Ейми Плъм - Обречени на безсмъртие

Прегърнах я, след това излязохме от стаята.

Венсан ме чакаше в антрето. Искрите в очите му веднага издадоха колко ме харесва.

— Миличка, страхотна си! — възкликна мами и ми подаде топла пелерина. — Да не измръзнеш. На мен ми е голямо, но на теб ще ти стане идеално — прошепна тя.

— Красива си като майка си — прошепна разчувствано деди, целуна ме по бузите и ни пожела приятно прекарване.

Джорджия ни помаха с ръка и щом затвори вратата, ние заслизахме по стълбите.

Излязохме на студа и аз останах доволна, че съм с дрехата на мами, която бе така добре подплатена, че можах да я оставя разтворена, за да се вижда роклята. По средата на пътя Венсан спря и се обърна към мен.

— Кейт, чувствам се… — прошепна и замълча, сякаш търсеше подходящите думи — невероятно горд, че съм с теб. Изключителен късметлия. Благодаря ти.

— Моля? — попитах аз, неспособна да повярвам. Той се наведе, за да ме целуне.

Когато устните ни се срещнаха, се притиснах към него. Усетих ударите на сърцето му до моето и в мен се надигна топлина, когато отговорих на целувката. Венсан притискаше ненаситно устни към моите. Топлината в мен се превърна в поток от лава.

Най-сетне се отдръпнахме.

— Ще има още, но по-късно — обеща той. — Когато не сме насред улица. — Погледна ме, сякаш бях неговото лично чудо, прегърна ме през раменете и ме притисна към себе си, докато вървяхме към реката.

Пристигнахме и заслизахме по стълбите към кея. Разсмях се, когато видях позната фигура на няколко метра.

— Какво правиш тук, Амброуз, насред официалната ми среща по случай рождения ми ден?

— Това е част от плана, Кейти-Лу. Просто част от плана — рече той и се наведе, за да ме целуне по бузите. — Я да те видя. — Отстъпи крачка назад и подсвирна тихо, докато свалях пелерината, за да покажа новата си рокля.

— Венс, ти си щастливец — рече и удари игриво Венсан по рамото.

Той разтри мястото и се разсмя.

— Благодаря. Тъкмо от това имах нужда, да ме смажат от бой, докато се опитвам да впечатля гаджето си.

— И наистина ще бъдеш впечатлена — усмихна се Амброуз. — Трябва да останеш впечатлена! — Посочи към водата. — Погледни какво дундуркам през последния час и половина.

Малка лодка с гребла, боядисана в яркочервено, се поклащаше върху вълните.

— Какво е това? — ахнах аз.

Венсан се усмихна.

— Във всеки друг случай бих казал „Първо дамите“, но в този… — Той заслиза по каменните стъпала отстрани на кея и скочи в лодката. Амброуз ми помогна до половината, след това Венсан пое ръката ми и аз стъпих внимателно в полюляващата се лодка.

Амброуз ни помаха, преди да се отдалечи.

— Изпрати ми есемес, когато имаш нужда от мен, приятел — провикна се той и се качи по стълбите.

Венсан стисна греблата и се понесохме на запад, към мигащите светлини на музея „Орсе“.

— Вземи си одеяло — настоя той и посочи натрупани на купчина меки одеяла на дъното на лодката. Беше помислил за всичко.

— Ти откъде взе тази лодка? Законно ли е? — заекнах аз.

Той кимна.

— Колкото и всичко останало, което върши Жан-Батист. Но е законно, лодката е регистрирана. Няма опасност да ни спрат речните ченгета. — Разсмя се. — Кажи кога искаш да си получиш подаръците?

— Венсан, ти шегуваш ли се? Не искам повече подаръци. Това е най-невероятният подарък, който съм получавала. Разходка с лодка по Сена! При това в невероятна бална рокля! Сигурно сънувам! — Наблюдавах светлините в градините Тюйлери, докато се носехме покрай величествената сграда с гръцки колони на левия бряг. Огромни статуи на богове и богини ограждаха сградата. Имах чувството, че тази вечер, докато съм с Венсан, мястото ми е сред тях.

— Отвори си подаръците — настоя той с усмивка. — Под одеялата са. — Свали дебелото си палто и продължи да гребе.

Бръкнах под одеялата и извадих два пакета в сребриста хартия.

— Първо големия — настоя Венсан. Дори не се беше задъхал от гребането.

Нетърпеливо отворих подаръка и под пластовете опаковъчна хартия открих малка ръчна чанта от коприна с азиатски шарки, очевидно комплект с роклята. Закопчалката беше от две метални цветя в червено и сребърно, като тези на плата.

— Господи, Венсан, великолепна е — ахнах аз и прокарах пръсти по нея.

— Отвори я — настоя той. Искрите в очите му разкриха, че се наслаждава на всеки миг не по-малко от мен. Може би дори повече.

