Чух, че някой тича по коридора, и вдигнах поглед тъкмо когато Жул се втурна в стаята.

— Кейт? — повика ме той.

— Тя е добре — отвърна вместо мен Амброуз. — Има рани на рамото и крака, но е жива.

Жул огледа бързо стаята и щом видя тялото на Венсан близо до камината, се отпусна облекчено на колене. Притисна ръце към главата и заговори тихо: — Венс, човече, нямаш представа колко се радвам, че си още тук.

Лют зловонен дим се издигна към комина, когато тялото на Люсиен се подпали. Амброуз погледна натам.

— Трябва да се изнесем оттук, ако не искаме да се задушим.

Жул стана, отвори прозорците, след това коленичи до нас.

— Тя как е? — попита той и кимна към Джорджия.

— Жива — отвърнах.

— Ами ти? — попита той и пое лицето ми в ръце.

Очите ми се напълниха със сълзи.

— Добре.

Бързо избърсах сълзите.

— О, Кейт — рече той, наведе се към мен и ме прегърна. Точно от това имах нужда — от човешко докосване. Не че това беше човешко, но все едно. Тъй като Венсан го нямаше, за да ме прегърне, Жул беше напълно подходящ заместник.

— Благодаря — прошепнах.

— Болница — рече простичко Амброуз, изправи се и извади телефон от джоба си. Отдалечи се в другия край на стаята, за да се обади, а Жул ме пусна, за да отиде при него.

Погледнах сестра си. Тя ми се стори замаяна.

— Отиваме в болница. Всичко ще бъде наред.

— Той къде е? Люсиен? — попита с безразличие тя.

— Мъртъв е — отвърнах направо.

Тя ме погледна.

— Какво стана?

— Какво видя? — попитах аз.

Тя ми отправи немощна усмивка.

— Достатъчно, за да знам, че сестра ми умее да върти меча.

37.

Останалите се прибраха тъкмо когато пристигна линейката. Амброуз се беше обадил на човека, с когото обикновено контактуваха, който се съгласи да ни откара в частна клиника, където не се налагаше да се попълва доклад за полицията. Парамедиците не искаха да местят главата на Джорджия, затова й сложиха шина и я качиха в линейката на носилка. Сложиха временни превръзки на раните ми, след което двамата с Жул се качихме отзад и седнахме до сестра ми.

Беше ми любопитно какво ли си мислят парамедиците — две нежни, фини тийнейджърки, които изглеждаха така, сякаш бяха участвали в схватка между банди, и Жул, облечен като герой от „Матрицата“. Бях сто процента сигурна, че им е било платено щедро, в противен случай щяхме вече да сме на път към полицията за изясняване на случая.

Въпреки че умирах от желание да разбера какво се е случило в катакомбите, никой от нас не проговори, тъй като единият от парамедиците седеше отзад при нас. Задаваше дискретни въпроси и след като поглеждах към Жул за одобрение, обясних, че Джорджия си е ударила главата в рамката на леглото и че някой я е настъпил по ръката. Обясних, че порезните рани на рамото и бедрото са от нож. Надявах се, че тази информация му е достатъчна и останах доволна, когато той кимна.

Щом ни вкараха в клиниката, лекарите прегледаха Джорджия и заключиха, че е добре, освен ръката, която наместиха. Раната на крака ми не беше дълбока, но на рамото направиха дванайсет шева. След като изпробва двигателните способности на ръката ми, лекарят заяви, че имам късмет, тъй като ножът не беше засегнал нито един нерв.

След това ми направи общ преглед, освети ми очите, премери ми кръвното и какво ли още не. Най-сетне въздъхна:

— Госпожице, струва ми се, че страдате от крайно изтощение. Кръвното ви налягане е опасно ниско. Имате ниска температура, кожата ви е посивяла, а зениците ви са разширени. Пиете ли някакви лекарства, приемате ли наркотици?

Поклатих глава.

— Когато бяхте ранена, участвахте ли в силови физически упражнения?

— Да — отвърнах аз и се запитах какво ли щеше да си помисли, ако научеше какво точно бе физическото упражнение.

— Усещате ли слабост, умора, гадене?

Кимнах.

Откакто Венсан излезе от тялото ми, се чувствах като парцалена кукла и силите ми стигаха колкото да вървя. Тъй като и моят живот, и животът на сестра ми зависеха от мен, трябваше да издържа.

— Трябва ви почивка. Тялото ви трябва да се възстанови от преживяното. И вие, и приятелката ви — кимна той към леглото, в което лежеше Джорджия, — сте преживели забележителна вечер. Полежете, починете си, за да не се нараните още по-зле.

Погледна Жул и сниши глас:

— Отговаряйте ми, като кимате или поклащате глава. Да ви пусна ли от клиниката с този мъж?

Разбрах колко опасен му се е сторил Жул в ботушите с метални върхове, пластовете черни дрехи и защитното облекло. Зашепнах:

— Не беше той. Той ни е приятел.

