— Недей да мислиш. Просто недей — прошепна Венсан. В този момент чувствата ми бяха разкъсани в две противоположни посоки. Бях уплашена и объркана от безразличието, с което той се отнасяше към смъртта на Жул, същевременно отчаяно ми се искаше да ме утеши.

Ръката му беше отпусната небрежно на коляното ми и на мен ми се прииска да я притисна към студеното си лице. Искаше ми се да остана с него, за да не се задуша, когато ме залееше поредната вълна от страх. Съдбата на Жул напомняше за катастрофата на родителите ми. Имах чувството, че смъртта ме е последвала и отвъд Атлантика. Следваше ме неотлъчно и заплашваше да прибере всички, които познавах.

Венсан сякаш прочете мислите ми, защото се протегна и измъкна ръцете ми, притиснати между коленете. Когато пръстите ми се отпуснаха в неговите, веднага ме заля спокойствие. Отпуснах глава назад и до края на пътуването останах със затворени очи.



Таксито спря пред триметрова каменна стена с тежка порта от ковано желязо с плътни, черни, метални пана, така че вътре не се виждаше нищо. Гъсто избуяла вистерия се виеше по края на стената, а навътре се виждаха две стари дървета.

Венсан плати на шофьора, след това заобиколи от моята страна и ми отвори вратата. Тръгнахме към колона, на която беше монтирана аудио-визуална охранителна система, последен писък на техниката.

Ключалката щракна, след като той въведе кода за достъп. Той отвори вратата с една ръка и ме привлече внимателно с другата. Ахнах, когато забелязах какво ме заобикаля.

Бях попаднала във вътрешния двор на hotel particulier9, един от онези градски замъци, които богатите французи са строили през седемнайсети и осемнайсети век. Този бе издигнат от масивни, медни на цвят каменни блокове, покривът беше с черни плочки от аспид, капандури бяха разположени по цялата му дължина. Само веднъж бях виждала отблизо подобна сграда и това бе, когато мама и мами ме заведоха на туристическа обиколка.

В средата на вътрешния двор се виждаше кръгъл фонтан от гранит, тъмносивият басейн беше достатъчно голям, за да направиш няколко замаха с ръце, ако решиш да поплуваш. Над бълбукащата вода се бе изправила каменна фигура на ангел в естествен ръст, който носеше заспала жена на ръце. Тялото й се очертаваше през тъканта на дрехата, изработена толкова фино, та създаваше впечатление, че е прозрачна. Крехката прелест на жената се подчертаваше от силното лице на ангела, който я носеше. Масивните му криле бяха свити, за да защитят двете фигури. Символът съчетаваше красота и опасност и създаваше усещане за нещо зловещо в двора.

— Тук ли живееш?

— Къщата не е моя, но да, тук живея — отвърна Венсан и ме преведе през двора към входната врата. — Да влезем вътре.

Щом си припомних защо сме тук, отново чух хрущенето, когато тялото на Жул беше смазано от тон метал. Сълзите, които едва сдържах досега, закапаха.

Венсан отвори богато гравираната врата и ме въведе в просторно фоайе с двойно стълбище, което се виеше покрай стените към балкон, от който се виждаше входът. Над главите ни беше закачен кристален полилей с размерите на фолксваген костенурка, персийски килими покриваха мраморния под с инкрустации от каменни цветя и лози. „Каква е тази къща?“ — питах се аз.

Последвах го през друга врата в малка стая с висок таван, която изглеждаше така, сякаш не бе докосвана от седемнайсети век, и седнах на старинно канапе с твърда облегалка. Притиснах главата си в ръце, приведох се напред и затворих очи.

— Връщам се веднага — рече Венсан и аз чух как вратата се хлопна, когато той излезе от стаята.

Няколко минути по-късно усетих, че силите ми се връщат. Отпуснах глава на канапето и заразглеждах впечатляващата стая. Тежките завеси на прозореца не позволяваха на слънцето да влиза в стаята. Красив полилей, изглежда, навремето предвиден за свещи вместо за сегашните електрически крушки във формата на пламъчета, разпръскваше достатъчно светлина по стените, отрупани с картини. Десетки лица на кисели френски аристократи ме гледаха неодобрително.

Отвори се скрита врата за прислугата и на прага се показа Венсан. Постави на масичката пред мен до чинийка с фини сладки огромен порцеланов чайник във формата на дракон и чашка, очевидно от същия комплект. Ароматът на силен чай и бадеми се понесе от сребърния поднос.

— Захар и кофеин. Най-доброто лекарство на света — рече той, когато се отпусна в креслото отстрани.

Опитах се да вдигна тежкия чайник, но ръцете ми трепереха толкова силно, че той издрънча в чашката.

— Дай на мен — рече Венсан, наведе се напред и ми наля. — Жан, икономката, прави най-хубавия чай. Поне така съм чувал. Аз лично предпочитам кафе.

Пребледнях, докато го слушах как говори за незначителни неща.

