Тя примигна и ме погледна настойчиво.

— Преди няколко месеца се прибра озарен от искрата на живота. Дори не можех да си представя какво е станало. Оказа се, че е срещнал теб.

Жан се наведе напред и ме погали по бузата. Усмихваше се.

— Красивото ми момиченце. Ти вдъхна нов живот на Венсан. Той може и да притежава много силен дух, но е нежна душа. А ти си я докоснала. Откакто го познавам, единственото, което го тласкаше напред, бяха отмъщението и лоялността и може би тъкмо затова е един от малцината оцелели. Сега обаче има… — Тя замълча и се замисли над онова, което се канеше да каже. — Теб.

Усмивката й беше заразна.

— Едва ли тази връзка е лесна и безпроблемна за теб, Кейт. Не се отказвай. Той си струва усилието.

Жан сгъна престилката и я метна на дръжката на фурната, целуна ме и започна да си събира нещата.

— Ще те изпратя — предложих аз и в следващия момент разбрах, че ще остана в къщата сама със сто и петдесет годишен ревенант и мъртвото тяло на гаджето си.

— Нали не те е страх да останеш сама? — попита тя.

— Не — излъгах. — Няма проблем. — Приближихме гранитния фонтан в средата на двора и аз приседнах на ръба, помахах на Жан, когато тя излезе. Портата се затвори безшумно зад нея. Погледнах статуята на ангела и жената.

Първия път, когато я видях, не знаех какво представлява Венсан. Дотогава не бях и чувала за съществуването на ревенанти — както убийците, така и онези, посветили се на спасяването на човечеството. Дори тогава ми се стори, че от фонтана лъха усещане за нещо зловещо.

Сега обаче, щом погледна неземната красота на двете преплетени фигури — прекрасния ангел със сурови, мрачни черти, надвесен над жената, която прегръща в протегнатите си ръце, озарена от нежност и светлина — веднага забелязвам символизма. Ангелът беше ревенант, но дали беше от добрите или от лошите? Ами жената в ръцете му спеше или беше мъртва? Пристъпих по-близо.

В изражението на ангела се четеше отчаяние, той се беше предал, но имаше и много нежност. Сякаш очакваше жената да го спаси, не обратното. Най-неочаквано чух името, с което ме наричаше Венсан: mon ange. Моят ангел. Потръпнах.

Жан каза, че срещата с мен е преобразила Венсан. Била съм му вдъхнала „нов живот“. Нима той очакваше да спася душата му?

Погледнах жената. От чертите й се излъчваха благородство и сила, а светлината на луната се отразяваше от лицето й и озаряваше лицето на ангела. Той сякаш бе заслепен от светлината. Бях виждала изражението на ангела и преди. Така ме гледаше Венсан.

Заля ме вълна от чувства: удивление, че Венсан е открил у мен онова, което е търсил, страх от очакванията му, загриженост, че не съм достатъчно силна, за да понеса този товар. Всички тези чувства ме притиснаха, но още по-силно се оказа желанието да му дам онова, което той искаше. Може би съдбата ми беше отредила да помогна на Венсан да види, че има много повече от отмъщение. Трябваше да си спомни, че съществува и любов.

* * *

Затичах към стаята на Венсан и се отпуснах на леглото до него. Студеното му лице беше безизразно, изваяното му тяло бе просто празна черупка.

Опитах се да си го представя както Жан го беше описала… склонен към насилие, отмъстителен войник. Въпреки това пред погледа ми изникна усмивката, която той винаги ми отправяше, и аз лесно си го представих като яростен отмъстител. У него имаше нещо опасно, също както и у всички останали ревенанти.

Когато хората знаеха, че зад ъгъла дебне опасност, те ставаха по-предпазливи, черта, напълно чужда за Венсан и останалите от братството. Те не се страхуваха нито от нараняване, нито от смърт, държаха се с безразсъдна увереност, която бе колкото възхитителна, толкова и ужасяваща.

Проследих чертите му с пръст и си припомних първия път, когато го видях в този вид. Мъртвото му тяло ме отблъсна, докато сега бях убедена, че мога да понеса всичко, което ми бъде поднесено. Ако исках да остана с Венсан, трябваше да съм силна и смела.

Чух, че на телефона ми пристигна есемес, и скочих от леглото, за да видя от кого е. Оказа се от Джорджия.

„Тръгнах си от партито. Трябва веднагически да говоря с теб.“

Аз: Добре ли си?

Джорджия: Не.

Аз: Къде си?

Джорджия: Пред къщата на Венсан.

Аз: Какво??? Откъде знаеш, че съм тук?

Джорджия: Ти ми каза.

Аз: Не съм.

Джорджия: Трябва да те видя. Какъв е кодът?

Какво ставаше? Какво да правя? Очевидно имаше нужда от мен, но аз не можех да й дам кода просто така.

