпките на Люк, който крачеше от спалнята през трапезарията в кухнята и обратно, той не беше спал повече от нея.

Карла лежеше и се вслушваше в звуците на къщата. Горният етаж бе тих. Люк се е изкъпал и е слязъл долу. Из цялата къща се носеше аромат на кафе. Може би той го е приготвил. Вратата на кухнята се отвори и тя чу мъжки гласове. Не различаваше думите, но знаеше, че Тен е пристигнал и се занася с Люк.

Вратата към трапезарията скърцаше по особен начин. Карла я чу много пъти през следващия час, докато се обръщаше неспокойно в леглото. Каза си, че съблазнителната миризма на шунка, яйца и гореща каша възбужда прекалено много апетита й, за да заспи. Напрягаше се да чуе гласа на Люк.

Не можеше да повярва, че малките й шеги за каубои го бяха обидили. Той се смя повече от нея. После настойчиво се взря в очите й и от това й прималя. Преди да протегне ръце към него, преди да успее да мигне дори, той стана и излезе от стаята.

О, Люк, не виждаш ли, че сме създадени един за друг, стенеше тя. С теб се чувствам по-добре. Дори с Кеш не се разбираме така. Не е нужно да говорим, защото се разбираме и без думи. Предпочитам да стоя сама, но да съм под един и същи покрив с теб, отколкото да излизам с мъже, които не ме интересуват.

Не се отдръпвай от мен, Люк. Позволи ми да ти покажа, че приличам повече на Мария Макензи, отколкото на майка ти.

Тези думи си повтаряше в унес, като съкровена молитва.

— Престани, Карла Макуин — накрая каза на глас. — Престани. Не можеш да накараш някой да те обича против волята си!

Внезапно къщата потъна в тишина. От няколко минути не чуваше никакви звуци. Вероятно работниците бяха приключили със закуската и бяха отишли на работа. Обърна се към масата до леглото. Малкият часовник й подсказа, че Кеш все още е на няколко часа път от „Рокинг Ем“. А тя нямаше какво да прави, за да мине времето по-бързо.

Карла нетърпеливо отметна завивките и стана. Няколко минути обиколя безцелно стаята и спря пред тоалетката. Прокара нежно пръсти по фино излъсканата дървена повърхност. След миг докосна малката абаносова кутия, която носеше, винаги със себе си. Бе й подарък от Люк за нейния шестнадесети рожден ден. Подозираше, че я бе измайсторил той, както бе направил и за Кеш сандъче, в което да държи камъните си.

В кутията Карла не държеше бижута. Там бе скътала най-ценното си притежание — парчето керамика, което също й бе подарил Люк. Тогава бе четиринадесетгодишна. Майка й и баща й току-що си бяха отишли от този свят.

„Намерих го в каньона Септембър, бе й казал той. Спомних си за теб. Погледни! Преди векове някоя жена е направила керамичния съд. Украсила го е, готвила е в него за семейството си, може би го е оставила на децата си или дори на внуците си. Един дек гърнето се счупило и тогава направили друго гърне, от което се хранило друго семейство, докато то също не се счупило и тогава направили ново гърне… Стар като живота кръговрат. Тежко е, но такъв е животът. Един се ражда, а друг умира.“

Парчето лежеше сгушено в дланта на Карла. Бели линии придаваха красив акцент на черната отломка. Геометричните форми сега изглеждаха безразборни, но целият съд би разкрил мотиви, за които парчето само намекваше.

Люк беше казал и това на Карла. После я беше държал в прегръдките си, докато тя плака и накрая се примири с мисълта, че родителите й никога няма да се върнат.

С треперещи пръсти тя постави малката кутия на тоалетката. Когато се обърна, телефонът на долния етаж иззвъня. Тя грабна пеньоара си и бързо изтича от спалнята.

— Ало?

— Събудих те, нали? — попита Кеш.

— Не. Откакто дойдох в „Рокинг Ем“, станах член на Отряда на ранобудните.

Кеш се засмя.

— Върни се в леглото, сестричке. Няма да мога да дойда навреме. Ще пристигна късно следобед.

— Защо?

— Джипът стачкува.

— Какво се е случило?

— Кой знае?

— Не е нужно да бъдеш толкова весел от това.

