— Това ли е всичко? Нищо друго ли няма да ми кажеш? — пошегува се той.

Усетих как се отпускам, когато той разкри тази очарователна и съвсем неопасна своя страна. Венсан започна да ме разпитва за стария ми живот в Бруклин с Джорджия и родителите ни, за летата, които прекарвахме в Париж, за приятелите ми у дома, с които поне за момента бях прекъснала връзка. Разкрих му безграничната си любов към изкуството и пълното ми отчаяние, когато разбрах, че не притежавам абсолютно никакъв талант на творец.

Той продължи да ме разпитва и аз попълних празнотите за любими музикални банди, филми, книги и всичко под слънцето. За разлика от повечето момчета на моята възраст, които познавах у дома, той се интересуваше живо от всички подробности.

Не му казах обаче, че родителите ми са починали. Говорех за тях в сегашно време и обясних, че двете със сестра ми сме се преместили при баба и дядо, за да учим във Франция. Не беше точно лъжа. Само че в момента нямах желание да му разкривам цялата истина. Не исках съжалението му. Предпочитах да ме приеме като напълно нормално момиче, което не е прекарало последните седем месеца в пълна изолация от света, потънало в скръб.

Задаваше въпросите си бързо и аз така и не успях да го попитам нищо. Затова, когато най-сетне си тръгнахме, му се скарах:

— Добре, сега вече съм напълно разголена — научи всичко за мен, а аз не знам нищичко за теб.

— Това беше подлият ми замисъл — усмихна се той, докато охраната на музея заключваше след нас. — Как иначе ще те убедя да се срещнем отново, ако научиш всичко още първия път, когато поговорим?

— Това не е първият път — поправих го аз, като се опитах да пренебрегна факта, че той ме канеше на среща.

— Добре, де, първия път говорихме, без да те обидя неволно — поправи се той.

Минахме през парка на музея към езерата, където пищящи деца празнуваха факта, че в шест вечерта е все още горещо и слънчево, и се плискаха възторжено във водата.

Венсан вървеше леко прегърбен, напъхал ръце в джобовете си. За пръв път долових у него някаква уязвимост. Веднага се възползвах:

— На колко години си?

— На деветнайсет — отвърна той.

— С какво се занимаваш?

— Студент съм.

— Наистина ли? Защото приятелят ти каза, че работиш за полицията — не се въздържах аз.

— Какво? — възкликна той и спря.

— Двете със сестра ми те видяхме, когато спаси момичето.

Венсан ме наблюдаваше в пълно недоумение.

— Момичето, което скочи от моста „Карузел“, докато бандите се биеха. Приятелят ти ни изпрати да си ходим и ни каза, че ставало въпрос за полицейски дела.

— Така ли е казал? — измърмори Венсан и лицето му потъмня както първия път, когато го видях. Отново напъха ръце в джобовете и продължи напред. Приближавахме спирката на метрото. Забавих крачка, за да спечеля малко време.

— С какво се занимавате, момчета, да не би да сте полицаи под прикритие? — Не вярвах, че е възможно, въпреки това се постарах гласът ми да прозвучи искрено. Неочакваната промяна в настроението му разбуди любопитството ми.

— Нещо такова.

— Какво, да не би да сте в някой отряд за борба с тероризма?

Той не отговори.

— Много смело постъпи — настоях аз, — когато се хвърли в реката след нея. А това момиче какво общо имаше с бандите, които се биеха под моста?

— Не мога да говоря по този въпрос — отвърна Венсан, забол поглед в цимента на няколко сантиметра пред краката си.

— Да, разбира се. Трябва да имаш наистина младежки вид, за да станеш ченге. — Не успях да удържа закачливата си усмивка.

— Вече ти казах, че съм студент — отвърна той с неуверена усмивка. Беше наясно, че не му вярвам.

— Да, ясно. Не съм видяла нищо. Не съм чула нищо — заявих театрално.

Венсан се разсмя и доброто му настроение се върна.

— Кажи, Кейт, какво ще правиш този уикенд?

— Нямам планове — отвърнах и мислено се проклех, задето се изчервих.

— Искаш ли да излезем? — попита той с такава очарователна усмивка, че сърцето ми забрави да бие.

Кимнах, защото не можех да говоря.

Той прие мълчанието ми за колебание и побърза да добави:

— Не ти говоря за официална среща, просто да се помотаем. Можем да се разходим и да пообиколим „Маре“.

Кимнах отново, след това успях да проговоря:

— Супер.

— Добре, какво ще кажеш за събота следобед? По това време още е светло. Ще бъдем сред хората, а ти в пълна безопасност с един почти напълно непознат. — Той вдигна ръце, сякаш искаше да ми покаже, че не крие нищо.