— Стига, престани. Престани веднага. — Зъбите ми тракаха. Не можах да преценя дали причината бяха изопнатите ми до скъсване нерви или пораждащият се страх, че има нещо, което никак не е наред. — Венсан… или който и да си ти. — „Дойдох в тази къща, а дори не знам фамилията му“, сетих се аз, след това продължих: — Приятелят ти току-що загина, а ти ми говориш за… — гласът ми пресекна — за… за кафе!

На лицето му се изписа отбранително изражение, но той не каза и дума.

— Господи! — промълвих и отново заплаках. — Какво ти става?

В стаята се възцари гробно мълчание. Чувах как огромният старинен часовник в ъгъла отмерва секундите. Аз се поуспокоих, избърсах очи и се опитах да се стегна.

— Така е. Не умея да показвам чувствата си — призна най-сетне Венсан.

— Да не показваш чувствата си е едно, но да избягаш, след като приятелят ти е смазан на релсите в метрото, е съвсем друго.

Той заговори спокойно и разумно:

— Ако бяхме останали, щеше да се наложи да разговаряме с полицията. Щяха да ни разпитат и двамата, както става винаги със свидетелите, които са останали на мястото. Исках да избегна всичко това… — той замълча за няколко секунди — на всяка цена.

Студенината му се беше върнала или просто аз започнах да я забелязвам отново. И ръцете ми, и цялото ми тяло изтръпнаха, когато разбрах какво казва.

— Значи ти си… — Вече бях разбрала какво ми казва. — Какво? Престъпник?

Тъмните му замислени очи ме привличаха към него, докато разумът ми нашепваше да бягам. Да избягам надалече.

— Какво става? Търсят ли те? Защо те търсят? Да не би да си откраднал всичките картини в тази стая? — Усетих, че крещя, и се постарах да се овладея и да сниша глас. — Да не би да е нещо по-лошо?

Венсан прочисти гърлото си:

— Нека просто кажем, че майка ти никак не би се зарадвала, ако научи, че излизаш с някого като мен.

— Мама е мъртва. Също и татко. — Думите ми се изплъзнаха.

Той затвори очи и притисна ръце към челото си, сякаш бе прорязан от остра болка.

— Скоро ли се е случило?

— Да.

Кимна сериозно, сякаш всичко си идваше на мястото.

— Моите съболезнования, Кейт.

„Независимо колко лош човек е, той държи на мен.“ Мисълта ме порази толкова бързо, че не успях да възпра реакцията си. Очите ми се напълниха със сълзи. Посегнах към чашата чай и я вдигнах към устните си.

Горещата течност се плъзна по гърлото ми към стомаха и аз веднага усетих как се успокоявам. Мислите ми се проясниха. Колкото и да беше странно, почувствах, че владея положението. „Сега вече знае коя съм, пък аз нямам представа кой е.“

Разкритието ми изглежда го потресе. „Венсан или се старае да се владее — помислих си аз, — или крие нещо.“ Реших да се възползвам от моментната му слабост, за да измисля нещо.

— Венсан, ако си в чак толкова… опасно положение, защо, за бога, се сприятели с мен?

— Вече ти казах, Кейт, че съм те виждал в квартала. — Той преценяваше внимателно думите си. — Искаше ми се да те опозная. Вероятно съм сбъркал. Очевидно съм постъпил неправилно.

Докато говореше, гласът му се превърна от топъл в леденостуден. Не можах да преценя дали е ядосан на себе си, задето ме е въвлякъл в кашата, в която се намираше, или задето повдигнах въпроса. Нямаше значение. Ефектът от неочакваното му ледено отношение беше същият. По тялото ми плъзна неприятна тръпка.

— Готова съм да си тръгвам — заявих аз и се изправих.

Той също се изправи и кимна.

— Добре, ще те изпратя до вас.

— Няма нужда. Знам пътя. Предпочитам… ще се прибера сама. — Сега вече говорех разумно и разумът ми нашепваше да се махна от тази къща по най-бързия възможен начин. Същевременно съжалих в мига, в който изрекох думите.

— Както искаш — отвърна той, поведе ме през внушителното фоайе и отвори вратата към вътрешния двор. — Наистина ли си добре? — попита, застана на прага, препречи ми пътя и зачака отговора ми, преди да ме пусне. Наведох се и се шмугнах под ръката му, минах на сантиметри от него.

Грешката ми беше, че си поех въздух, докато се опитвах да избягам от него. Той ухаеше на дъб, трева и дим от огън. Ухаеше на спомени и години, на много години спомени.

— Май няма да се справиш сама. — Студенината му отново отстъпи на загрижеността.

— Добре съм. — Опитах се да говоря убедително и щом забелязах колко е спокоен и невъзмутим, продължих: — Наистина съм добре, но не и ти. Току-що изгуби приятеля си в ужасна катастрофа, а се държиш така, сякаш нищо не се е случило. Пет пари не давам кой си, нито пък какво си направил, след като предпочете да избягаш по този начин, но щом случилото се не ти подейства, мога единствено да кажа, че наистина не си наред.