— Да не си посмял да се приближиш!

— Или какво? Ако искаш да умреш, преди да видиш как ще обезглавя гаджето ти, само кажи. Надявам се, преди това да ми доставиш малко удоволствие. От цяла вечност не съм убивал жена със собствените си ръце.

Хвърли се към мен и ожули дясното ми рамо с меча. От порязаното място потече струйка кръв. Тогава преместих поглед към тялото на Венсан, отпуснато безжизнено на пода. Усетих как силите ми се връщат. Вдигнах меча.

— Точно така — подхвърли саркастично той. — Вложи малко силица. — Играеше си с мен. Трябваше да бъда благодарна, защото ако той вложеше дори малко „силица“, щях да бъда мъртва. Вместо да се уплаша и да се отдръпна заради пренебрежителното му отношение, побеснях.

Обзета от гняв, замахнах с тежкото оръжие към него, а той отстъпи бързо и острието издрънча в теракотените плочи на пода, счупи се на две и оттам полетяха ситни парченца. Мечът му заблестя на светлината на пламъците и аз усетих парещо жилване по крака. Погледнах и забелязах, че дънките ми са разрязани и от раната на бедрото ми се стича кръв.

— Става забавно! — възкликна с блеснали очи Люсиен. — Ти си дори по-готина от сестра си. Не предполагах. Жалко, че ще те убия, преди да разбера каква си палавница. Може пък да ме придружиш с главата на Венсан у нас, разбира се, за да се позабавляваме.

Опитах се отново да вдигна меча, но не успях. Ръцете ми отказваха да ме слушат. Бях вложила цялата си енергия в първия замах и мускулите ми бяха като гумени.

— Ще свършим за секунда. Ако мръднеш и на сантиметър, ще ти резна красивата главица — предупреди той, обърна се и започна да обръща тялото на Венсан. Джорджия простена в другия край на стаята. Очите й бяха отворени, въпреки това тя не помръдваше.

Опитах се да потисна отчаянието и неочаквано осъзнах, че не давам пет пари дали той ще ме убие или не. Щях да се боря с него дори това да доведеше до собствената ми смърт, дори да нямаше никакво значение за изхода. Беше по-добре да се боря, отколкото да преживея кошмара и да живея дълъг живот, изпълнен със съмнения и съжаления, в който единствено споменът за Венсан щеше да ме поддържа. Призовах всички сили и вдигнах меча.

Неочаквано чух пропукването на статичното електричество. „Върнах се.“ Ококорих се и се огледах, за да се уверя, че гласът е вътре в мен.

— Венсан! — прошепнах аз.

„Бързо, Кейт. Допусни ме в себе си.“

— Да те допусна в себе си ли? — слисах се аз за частица от секундата, след това разбрах какво иска той. — Добре.

Неочаквано тялото вече не ми принадлежеше. Сякаш се беше отворила врата в главата ми и мощна вълна енергия беше плиснала и ме беше изпълнила до пръсване.

Макар да усещах всичко, което ставаше, крайниците ми започнаха да се движат сами, аз вдигнах високо тежкия меч с лекота. Държах го с две ръце. Задържах се така за секунда, след това описах дъга и го стоварих върху лявата ръка на Люсиен.

Той изрева от ярост и изпусна меча си, за да притисне раната с ръка. Извъртя се, погледна ме шокиран, след това се изсмя, въпреки че ранената му ръка висеше отстрани и от нея шуртеше тъмна кръв, която оплиска плочките.

Отскочих настрани, вдигнах меча, приклекнах за секунда и се втурнах към Люсиен, който се спусна към меча, който беше изпуснал на пода. Вдигнах оръжието си и замахнах към дясната му страна, точно под протегнатата ръка. Той изрева и се завъртя към мен, този път стиснал меча.

Остана загледан в мен. Очевидно не разбираше какво става. Кръвта му продължаваше да капе по пода. Олюля се и замахна към мен, но в последния момент се отплесна настрани, тъй като се спъна в мъртвото тяло на Венсан.

Отскочих надясно, далече от него, след това нападнах отново, замахнах, този път към главата му, но пропуснах, тъй като той се наведе. Люсиен се хвърли настрани, погледна ме с присвити очи и неочаквано се ококори.

— Венсан, нима това си ти? — попита слисано.

Чух собствения си смях и думите на Венсан сами излязоха от устата ми:

— Люсиен. Старият ми враг.

— Не — поклати глава той и вдигна меча със здравата си ръка. — Невъзможно. Ти си в катакомбите.

— Май нещо си се объркал — отвърна Венсан през мен. — Никога не си бил най-схватливото зомби в гробището.

Люсиен изрева и се хвърли към мен, но аз отскочих с лекота настрани, а той спря рязко, за да не се блъсне в леглото.

— Какво се опитваш да постигнеш? — прозвуча спокойният ми глас. — Да не би да си искал да ми отрежеш главата, да я занесеш на Жан-Батист, а след това да избиеш останалите от братството?

