След като ни донесоха пиците, слязохме в прожекционната зала и се настанихме на канапето, за да гледаме „Закуска в Тифани“. Докато седяхме в тъмната стая и хапвахме сочните парченца пица с гъби и пармезан, за пръв път се чувствах така, сякаш двамата с него сме напълно нормална двойка, и се постарах да не мисля за онова, което щеше да му се случи след полунощ.

Тръгнах си към девет. Той настоя да ме изпрати до нас и се разходихме съвсем бавно по тъмните парижки улици. Стори ми се съвсем слаб, сякаш наистина беше на осемдесет и седем години. Беше ми трудно да повярвам, че същият този човек преди няколко дни размахваше меч. Когато стигнахме до вратата, той ме целуна нежно и си тръгна.

— Да се пазиш — провикнах се аз, тъй като не знаех какъв е етикетът, когато се сбогуваш с човек, който ще бъде мъртъв през следващите три дни.

Венсан намигна и ми изпрати въздушна целувка, а след това се скри зад ъгъла.

32.

Мами ни беше попитала дали предпочитаме традиционен обяд по случай Деня на благодарността, но двете с Джорджия не бяхме в настроение да празнуваме. Всичко американско ни напомняше за дома. А домът ми напомняше за родителите. Попитах мами дали не може да прекараме деня както всеки друг и тя се съгласи.

Затова през повечето време си останах в леглото и четох, като се стараех да не мисля за Венсан, който лежеше мъртъв в леглото само на няколко пресечки от нас.

В петък сутринта изминах пеша петте минути от нас до къщата на Жан-Батист. Застанах пред масивната порта и набрах кода, който Венсан ми беше изпратил с есемес.

Поколебах се дали е по-редно да почукам, или направо да вляза. Вдигнах ръка, за да почукам, когато вратата се отвори и Гаспар застана пред мен. Кършеше нервно ръце.

— Госпожице Кейт — рече той и се поклони вдървено. — Венсан ми каза, че сте тук. Влезте, заповядайте. — Дори не си направи труд да ме целуне по бузите. Очевидно самото ми присъствие бе предостатъчно, за да му докара сърдечен удар, затова и аз не настоях.

— Има ли новини? — попитах.

— За съжаление няма — отвърна той. — Елате в кухнята. Венсан ми напомня да ви предложа кафе.

— Не, благодаря, току-що закусих. Няма нужда.

— Добре тогава. Венсан казва, ако искате да останете в неговата стая, е готов да ви помогне с… триг… — Гаспар ме погледна напълно объркано.

— Тригонометрия — засмях се аз. — След това вдигнах глава и заговорих на въздуха: — Благодаря, Венсан, но оставих тези учебници вкъщи. Днес ще се занимаваме с английска литература и европейска история.

Гаспар се засмя нервно.

— Венсан казва, че аз трябва да ти помогна с тези предмети. Мили боже, така си е. Пред очите ми се е развила значителна част от историята. Не искам обаче да ви отегчавам с разказите си.

Усетих, че последното му желание беше да помага на тийнейджърка да пише домашно по история, затова отказах любезно и той дори не скри облекчението си.

— Шарлот излезе, но щом се върне, ще й кажа, че сте тук — обеща той и ме остави пред вратата на Венсан.

— Благодаря — отвърнах.

Стаята на любимия ми беше съвсем същата каквато я видях първия път. Прозорците бяха затворени, завесите — дръпнати. Камината не беше запалена. Венсан беше леденостуден. Потръпнах, когато видях безжизненото му тяло под балдахина.

Затворих вратата след себе си, оставих чантата на канапето и пристъпих към леглото. Той лежеше неподвижен, бездиханен. Веднага забелязах колко е различен от човек, който спи и гърдите му се повдигат ритмично, а от устата му излиза дъх. Дръпнах завесите и приседнах на леглото, за да го погледам.

— Ще ти призная, че се чувствам глупаво, докато ти говоря, а ти си в това състояние — признах аз на празната стая. — Имам чувството, че след минутка ще изскочиш от гардероба и ще избухнеш в смях.

В стаята цареше тишина.

Поколебах се, след това прокарах пръсти по студената му ръка, като се постарах да не се отдръпна, когато почувствах колко неестествена на допир е кожата му. След това, дори още по-бавно, се наведох и докоснах устните му с палец. Кожата му беше студена, но мека и аз потръпнах, докато проследявах с пръст съвършената извивка на устните му. След това погалих гъстата вълниста коса и докоснах устните му със своите — съвсем леко. Не усетих нищо. Венсан го нямаше.

— Да не би да се възползвам от положението — прошепнах аз и се запитах дали той ме чува, — след като не ми казваш нищо.

Въпреки че в стаята продължаваше да е тихо, усетих странно чувство, сякаш някой пишеше в ума ми. Сякаш бе необходимо огромно усилие. След това в главата ми се появиха две думи: „Твой съм“.