„Не мога да ти го кажа. Ще изляза да поговорим навън.“

На вратата се звънна. Затичах по коридора към входната врата и натиснах копчето за видеофона. Включи се лампата на камерата и аз погледнах вдигнатото нагоре лице на сестра си.

— Джорджия — изкрещях в микрофона, — какво правиш тук?

Щом чу гласа ми, тя се развика:

— Господи, Кейт, ужасно много съжалявам!

— Какво е станало? — попитах и в гласа ми се надигна паника, когато видях страха и притеснението по лицето й.

— Много, много се извинявам — проплака тя, вдигна ръце и ги притисна към устата си, за да скрие напиращия страх.

— За какво, Джорджия? Кажи ми? — изкрещях.

— Задето ме доведе тук — долетя тих глас и Люсиен се показа пред камерата, а след това притисна нож към гърлото на Джорджия.

— Отвори вратата или ще я убия. — Злобните думи ми подействаха така, сякаш Люсиен беше застанал до мен, а не от другата страна на заключената порта.

— Извинявай, Кейти — проплака тихо Джорджия.

Вдигнах пръст към бутона, на който се виждаше ключ.

Гаспар затича по стълбите към мен.

— Недей! — изрева той.

— Но той ще убие сестра ми!

— Имаш три секунди, преди да й прережа гърлото — разнесе се гласът на Люсиен по микрофона. — Три…

— Имам само рапира… чакай да отида до оръжейната — извика Гаспар, стигна последното стъпало и се завъртя към мен.

— Две…

Погледнах отчаяно Гаспар и натиснах бутона. Портата бе отключена.

— Заключи след мен, Гаспар, и не го пускай. Трябва да пазим Венсан — провикнах се аз. След това изскочих навън, хлопнах вратата от външната страна и се обърнах към дявола.

36.

Люсиен застана пред мен, опрял ножа в гърба на Джорджия.

— Добър вечер, Кейт — рече той със студен глас. Лицето му беше разкривено, едрото му тяло ми се стори два пъти по-едро, както се беше надвесил над мен. Как бе възможно Джорджия да е открила нещо привлекателно в това чудовище?

— Хайде сега, като добро момиче да ме пуснеш вътре.

— Не мога — отвърнах. — Заключено е. Вече не мога да направя абсолютно нищо за теб, така че защо не пуснеш Джорджия? — Имах чувството, че съм спечелила този рунд, но нямах никаква представа какво предстои.

— Гаспар, знам, че си там — изрева Люсиен. — Излез или смъртта на две човешки жени ще ти тежи на съвестта.

Преди да довърши, вратата се отвори и Гаспар излезе, стиснал рапирата.

— Недей, Гаспар! — изписках аз. „Какво правеше“, запитах се аз. Нали трябваше да остане заключен в къщата, за да пази Венсан. Сестра ми беше само моя отговорност.

Той не ми обърна никакво внимание. Пристъпи напред.

— Люсиен, мръсна пиявицо. Какво доведе вонящия ти труп на скромния ми праг в тази прекрасна вечер? — Отново си беше възвърнал благородническите маниери, които забелязах у него в деня, когато наблюдавах спаринга му с Венсан. Нервният, срамежлив поет се беше превърнал в забележителен боец.

Люсиен пристъпи към него, а аз стиснах ръката на Джорджия и я дръпнах настрани.

— Да изчезваме — прошепнах, без да откъсвам поглед от мъжете.

— Май тази вечер не си подготвил подходящите оръжия, жалко подобие на безсмъртен — изръмжа Люсиен.

— Моето е истинско произведение на изкуството в сравнение с дърварския нож, който си помъкнал, лигава ларво — отвърна Гаспар, замахна към него с рапирата и остави следа по бузата на гиганта.

Потече тънка струйка кръв, но Люсиен дори не трепна.

— Типично за теб, жалко подобие на спасител, затова си донесох подкрепление. — Той извади пистолет изпод палтото и застреля Гаспар между очите.

По-възрастният ревенант се олюля назад, докато челото му поемаше куршума. След това, сякаш на забавен каданс, куршумът изскочи от главата му и издрънча на плочките. Люсиен използва секундите, докато Гаспар се съвземе, скочи към него и го събори на земята.

Стиснах ръката на Джорджия и хукнах с нея към портата.

— Спрете на място или ще ви застрелям и двете — изрева Люсиен и насочи пистолета към нас, докато възсядаше гърчещото се тяло на Гаспар. Ние останахме на място. — Върнете се веднага. Идвате с мен. — Той наблюдаваше как приближаваме. — По-близо — нареди. Когато застанахме на една ръка разстояние, той прибра пистолета в кобура.

След това извади огромен нож, завъртя го във въздуха и го заби като мачете във врата на Гаспар. Двете с Джорджия изпищяхме едновременно, прегърнахме се, лицата ни бяха облени в сълзи, докато наблюдавахме.