— Заради Шарл е.

— Все още ли не се знае къде е? — попитах и я дръпнах, за да седне до мен на канапето.

Тя поклати нещастно глава.

— Звънях му поне един милион пъти. Оставих поне десет съобщения на гласовата поща. Поставили сме всички места, които нума контролират, под наблюдение, платихме на информатори, дори нахлухме в стар склад, защото решихме, че е възможно да го крият там. Не открихме абсолютно нищо.

— Колко жалко. — Тъй като не знаех какво да кажа, аз стиснах рамото й.

— Той ми е брат-близнак, Кейт. Никога не сме се разделяли, освен когато спим. Все едно съм изгубила половината от себе си. Нямаш представа колко ме е страх за него.

Кимнах.

— Венсан ми каза какво подозира.

— Просто не разбирам — прошепна тя и поклати глава.

Наведе се към мен и аз притеглих слабото й тяло към своето.

— Венсан ни беше оставил през последните няколко минути, но казва, че иска и той да участва в разговора.

— Добре — отвърнах.

Шарлот кимна, заслуша се в онова, което той казваше, и очите й се наляха със сълзи.

— Какво каза? — попитах я.

— Каза, че всички тук сме изгубени души. Добре че се имаме един друг.

Венсан беше прав. Може и да не бях ревенант, но се вмествах чудесно сред тях. Извадих пакетче кърпички от чантата и й го подадох.

Тя попи очи, след това ме погледна изненадано.

— Венсан казва, че му е било приятно да си поговори с теб днес сутринта и че ти си го чула!

— Значи не съм си въобразила! — отвърнах, изпълнена със страхопочитание. — Попитай го какво ми е казал.

— Казал е: „Твой съм“.

— Точно така! — Скочих от канапето и погледнах към бездиханното тяло поне за милионен път и отново за милионен път си напомних, че не е там. — Но как е възможно? — попитах я аз. — Веднъж той ми каза, че ревенантите могат да комуникират единствено с други ревенанти, когато спят.

Шарлот се заслуша в думите му, преди да ги предаде.

— Венсан казва, че оттогава е проучвал въпроса. Случвало се много рядко, но имало случаи, когато човек и ревенант били заедно години наред. Женвиев е единственият ревенант от познатите ни, който умее да осъществява подобна връзка. Съпругът й добива представа какво иска тя, въпреки че не чува думите.

— Но ние сме заедно от седмици, не от години — отвърнах, обзета от съмнение. — Как е възможно да се получи?

— Той казва, че няма представа, но иска да пробвате отново — предаде развълнуваната Шарлот.

— Добре — съгласих се аз и се преместих на леглото.

— Не, ела тук — настоя тя. — Ще се разсейваш, ако виждаш тялото му. Той каза да си затвориш очите и да блокираш всичко останало. Направи същото, както в музеите. — Усмихнах се, когато си припомних транса, в който бях изпаднала, когато той ме видя в музея „Пикасо“. Затворих очи и си поех предпазливо въздух, оставих атмосферата на стаята да проникне в мен и да ме залее спокойствие. Постепенно усетих същото, както и преди, сякаш някой пишеше букви в главата ми.

— Какво чуваш? — попита тя.

— Нищо. Виждам нещо… все едно някой пише думи.

— Той казва, че се опитваш да визуализираш. Престани да използваш вътрешното си око и използвай вътрешното си ухо. Все едно слушаш музика, която се носи някъде отдалече. Опитай се да чуеш мелодията и да я следваш.

Съсредоточих се и чух шумолене, все едно вятърът се провираше сред листата или пропукваше статично електричество.

— Той казва да престанеш да се опитваш толкова упорито и да се отпуснеш — предаде Шарлот.

Отпуснах се и статичният шум се превърна в шумолене, все едно найлонов плик бе подет от вятъра. И тогава чух. „Pont des Arts.“

— Мостът на изкуствата — рекох на висок глас.

— Говориш за моста над Сена ли? — попита обърканата Шарлот, след това кимна. — Венсан казва, че това било мястото на изключително важно събитие.

Засмях се.

— Точно така. Там се целунахме за пръв път.

Тъжното лице на Шарлот се оживи.

— Господи. Сигурна бях, че Венсан ще се окаже непоправим романтик, когато открие правилния човек. — Тя се отпусна на канапето и притисна ръце върху сърцето си. — Каква си късметлийка, Кейт.



В следващия половин час се съсредоточихме над връзката между немъртъв и човек, а Шарлот се превиваше от смях на глупавите отговори и досадните упражнения, които Венсан измисляше.

— Живите нощи на… Мъри ли? — недоумявах аз.

— Не. Нощта на живите мъртви! — избухна в смях Шарлот.

Най-сетне започнах да разбирам повечето неща, въпреки че гласът не приличаше на този на Венсан. Имах чувството, че думите изникват от нищото. При това чувах само по няколко думи.