Лекарят ме погледна в очите и като се увери, че не лъжа, кимна и ми позволи да сляза от кушетката за прегледи.

Докато Жул говореше с лекаря и му подаваше парите, аз прошепнах:

— Венсан?

„Да“ — долетя незабавно отговорът.

— Тук ли беше през всичкото време?

„Как да те оставя в подобно състояние?“

Затворих очи и се опитах да си представя как ме прегръща.



Когато се върнахме в къщата, имах чувството, че попадам в щабквартирата на генерал след битка. Обитателите на дома влизаха ту в една, ту в друга стая, докато си помагаха и се грижеха за раните.

Обясних на Джорджия, че ще прекараме нощта в дома на Венсан. Не можехме да се приберем у нас в този вид. Придружих я до стаята на Шарлот и я настаних в леглото й, защото предположих, че тялото на Люсиен все още гори в стаята на Венсан. Дори да не гореше, не можех да си представя да се върна на мястото на ужасното кръвопролитие. Джорджия заспа в мига, в който главата й докосна възглавницата.

Рамото ми отново започна да пари, тъй като действието на упойката премина. Тръгнах към кухнята, за да си взема вода и да изпия болкоуспокояващите, които ми бяха дали.

„Боли ли?“ — попита гласът на Венсан.

— Малко — излъгах аз.

Жул влезе през летящата врата. Беше се преоблякъл в скъсани дънки, прилепнала тениска и приличаше на себе си. Усмихна ми се нежно, с уважение.

— Свикали сме семеен съвет — рече той. — Жан-Батист настоява да дойдеш.

— Така ли? — изненадах се аз.

Жул кимна и ми подаде чиста тениска.

— Реших, че ще искаш да имаш по-приличен вид. — Посочи изцапаните ми с кръв дрехи. Обърна се с гръб, за да се преоблека, и хвърли съсипаните ми дрехи в кофата за боклук.

Тръгнахме заедно към огромната стая с високи тавани и прозорци. Във въздуха се усещаше мирис на стара кожа и увехнали рози. Кожени канапета и кресла бяха подредени в далечния край около огромна камина.

Близо до камината видях Шарлот, полегнала на канапето, а Амброуз се беше опънал на персийския килим пред пламъците. Беше се преоблякъл в чиста тениска и дънки и макар раните му да бяха почистени и да не се виждаше кръв, той беше така превързан, че приличаше на мумия. Забеляза, че съм го зяпнала.

— Не се притеснявай, Кейти-Лу, остават ми две седмици до съня и след това ще съм като нов.

Кимнах и се постарах да скрия шока, изписал се на лицето ми.

— Ето ги — започна Жан-Батист, който крачеше напред-назад пред камината, стиснал маша в едната ръка също като бастун. — Чакахме вас с Венсан, за да започнем — рече той и посочи един от столовете с очи. Седнах.

— Трябва да вземем някои решения, да ми разкажете в подробности какво се случи, всеки от своята гледна точка. Ще започна аз. — Той подпря машата на камината, стисна длани зад гърба си, също като генерал, готов да даде инструкции на войниците.

Шарлот, Амброуз и Жул разказаха какво се беше случило, всеки от своя гледна точка, а Жан-Батист „превеждаше“ на Венсан. С помощта на Венсан групата взела тялото на Шарл, но открили, че са притиснати от малка армия нума. Армията нямала водач. Забележка, подхвърлена от един от противниците, разкрила какво ставало. Люсиен бил забранил да убиват ревенанти, докато не се върне с „главата“. Венсан предположил, че става въпрос за неговата глава, и се върнал веднага. Ревенантите се възползвали от колебанието на нума, за да ги избият и да си пробият път навън, след което хукнали да спасяват Венсан.

— Изглежда, не са ни последвали — реши Жан-Батист. — Кейт — обърна се той към мен, — би ли продължила разказа?

Разказах какво се беше случило, като започнах с есемеса на Джорджия и стигнах до момента, в който Венсан беше пристигнал и беше влязъл в тялото ми.

— Невъзможно! — възкликна Жан-Батист.

Погледнах го учудено.

— Със сигурност не аз отсякох главата на гиганта нума с меч, който едва успявах да повдигна.

— Не, не казвам, че е било невъзможно да влезе в теб. Невъзможно е, че си оцеляла и разумът ти си е на място. — Той помълча, след това кимна. — Щом казваш, Венсан, но не разбирам как е възможно човешко същество да оцелее след подобно преживяване и да остане с ума си. Освен няколко инцидента и разни слухове това е прецедент. — Той замълча отново. Очевидно слушаше какво му казва Венсан. — Само защото можеш да разговаряш с нея, докато спиш, не означава, че и останалото е възможно. Или пък безопасно — скара му се по-старият ревенант. — Да, да, знам… Не си имал друг избор. Истина е, че не сте имали друг изход. — Въздъхна и се обърна към мен: — Значи ти уби Люсиен.