Разсмях се.

— Не се притеснявай. Дори да си в някой отряд за борба с тероризма, не се страхувам от теб. — В мига, в който изрекох думите, разбрах, че всъщност се страхувам. Съвсем малко. Запитах се отново дали не бях привлечена към него тъкмо затова. След смъртта на родителите ми инстинктът ми за самосъхранение никакъв го нямаше и опасностите ме привличаха. Или може би бях привлечена от надменността и недостъпността му. А може би го приемах като предизвикателство. Независимо от причината той наистина ми харесваше. Исках да го видя отново. Нямаше значение дали е през нощта или през деня. Щях да отида на срещата.

Той изви вежда и се разсмя.

— Не се страхувала от мен. Това вече е забавно.

Не се сдържах и се разсмях с него.

Той кимна към булеварда.

— Жул сигурно ме чака. Ще се видим в събота. Ще те чакам в три на спирката на метрото на Рю дьо Бак.

— Събота в три — повторих аз, обърнах се и си тръгнах. Дали ще преувелича, ако кажа, че летях през целия път към нас.

6.

Венсан ме чакаше на входа на метрото. Сърцето ми се качи в гърлото, докато се питах (не за пръв път) защо това невероятно готино момче проявява интерес към простото, обикновено… добре де, може и да беше нелошо, но в никакъв случай красиво момиче. Неувереността ми се стопи, когато видях как лицето му грейна, щом приближих.

— Ти дойде — рече той, когато се наведе за bises7 и по двете бузи, с които са известни европейците. Въпреки че потръпнах, когато кожата му докосна моята, бузите ми пламтяха цели пет минути след това.

— Разбира се — отвърнах аз и се опитах да се възползвам от всяка частица самоувереност, защото се чувствах ужасно нервна.

— Къде отиваме?

Спуснахме се по стълбите към метрото.

— Ходила ли си в Сен Пол?

Поклатих глава.

— Нищо не ми говори.

— Супер — зарадва се той, но не каза нищо повече.

Във влака почти не говорихме, но не защото нямаше какво да си кажем. Не знам дали е нещо свързано с културата, или защото във влаковете винаги цари тишина, но щом хората се качат във влака, млъкват.

Двамата с Венсан стояхме един срещу друг, бяхме се хванали за повече равновесие и оглеждахме останалите пътници, които на свой ред оглеждаха нас. Споменах ли, че оглеждането на околните е едно от любимите национални занимания на французите?

Когато завихме зад ъгъла и влакът се наклони на една страна, той ме прегърна през раменете.

— Още не сме стигнали, а ти вече ми се пускаш — разсмях се аз.

— Нищо подобно. Аз съм съвършен джентълмен — отвърна тихо той. — Готов съм да си сваля палтото и да го хвърля в локва, стига ти да стъпваш на сухо.

— Не съм някоя дама, изпаднала в беда — сопнах се аз.

Влакът спря.

— Е, това е добре. — Той се престори, че въздиша от облекчение. — Какво ще кажеш тогава да ми отваряш вратите?

Ухилих се, натиснах копчето за отваряне на вратата и скочих на перона.

Когато излязохме на улицата, се озовахме точно пред огромната класическа църква „Сен Пол“.

— Идвах тук като дете — споделих с Венсан, докато разглеждах изчистените линии на фасадата.

— Наистина ли?

— Да. Когато идвах при баба и дядо през лятото, си играех с едно момиче, което живееше тук. — Посочих съседната сграда. — Баща й ни разказваше, че през средновековието на тази улица се провеждали рицарски боеве. Двете със Сандрин сядахме на стълбите пред църквата и си представяхме, че наблюдаваме средновековен двубой. — Затворих очи и се върнах десет години назад, преживях отново звуците и цветовете на въображаемия турнир. — Ще ти призная, че открай време съм си мислила, че ако парижките призраци се материализират най-неочаквано, ще се окажеш заобиколен от забележителни хора. — Замълчах, неочаквано смутена, че се разкривам пред човек, когато почти не познавах, и му разказвах с подробности за един от измислените ми светове.

Венсан се усмихна.

— Ако приема предизвикателството, ще ми окажете ли честта да се облегнете на ръката ми, прелестна госпожице?

Престорих се, че ровя в чантата си.

— Не успявам да си намеря дантелената кърпичка. Какво ще кажеш за един най-обикновен „Клинекс“?

Венсан се разсмя, прегърна ме през раменете и ме притисна до себе си.

— Ти си невероятна — рече.

— Това е малко по-добре от „забавна“ — напомних му, а лицето ми пламна от удоволствие.

Тръгнахме по странична улица, която отвеждаше към реката. По средата на пътя Венсан мина през огромната дървена порта на четириетажна сграда.