— Просто довършвам стари работи — изсъска той. — Пет пари не давам за братството ти, въпреки че сега, след като ги спомена, може да се окаже забавно да си направя малко барбекю с ревенанти, след като видя сметката на Кейт и отнеса главата ти за подпалки.

— Струва ми се, че да „видиш сметката на Кейт“, може и да те затрудни — чух собствения си глас и се спуснах към него. Усетих как в тялото ми нахлува сила, която бе поне няколко пъти повече от моята. Люсиен вдигна меча си, за да ме посрещне, но аз се озовах пред него по-бързо, отколкото той успя да реагира.

— Това е за всички невинни, които си тласнал към смърт — рекох и забих ожесточено меча в раната от дясната страна.

Неговият меч издрънча на пода, той наддаде рев и залитна към огъня. Върху разгорелите се дърва покапа кръв, когато той се приведе напред, падна на колене и стисна камата, която беше оставил до камината. След това с неподозирана скорост скочи и хвърли ножа към главата ми. Отскочих настрани, но не бях достатъчно бърза и ножът разряза дясното ми рамо.

Не изпищях. Просто не ми остана време. Прехвърлих меча в дясната ръка и с лявата изтеглих ножа. След това, без да се поколебая, го метнах към него със свръхчовешки сили и той се отплесна назад, когато острието се заби в окото му и прониза мозъка.

— А това е за всички братя, които си унищожил — чух отново гласа си. Здравото око на Люсиен се изви към тавана, той се олюля към мен с отворена уста и полетя напред.

Извих се и скочих върху масичката за кафе. Стиснах меча с две ръце, замахнах и го стоварих на врата му с мощен хоризонтален удар. Усетих как острието проряза плътта, главата отскочи и описа кървава дъга.

Тялото без глава остана неподвижно в продължение на няколко секунди, след това се срина на пода.

— Гори в ада — рече Венсан, докато вдигах главата за косата и пристъпвах към камината.

В този момент вратата се отвори и Амброуз нахлу в стаята. Крещеше като луд и размахваше бойна секира в едната ръка. На другата се виждаше тежка рана, а разкъсаната около нея дреха беше попила много кръв. По лицето му се стичаше струйка кръв от рана на главата.

Обезумелите му очи попаднаха на обезглавеното тяло на Люсиен, след това се преместиха към тялото на Венсан, отпуснато пред камината. Погледна ме, докато стисках без всякакво усилие тежкия меч в едната ръка и отрязаната глава на Люсиен в другата. Кимна и аз също кимнах. Обърнах се към разгорелия се огън и хвърлих гротескната глава сред пламъците.

— Тялото — посочих и двамата с Амброуз прихванахме трупа на Люсиен за ръцете и краката, залюляхме го и го метнахме върху огъня.

— Венсан, ти ли си вътре? — попита Амброуз, отстъпи и ме погледна. Кимнах. — Дано, защото ако си сама, Кейти-Лу, признавам, че съм уплашен до смърт. — Усмихнах му се и той поклати невярващо глава. — Излизай, Венс, защото ме плашиш — нареди той.

„Готова ли си?“ — попита ме Венсан.

— Да — отвърнах и в същия момент усетих как приливът на енергия ме напуска през задната страна на главата. Тялото ми се отпусна също като балон, на който е изпуснат въздуха. Амброуз пристъпи напред и ме прихвана, когато паднах. Положи ме внимателно на земята.

„Кейт! Добре ли си?“ — долетяха думите на Венсан.

Кимнах.

— Добре съм.

„Ами умът ти? Има ли някакво объркване? Паника?“

— Венсан, същата съм както преди, само че съм толкова уморена, че едва ли ще помръдна цяла седмица.

Невероятно.

— Тялото на Гаспар е навън — обърнах се към Амброуз.

— Видяхме го. Жан-Батист се погрижи за него. Той ще се оправи.

— Ами останалите? — попитах и погледнах кръвта по ризата му.

— Всички се върнахме — кимна той.

Въздъхнах облекчено.

— Ами Шарл?

— Донесохме тялото му — отвърна Амброуз, след това посочи леглото. — Какво прави сестра ти тук?

— О, господи, Джорджия! — извиках и погледнах към сестра си. Използвах последната си енергия, за да пропълзя до нея и да докосна пребледнялото й лице. — Добре ли си? — попитах я.

— Май да. Само че ме боли, когато помръдна — отвърна тя тихо.

— Трябва й помощ — обърнах се настойчиво към Амброуз. — Може да има сътресение — удари си главата силно и известно време беше в безсъзнание. Сигурна съм, че и ръката й е счупена.

Амброуз приклекна до нея и като внимаваше да не мърда врата й, я положи нежно на пода.

— Трябва да я закараме в болница — продължих.

— Не е единствената, която има нужда от лекарска намеса — отвърна той и посочи рамото ми.

Сведох поглед и забелязах, че блузата ми е пропита с кръв. Досега не бях усетила, но парещата болка избухна и ме заслепи. Стиснах рамото, намръщих се и отпуснах ръка.