Притиснах двете цветчета и извадих отвътре билети. Вдигнах ги към светлината на уличните лампи и забелязах логото на опера „Гарние“.

Погледнах Венсан.

— Нали ми каза, че обичаш танците. Това са сезонни билети за опера „Гарние“, където има балет и съвременни танци. Резервирал съм частна ложа, за да ходим през целия сезон. Затова е и роклята, но тъй като първият билет е за след две седмици, не исках да чакаш дотогава.

Не знаех какво да кажа. Очите ми се напълниха със сълзи.

Венсан спря да гребе.

— Какво има, Кейт? Разстроих ли те? Нали каза, че искаш да излизаш на нормални срещи. Затова реших, че идеята е добра.

Най-сетне намерих сили да проговоря:

— Няма нищо нормално в сезонните билети и частната ложа в опера „Гарние“, нито пък да поръчаш рокля за мен. Не, Венсан. — Поклатих глава. — „Нормално“ не е подходящата дума.

Отпусна се, когато разбра, че не съм разстроена, а развълнувана.

— А коя е подходяща? Ненормално ли?

— Изключително. Невероятно. Пълната противоположност на нормално.

— Мила Кейт, както ти обясних веднъж, моля те да смениш нормалния си живот за невероятен. Тъкмо затова искам да ти се реванширам по необикновен начин.

— И се справяш блестящо — въздъхнах аз.

— Има и още — рече той и кимна към последната кутия.

Разкъсах хартията и извадих кутийка за бижута с миниатюрни пантички — подходящ размер за гривна или колие. Вдигнах уплашено поглед към него.

— Венсан, твърде рано е за подобен подарък — рекох смутено.

— Мисля си, че вече те познавам поне мъничко — отвърна той. Очевидно се наслаждаваше на притеснението ми. — Да не би да реши, че ще те подплаша, като ти подаря бижу толкова рано? Довери ми се, не е това, което мислиш.

Отворих бавно кутийката. Вътре имаше картичка, надписана със ситни букви в старовремски шрифт:

— О, Венсан! — извиках аз и се наведох рязко напред, за да го прегърна. Едва не преобърнах лодката. — Страхотно. — Върнах се на мястото си и поклатих невярващо глава, а той се разсмя и изправи лодката. — Ти наистина си съвършен — въздъхнах и той ме дари с една от нежните си усмивки.

— Подаръкът е по-скоро благодарност, задето ме спаси от съдбата на неутешим призрак, който щеше да се лута до края на вечността — обясни той.

— Но ти свърши цялата работа — опитах се да протестирам аз.

— Нямаше да се справим дори заедно, ако волята ти не беше толкова силна. Сега вече ще придобиеш и умения. Надявам се да не ти се наложи да ги прилагаш в живота, но тъй като се съгласи да споделиш поне част от живота ми — отправи ми неуверена усмивка, — ще се чувствам по-добре, ако ги усвоиш.

Сълзите потекоха по бузите ми.

— Кейт! Не трябва да плачеш — рече той и остави греблата в пръстените. Плъзна се напред и седна на дъното на лодката пред мен.

Намирахме се под моста „Александър III“. Най-красивият мост в Париж, с каменни гирлянди по арките и лампи от бронз и стъкло, блестеше над нас. Дори не забелязах великолепието и красотата му, защото момчето, седнало пред мен, се бе превърнало в център на малкия ми свят. Затворих очи от страх, че чувствата ще ме задушат.

Той искаше да бъде с мен. Беше готов да промени живота си заради мен. Беше готов да заложи на непознато несигурно бъдеще единствено заради мен.

Обичам го. Пазех тези две думи дълбоко в себе си, за да съм сигурна, че съм защитила себе си. Само че вече приключих със самосъхранението и сърцето ми беше отворено. Страхувах се, че любовта ще ме направи уязвима, а вместо това се чувствах заредена с нови сили.

— Добре ли си, Кейт? — Той избърса сълзите от лицето ми.

Внимателно вдигнах роклята до коленете и седнах до него. Той стисна глезените ми и ме привлече между краката си, така че бяхме на сантиметри един от друг.

Прегърна ме, аз отпуснах глава на рамото му и затворих очи. Оставих се на изпълнилата ме любов и усетих как цялата пламвам.

Лодката ни подскачаше в самия край на кея и аз отворих очи, за да видя Айфеловата кула малко по-надолу, украсена с милион малки светлинки също като коледна елха. Отражението й във водата блестеше като малка вселена, съставена от ситни кристалчета.

— О, Венсан, погледни! — възкликнах аз.

Той се усмихна и кимна, тъй като нямаше нужда да се обръща. Виждаше отражението й в очите ми.

— Последният ти подарък — обясни той. — Това дойдохме да видим. Честит рожден ден, Кейт. Mon ange. — След това промълви едва чуто: — Любов моя.