Както много парижки блокове, и този беше издигнат около вътрешен двор, който не се виждаше от улицата. Най-скромните вътрешни дворове бяха колкото голямо двойно легло и обитателите можеха да поставят там кофите си за боклук. Други бяха просторни, в някои дори имаше дървета и пейки, тихо райско кътче за жителите далече от натоварената улица.

Този двор беше огромен, имаше малки магазинчета, дори кафене на открито, пръснати между партерните апартаменти, нещо, което не бях виждала никога досега.

— Какво е това място? — попитах.

Венсан се усмихна и докосна ръката ми, посочи отворена врата в далечния край на двора.

— Това е само началото — рече. — Дворовете са общо пет, свързани така, че човек се прехвърля от единия в другия, когато не желае да вижда и чува външния свят. Пълно е с галерийки и антикварни магазини. Реших, че ще ти хареса.

— Да ми хареса? Направо съм влюбена! Невероятно е! — възкликнах. — Не мога да повярвам, че никога преди не съм идвала тук.

— Защото не е от популярните места. — Венсан беше горд, че познава подобно очарователно закътано място. Аз пък бях невероятно щастлива, че той искаше да го сподели с мен.

— Така е — съгласих се. — Почти напълно е скрито. Значи си идвал тук и преди. Откъде ще започнем?

Обиколихме магазинчетата и галериите, пълни както със стари постери, така и с глави на Буда. За град, който всяко лято е пълен с туристи, в магазинчетата тук нямаше почти никакви хора и ние разглеждахме на спокойствие, сякаш си бяхме намерили съкровище.

Докато бяхме в магазинчето за старинни дрехи, Венсан спря пред стъклена витрина, в която бяха изложени бижута.

— Кейт, би ли ми помогнала? Трябва да купя подарък.

— Разбира се — отвърнах и се наведох над витрината, когато продавачката вдигна стъклото. Докоснах красив сребърен пръстен с букет цветя, извит от едната страна.

— Какво би харесал някой на твоята възраст? — попита той и докосна винтидж кръст, обсипан със скъпоценни камъни.

— На моята възраст ли? — разсмях се аз. — Аз съм само три години по-млада от теб. Може би по-малко. Зависи кога е рожденият ти ден.

— През юни — отвърна той.

— Добре, значи две и половина.

Той се разсмя.

— Добре, сега вече ме спипа. Просто не съм сигурен какво ще хареса момичето. А рожденият му ден приближава.

Имах чувството, че някой ме удари в корема. Каква глупачка! Изобщо не бях разбрала намеренията му. Очевидно ме възприемаше като приятелка… просто приятелка, която имаше добър вкус и щеше да му помогне да избере подарък за гаджето си.

— Хм — изсумтях аз, затворих очи и се опитах да прикрия разочарованието си. След това се насилих да ги отворя и заразглеждах витрината. — Зависи от вкуса й — по-женствени дрехи с флорални мотиви, или предпочита… ъъъ… дънки и тениски като мен?

— Със сигурност не носи флорални мотиви — отвърна той и едва потисна смеха си.

— Това е много красиво. — Посочих кожена корда с висулка във формата на сребърна сълза. Гласът ми потрепери, докато я пробвах и се опитвах да преглътна буцата в гърлото си.

Венсан се наведе, за да огледа накита.

— Права си. Съвършено е. Ти си истински гений, Кейт. — Извади висулката от кутийката и я подаде на продавачката.

— Ще поизляза навън — рекох и излязох, докато той вадеше портфейла си.

„Стегни се!“ — казах си аз. Всичко, което се случи, беше прекалено хубаво, за да е истина. Той се оказа само едно приятелски настроено момче, което ме намираше за сладурана и му беше приятно да се размотава със симпатично момиче, докато купува бижута за гаджето си. „Интересно, как ли изглежда?“ Стисках ръце толкова силно, че ноктите ми се забиха в дланите. От болката се почувствах по-добре. Тя поотпусна стегнатите ми гърди.

Венсан излезе от магазина и напъха малкия плик в джоба на дънките, докато затваряше вратата. Щом видя изражението ми, спря рязко.

— Какво не е наред? — попита.

— Нищо — поклатих глава. — Просто ми се прииска да глътна малко свеж въздух.

— Не — настоя. — Нещо те притеснява.

Поклатих решително глава.

— Добре, Кейт — примири се той и ме хвана под ръка. — Няма да те насилвам да говориш. — Натискът на ръката му ме изпълни с топлина, но аз я отблъснах. Дотолкова бях свикнала да се затварям в себе си и да се защитавам от всичко и от всички, че вече се беше превърнало в рефлекс.

Излязохме от двора и хлътнахме в друг, няколко минути повървяхме мълчаливо, докато разглеждахме витрините.