— Венсан, ти ли си? — попитах стреснато. Почувствах тялото си като коледна елха, окичена с милион светлинки, запалени едновременно.

— Добре, ако си ти, да знаеш, че ме плашиш. Но нищо. Ако не си ти, тогава напълно се побърквам, защото излизам с мъртвец. Много ти благодаря, че ме караш да се съмнявам в разума си — рекох саркастично.

Струваше ми се, че в стаята витае някакво задоволство, но то бе едва доловимо и аз реших, че си въобразявам.

— Сега пък ще ме превърнеш в параноичка. Преди да започна да се правя на Жана д’Арк и да си въобразявам, че чувам гласове, не е ли по-добре да се справя с домашното по история?

Мълчание.

Оставих пердетата дръпнати, за да го виждам, и седнах на канапето, извадих книгите от чантата и ги подредих върху масичката за кафе.

Едва тогава забелязах плика на нощното шкафче. На него бе написано моето име с красивия почерк на Венсан и аз извадих плътен лист хартия с инициалите „ВПАД“ в долния ъгъл, обградени с лози и листа.

„Кейт, започваше писмото.

Не успявам винаги да се изразя достатъчно убедително пред теб, затова се възползвам от факта, че няма да можем да си кажем нищо, докато четеш тези редове, следователно няма да успея да оплескам нещата за пореден път.

Искам да ти благодаря, задето ми даде шанс. Когато те видях за пръв път, знаех, че съм намерил нещо изключително. Оттогава единственото ми желание бе да прекарвам с теб колкото е възможно повече време.

Когато мислех, че съм те изгубил, бях разкъсан между желанието да те върна и да получиш най-доброто. Когато видях колко си нещастна през седмиците, в които бяхме разделени, събрах кураж да се боря за нас… да намеря начин да оправя нещата. Когато те видях щастлива отново, след като се събрахме, си казах, че съм постъпил правилно.

Не мога да ти обещая невероятни преживявания, Кейт. Иска ми се да се превърна в обикновен мъж и да бъда винаги до теб, без травмата, която определя живота ми като «ходещият мъртвец». Тъй като това не е възможно, мога единствено да те уверя, че ще направя всичко по силите си, за да ти се реванширам. Ще ти дам повече, отколкото би могъл един обикновен, нормален приятел. Нямам представа какво означава това, но чакам да открия с най-голямо нетърпение. Ще открием заедно.

Благодаря ти, че си до мен, красавице. Mon ange. Моята Кейт.

Искрено твой, Венсан“

Какво можех да направя, след като прочетох най-романтичното любовно писмо — единственото любовно писмо — което някога бях получавала?

Пристъпих към леглото и се отпуснах на матрака до тялото на Венсан. Обрамчих студеното му лице с топлите си ръце, пригладих косата му и заплаках.

Плачех, задето бях изгубила стария си живот. Плачех за дните, когато се будех в старата си стая, слизах по стълбите и виждах мама и татко седнали на масата за закуска. Плачех, защото нямаше да ги видя никога повече, защото животът ми никога нямаше да е същият.

Мислих си как след преживяната загуба бях открила човек, който да ме обича. Той не беше казал нищо, но аз го бях прочела в очите му и в написаното. Светът, който познавах, си беше отишъл. А пък на мен ми беше предоставен шансът да изпитам щастие в новия свят. Този свят беше по-подходящ за научната фантастика и филмите на ужасите, но в него бях открила нежност, приятелство и любов.

Въпреки че продължавах да скърбя за стария си живот, знаех, че ми е даден втори шанс, който бе точно пред очите ми, също като добре узрял плод. От мен се искаше единствено да протегна ръка и да го откъсна. Първо трябваше да се освободя от задушаващия страх, който изпитвах от миналото.

Предложението беше да получа нов живот в замяна на стария. Имах чувството, че ми е поднесен подарък. Имах чувството, че съм си у дома. Отворих ръка и му позволих да отлети. След това плаках, докато очите ми не се затвориха и не заспах.



Събудих се час по-късно и в първите няколко секунди не разбрах къде се намирам. След това усетих студеното тяло на Венсан до своето и ме обзе чувство на спокойствие, което ми вдъхна повече сили от когато и да било досега.

Чух шум и се обърнах към Шарлот, която беше отворила вратата, за да надникне в стаята.

— Отбих се одеве, но ти спеше. Събуди ли се вече?

— Да — отвърнах, седнах и се надигнах от леглото.

— Добре. — Тя се вмъкна вътре и затвори вратата. — Плакала си — отбеляза и ме целуна по бузите.

Кимнах.

— Сега вече съм добре. И ти не изглеждаш върхът.

Обикновено лъчезарната Шарлот сега беше посърнала, а живецът й беше напълно изчезнал. Стори ми се тъжна и изтощена.