— Съжалявам, сестричке. Ще направя всичко възможно да пристигна до четири часа.

— Но тогава ще бъде прекалено късно да отидем до каньона, а тази вечер се очаква дъжд и ако не прекосим Пикчър Уош, преди да прелее, може да чакаме дни, за да го сторим!

— Съжалявам, Карла. Виж, вероятно ще мога да наема друг джип и…

— Не — прекъсна го Карла, изпълнена с чувство на вина, че се нахвърли върху брат си за нещо, което не зависи от него. — Всичко е наред. Просто горя от нетърпение да видя каньона Септембър.

— Защо не помолиш Люк да те закара? И той се нуждае от няколко дни почивка.

Мисълта да бъде сама с Люк в обградената от скали тишина на каньона беше достатъчна да ускори пулса на Карла. Бе сигурна, че ще й откаже. Правил го бе неведнъж и дваж.

— Люк е много зает — спокойно каза Карла. — Ако не измислим нищо друго, аз ще тръгна с колата. Люк ми е казвал, че не е трудно да се намери каньона, само дето е далеч. Можеш да ме настигнеш, когато оправиш заядливия си джип.

Последва тишина и Карла почувства нежеланието на брат си да тръгва без него.

— Обещай, че няма да се катериш по скалите сама! — помоли той.

— Разбира се, че няма. Нито ще спя в мокри чаршафи през гръмотевична буря — язвително добави тя.

— Ако откриеш развалини, няма да си пъхаш носа в тях, докато не дойде някой с теб?

— Кеш… — започна тя.

— Обещай ми, Карла. Чувал съм, че някои от подовете в тези развалини са страшно опасни.

Тя въздъхна.

— Кеш, аз съм на двадесет и една години. Няма да направя нищо глупаво, нито ще се осакатя. От седем години искам да видя каньона Септембър. Работя от седмици и имам само няколко свободни дни. Ще отида на палатка с или без теб. Съжалявам, ако това те разстройва. Ще трябва просто да ми се довериш.

— Какво ще стане, ако джипът не може да се поправи, или паднат дъждове и те принудят да останеш една седмица в каньона?

— Имам достатъчно запаси за две седмици? Ще взема и твоята храна.

— Ами ако завали сняг?

— През август?! — засмя се Карла. — Стига! Както знаеш, по това време на годината е по-вероятно да получа слънчев удар.

Кеш неохотно се засмя.

— Добре, добре. Но да ти кажа, сестричке, главата ми знае, че си достатъчно голяма и умна да се грижиш за себе си. Обаче сърцето ми казва да те пазя.

— Дай почивка на сърцето си. Главата ти свърши добра работа, като ме научи как да се оправям из пустошта.

— Няма ли да те е страх сама?

— А теб? — бързо попита тя.

Кеш въздъхна. За миг настъпи тишина, после той меко каза:

— Добре. Ще те настигна веднага щом мога.

— Благодаря ти, Кеш.

— За какво? — промърмори той. — Така или иначе щеше да отидеш, независимо дали ми харесва, или не.

— Все пак ти благодаря.

— Ти си голямо момиче, Карла. Просто ми трябва малко време да свикна с това. Прегръщам те.

— И аз теб.

Усмихната Карла затвори телефона. Усмивката й скоро угасна. Истинската причина да се запъти към каньона сама бе, че нямаше вяра в себе си. Боеше се, че ако остане още една нощ в ранчото, ще каже или ще направи нещо, за което ще съжалява до края на живота си.

Нещо като „Обичам те, Люк“.

Тридесет минути по-късно Карла вече се беше измила, облякла и търсеше подходящо място да остави бележка за своенравния джип на Кеш. Накрая я сложи на чешмата в кухнята, защото знаеше, че първото нещо, което прави Люк в края на деня, е да се измие за вечеря.

— Идвам, по дяволите! — промърмори Люк. Телефонът настойчиво звънеше.

Уж бе се върнал, за да провери дали Карла е направила кафе, но знаеше, че това е лъжа. Идваше да я види, преди да замине. Но бе закъснял, в противен случай нямаше да се чува проклетият звън. Според него бе иззвънял четиринадесет пъти. Ядосано вдигна слушалката и изръмжа: