Настаних се на леглото й, а тя се просна по корем върху пухкавия бял килим на пода и ме зяпна.

— Извинявай, че Венсан те засече така пред мами и деди. От онова, което ми каза, Люсиен ми се струва наистина кофти тип.

— Нима? И какво точно каза той?

— Каза, че Люсиен бил нещо като… мафиот. — Опитах се да си припомня как Венсан описа нума вечерта, когато бяхме в ресторанта в Маре. — Приятелите му се занимавали с нелегална дейност.

— Каква е тази нелегална дейност?

— Проституция, наркотици…

— Я стига простотии! — извика Джорджия. — Нали видя Люсиен. Той е предприемач. Притежава барове и клубове в цяла Франция. Защо му е да се занимава с подобни дивотии? — Тя ме погледна с неприязън.

— Според мен Венсан не си измисля — отвърнах.

— Да бе — изсъска тя с горчивина. — А той откъде го познава?

— Не го познава — излъгах. Последното, което ми трябваше, бе двете с Джорджия да попаднем между Венсан и Люсиен. — Знае обаче каква слава му се носи.

Замълчах и се поколебах докъде да стигна с признанията.

— Дори се говорело, че Люсиен бил свързан с разни убийства.

В първия момент Джорджия ми се стори шокирана, след това обаче поклати глава.

— Сигурна съм, че в света, в който се движи Люсиен, има и съмнителни сделки. При големите играчи е така. Но да ми пробутваш, че има нещо с убийства… Извинявай, но просто не вярвам.

— Всичко е наред — отвърнах. — Не е нужно да ми вярваш. Налага ли се да се виждаш отново с него?

— Кейт, ние почти не се виждаме. Няма нищо сериозно. При това, когато се виждаме, е винаги сред хора. Сигурна съм, че излиза с други момичета, както и аз излизам с други. Няма нищо особено.

— След като няма нищо особено, а му се носи славата на проблемен тип, защо… нали знаеш… защо не го зарежеш? Моля те, Джорджия. Не искам да се тревожа за теб.

За частица от секундата, след като долови умолителната нотка в гласа ми, тя изглежда се поколеба, след това на красивото й лице се изписа познатото ми инатливо изражение.

— Не те карам да се виждаш с него, но аз имам намерение да го видя отново. Освен това не вярвам нито на една дума от приказките на Венсан. А и от къде на къде двамата с гаджето ти се месите в живота ми?

Знаех, че тя няма да отстъпи, каквото и да кажех. А и как да й обясня? „Гаджето ми мрази твоето, защото Венсан е от добрите зомбита, а Люсиен е от лошите.“ Можех единствено да се надявам, че интересът й към Люсиен ще угасне, преди да се е случило нещо лошо.

Тя наистина побесня. Луничките по лицето й изпъкнаха, когато по кожата й избиха червени петна. Познавах сестра си и когато се стигнеше до този момент, нямаше никакъв смисъл да се опитвам да й набия разум в главата. Понечих да се изправя, но тя скочи и ме изпревари. Отвори вратата и протегна ръка към коридора.

— Изчезвай.

31.

На следващия ден Джорджия беше излязла за училище още преди да сляза за закуска.

— Вие, момичета, четвърта световна война ли започнахте или вече е пета? — попита деди иззад вестника си.

Между часовете не се видяхме, а след това тя изчезна нанякъде. Сестра ми ме избягваше и ме заболя. Аз обаче знаех, че съм постъпила правилно, като я предупредих за Люсиен. Венсан каза, че едва ли щяло да й се случи нещо, само че при тези обстоятелства „едва ли“ никак не ме устройваше.

Отправих се към дома на Жан-Батист и пуснах есемес на Венсан, докато бях на улицата, така че когато пристигнах, портата се отвори. Той ме чакаше със същото разтревожено изражение, което помнех от снощи.

— Има ли новини? — попитах аз, докато влизахме в стаята му.

— Не. — Приведе се напред, отвори вратата и любезно отстъпи, за да вляза. Има известни предимства, когато излизаш с мъж от друга епоха. Макар да вярвам в равенството между половете, кавалерските прояви се нареждат на много високо място в тефтера ми с червени точки.

— Цяла нощ обикаляхме да го търсим. Сякаш всички нума в града бяха изчезнали. Влязохме във всички барове и ресторанти, за които знаем, че са техни, но видяхме единствено хора. От тях нямаше и следа.

— Сигурно е било много опасно. — Опитах се да си представя какво би станало между добрите и лошите ревенанти. Немъртвите размахваха мечове между смъртните клиенти.

— Ако бяха там, със сигурност щеше да е опасно. Те обаче не биха ни нападнали, когато сме сред хора.

Спомних си как Амброуз бе наръган на няколко крачки от хората и разбрах, че Венсан омаловажава опасността, за да не ме тревожи.

— Така и не се появи нито един от тях и не можахме да ги разпитаме. Те не живеят на едно място като нас. Затова нямаме представа къде са.

— А Шарлот как приема нещата? — попитах.

— Немного добре — отвърна Венсан. — Излезе с останалите, за да им помага в търсенето.

— А ти защо не си с тях?

— Довечера започва „големият сън“. Вече съм слаб и нямаше смисъл да излизам с тях, защото нямаше да им помогна с нищо.

— И кога точно започва… латентното състояние?

— През нощта — отвърна той. — Вечерта преди сън гледам филми, тъпча се, за да натрупам калории, освен това не мога да направя нищо повече. — Той махна с ръка към масичката за кафе, на която имаше чай и пастички.

Погледнах го развеселено.

— Жан ли се е постарала?

— Че кой друг? — засмя се той. — Всеки път, когато идваш, тя се държи така, сякаш идва кралска особа.

— Така и трябва — отвърнах и вирнах брадичка, преди да се хвърля на канапето, готова да нападна шоколадов еклер.

— Къде е телевизорът? — попитах.

— А, ходя в прожекционната. Амброуз е киноман и убеди Жан-Батист да направи частно кино. Намира се в мазето, до фитнеса.

— Много ми се иска да го видя.

— Може да съм приготвил някои от любимите ти филми. Дори ще си поръчаме пица и ще вечеряме като аристократи. Става ли?

— И още как! С удоволствие! — почти изписках аз, след това се опитах да овладея ентусиазма си и продължих: — Но само защото твърдиш, че ще бъдеш скучен. В противен случай щях да остана тук и да се взирам в лицето ти цяла нощ.

Венсан замълча, погледна ме подозрително, след това се ухили:

— Сарказъм ли долавям?

— Да — разсмях се аз. — Бързичко схващаш за дъртак.

— По дяволите, а пък аз си мислех, че съм открил истинска романтичка — пошегува се той, след това се поколеба, а лицето му стана сериозно. — Та, като стана въпрос за скука, какво ще кажеш да обсъдим какво ще правим, докато спя?

— Добре — съгласих се аз и се запитах какво следва.

— Утре ще бъда и телом, и духом мъртъв. Предпочитам да не ме виждаш, когато не мога да общувам. Но в петък сутринта умът ми ще се събуди. Така няма да имаш чувството, че те преследвам. Може ли да дойда и да те видя… докато спя?

— Това е най-странното предложение, което някога съм получавала. Не знам… ще ми покажеш ли по някакъв начин, че си при мен? Ще ми напишеш ли някое призрачно съобщение? Ще накараш ли химикалката ми да се движи?

Той поклати глава.

— Само ако наблизо има човек, който може да ме чуе, като например Шарлот или Жул.

Замислих се за разхвърляната си стая, в която се надявах досега да не си е позволявал да се рее на воля.

— Няма ли да си дежурен с някой от останалите?

Венсан се усмихна и в ъгълчетата на очите му се образуваха ситни бръчици.

— Ако някой излезе, ще го придружа, но искам да намина да те видя в свободното си време.

— Тогава е по-добре аз да дойда — предложих. — Така никой вкъщи няма да ни пречи.

— Чудесно, стига да нямаш нищо против — отвърна Венсан.

Забелязах, че се държи за канапето.

— Добре ли си, Венсан?

— Да, въпреки че съвсем отмалях. Не е кой знае какво. — Той въздъхна дълбоко и седна на канапето до мен. — Значи утре не става, но мога да те видя в петък.

— Добре. Ще дойда сутринта. Утре в Щатите е Денят на благодарността, така че утре и в петък не сме на училище. Ще си донеса домашните тук.

Поръчахме си пица и се свихме на канапето, докато чакахме доставката.

— Как мина снощи с Джорджия? — попита той.

Стараех се да избягвам темата, за да не призная, че съм се провалила.

— Не си говорим.

— Какво се случи?

— Не съм й казала, че двамата с Люсиен се познавате. Притеснявах се да не спомене нещо пред него. Казах й, че знаеш каква слава му се носи, че е извършил в престъпления заедно със сътрудниците си. Тя не ми повярва. Не иска повече да се месим в работата й.

— Разстроена си — отбеляза той и ме прегърна.

— Да, разстроена съм, но не защото двете с Джорджия се скарахме. Това е нещо нормално. Ядосана съм, защото се притеснявам за нея. Тя ми каза, че се виждат рядко, въпреки това има нещо, което ме тревожи.

— Ти направи всичко по силите си — отбеляза Венсан. — Не можеш да контролираш сестра си. Просто не мисли повече по този въпрос.

„Много ти е лесно да го кажеш“ — помислих си.