— И така — заговорих най-сетне аз. Знаех, че не трябва да го казвам, но не се сдържах. — Кое е гаджето?

— Какво? — попита той.

— Гаджето ти. Нали й купи висулка?

Той спря и ме погледна.

— Кейт, накитът е за приятелка… просто едно момиче. Много добра приятелка. — Стори ми се, че се чувства неловко. Запитах се дали ми казва истината, след това реших, че не мога да приема думите му за чиста монета.

Венсан ме погледна внимателно.

— Да не би да си помисли, че те карам да ми помагаш, докато избирам подарък за гаджето си? Затова ли се почувства… — От широката му усмивка разбрах, че ще каже нещо, което ще ме смути, затова се отдръпнах.

— Чакай, Кейт! — Той ме стигна и отново ме хвана под ръка. — Извинявай.

Реших да се направя на разсеяна.

— Когато ме покани, каза, че не излизаме на официална среща. Няма значение, че си имаш гадже.

— Точно така — отвърна той и се престори, че ме поглежда сериозно. — Точно така, двамата с теб сме просто приятели… излезли да се поразходят. Нищо повече.

— Точно така — потвърдих и сърцето ми се сви от болка.

Той се ухили широко, приведе се напред и ме целуна по бузата.

— Кейт — прошепна той, — прекалено си доверчива.

7.

Насладих се на значението на думите му в продължение на точно три секунди, а след това той ме прегърна през раменете и ме поведе към изхода.

— Какво… — започнах аз, но леденото му изражение ме накара да замълча и аз го последвах — вървях много бързо към вратата.

Щом излязохме на улицата, той се насочи към метрото.

— Къде отиваме? — попитах, останала без дъх.

— Мярнах някого, с когото нямам никакво желание да се срещам. — Той извади мобилния си телефон от джоба и набра някакъв номер. Тъй като никой не отговори, затвори и набра друг номер.

— Няма ли да ми кажеш какво става? — попитах, напълно объркана от тази неочаквана промяна в настроението му. За частица от секундата Красивият принц се беше превърнал в Таен агент.

— Трябва да открием Жул — отвърна Венсан. Стори ми се, че го казва по-скоро на себе си, отколкото на мен. — Ателието, където рисува, е съвсем наблизо.

Спрях и тъй като той все още ме държеше за ръка, аз го дръпнах назад.

— От кого бягаме и се крием?

На Венсан му беше необходимо огромно усилие, за да се овладее.

— Кейт, нека да ти обясня по-късно, моля те. Много е важно да намерим един от… приятелите ми.

Приятното чувство отпреди пет минути бе изчезнало. Сега ми се искаше да му кажа да продължи без мен. Като си спомних как прекарвах дните си в последно време, реших да забравя предпазливостта (и отегчението) и да го последвам.

Той ме поведе към сграда, която притежаваше неповторимия парижки чар, разположена непосредствено до църквата „Сен Пол“. Качихме се по извито дървено стълбище до втория етаж. Венсан почука веднъж и отвори вратата.

Стените на студиото бяха покрити с картини чак до високия таван. Полегнали голи фигури бяха закачени до геометрични градски пейзажи. Цветовете и формите бяха поразителни, както и силната миризма на разредител.

В далечния ъгъл на стаята, върху смарагдовозелено канапе, се беше разположила изключително красива жена, облечена в символичен халат, който не скриваше почти нищо и тя изглеждаше гола.

— Здрасти, Венсан — провикна се тя с нисък, зноен глас, който едва ли щеше да отива повече на прелъстителния й вид, дори да вървяха в комплект.

Приятелят на Венсан, Жул, излезе от малка баня точно зад канапето. Подсушаваше четките си в един парцал и дори не вдигна поглед.

— Венс, приятел. Тъкмо започвахме с Валери. Обади ли ти се Жан-Батист?

— Жул, трябва да поговорим — настоя Венсан толкова остро, че Жул вдигна глава. Погледна ме изненадано, след това, щом забеляза изражението на приятеля си, лицето му помръкна.

— Какво е станало?

Венсан прочисти гърлото си и го погледна безизразно. Изговаряше думите много внимателно.

— Двамата с Кейт се разхождахме в Сен Пол и видях един човек.

Очевидно кодовата дума означаваше нещо за Жул. Той присви очи.

— Ела — подкани го той, хвърли ми кос поглед и излезе.

— Веднага се връщаме, Кейт — успокои ме Венсан. — А, да, това е Валери, един от моделите на Жул. — След тези думи той последва Жул навън и хлопна вратата след себе си.

„Държи се като джентълмен дори по време на криза“ — помислих си аз, удивена от самообладанието, с което Венсан ме представи на голото момиче, преди да ни остави.