— Върви да обядваш ли? — попитах най-сетне аз.

— Точно така! Браво! Венсан казва, че е време да направим почивка и да обядваме. Жан ни чакала.

Когато отидохме в кухнята, Жул и Амброуз вече се тъпчеха с печено пиле и пържени картофки, а Жан седеше до тях и попиваше всяка дума от разказа им за сутрешната мисия. Скочи, когато видя, че двете с Шарлот влизаме, и посочи, че ни е сервирала.

— Здрасти, момчета, да знаете, че Венсан може да говори с Кейт, докато спи — съобщи доволно Шарлот.

Всички замръзнаха по местата си и ме зяпнаха, но след няколко секунди Жан се съвзе.

— Не съм изненадана. Откога съм ви казала, че ви усещам, когато започнете да се мотаете около мен, докато спите? Дори разпознавам кой от вас е около мен, само че никой не ми вярва.

— Това е напълно невъзможно! — възкликна Амброуз и се обърна настрани. — Няма начин, Венсан!

— Не е невъзможно — намеси се Жул. — Венсан ми каза, че е проучвал записките на Гаспар за връзки между ревенанти и хора и е открил сведения за комуникацията.

— Знам — отвърна Амброуз. — И на мен ми каза. Само че това са най-обикновени слухове — разни измишльотини. Венсан се хваща за сламки.

Бях обзета от любопитство:

— Какви други „непотвърдени“ слухове има? Трябва ли да знам за нещо?

Амброуз лапна пържен картоф и го сдъвка с хитра усмивка.

— Спомни си всички страховити истории с призраци, Кейти-Лу, разните дивотии, които си чувала, а след това се замисли, че са започнали от зрънце истина. Радвай се, че не си хлътнала по вампир. — Лапна нов пържен картоф, след това се изправи, опъна внушителните си гръдни мускули и бицепси. — Жул, искаш ли да се поразходим?

Жул избърса уста със салфетка, след това стана и пренесе чинията до мивката.

— Благодаря ти, Жан. Както винаги беше много вкусно. Венсан, ти ще дойдеш ли с нас?

„Ще бъдеш ли самотна?“ — изникнаха думите в главата ми. Усмихнах се.

— Не, върви с момчетата. Ще им трябва бавачка — отвърнах аз през смях.

— Няма начин… той с теб ли говореше? — попита удивеният Амброуз.

Кимнах и се усмихнах.

— Щастливец — отвърна Жул и се наведе, за да ме целуне по бузите. — Какво ли не бих дал, за да се вмъкна в главата ти. — Вместо обичайните въздушни целувки той ме целуна нежно и по двете бузи.

— Жул! — ахнах аз и усетих как се изчервявам.

Той стана, погледна нагоре и вдигна ръце, сякаш се предаваше.

— Добре, добре, мой човек. Разбрах, няма да припарвам повече! Знаеш колко рядко се появява младо, красиво, човешко момиче в къщата. Всъщност никога. — Той се обърна, след това погледна през рамо към мен. — Чао, Кейти, и не забравяй… Свободен съм през следващите два дни, докато Венсан не е на разположение. — Той намигна. Лицето ми пламна, обърнах се и повече не погледнах към него, докато не излезе от стаята.

— Това пък какво беше? — попита любопитно Шарлот.

— Честно казано, нямам никаква представа — изпъшках аз.

33.

— Ще останеш ли за вечеря? — попита Жан, преди двете с Шарлот да излезем от кухнята.

— Още не съм мислила, но ще ми бъде приятно да видя Венсан… по-точно да чуя Венсан… — замълчах и поклатих глава, когато осъзнах колко необичайно звучаха думите ми — когато момчетата се върнат. Да, ще остана, благодаря ти.

Тя кимна доволно и отново се зае да шета из кухнята. Излязохме от нейното царство и тръгнахме по коридора.

— Отивам да поуча, Шарлот — рекох и отворих вратата към стаята на Венсан.

— Добре — съгласи се веднага тя. — Ако решиш, че се разсейваш твърде много в присъствието на мъртвец, заповядай горе в библиотеката или пък в моята стая. Аз ще сляза долу да потренирам.

— И ти ли владееш онези номера с оръжията?

Тя кимна гордо.

— Момчетата са по-силни от мен, но аз съм по-бърза, по-дребна, така че дори да не мога да въртя меча добре като тях, се справям по-добре с каратето.

— Леле! Впечатлена съм! — отвърнах аз.

— Искаш ли да дойдеш? — попита тя.

— Не, не. Ще остана да уча в стаята на Венсан. Спокойно ми е, когато съм до него — обясних, — въпреки че не е… близо до мен. Това ми напомня, че не може да бъде на две места едновременно, нали?