— В клуба, където отидох да потанцувам с Джорджия.

— На същото място, където си видяла Шарл ли?

— Да, всъщност Шарл говореше с него, когато си тръгвах. Не разбирам…

— О, не! Това е ужасно!

Венсан затвори очи.

— Венсан, кажи ми какво става — настоях аз и усетих как започва да ми прилошава. Ако Люсиен беше чудовище, какво означаваше това за сестра ми? Потръпнах, когато си припомних целувката на Джорджия и Люсиен в клуба. Бе очевидно, че тя не знае нищо за черната му страна. Джорджия никога не виждаше по-далече от носа си. Не притежаваше грам прозорливост. Както мама се оплакваше навремето, когато едно от гаджетата на Джорджия беше арестувано за влизане с взлом: „Тя не вижда лошото у хората. Не че сестра ти е глупава, просто не притежава дори зачатък на интуиция“. Този път обаче подобен недостатък можеше да се окаже фатален.

Венсан извади мобилния си телефон.

— Жан-Батист? Люсиен е спипал Шарл. Сигурен съм. Да… След минутка.

— Моля те! Кажи ми какво става! — настоях аз.

— Трябва да се прибера. Можеш ли да дойдеш с мен?

— Не — поклатих глава. Трябваше да се върна и да оправя това, което ураганът Венсан беше сътворил в семейството ми.

— Трябва да вървя — заяви той.

— Тогава ще те изпратя до вас — настоях. — Ще ми разкажеш по пътя.

— Добре — съгласи се той и тръгнахме по осветената улица към тях. — Кейт, знаеш, че във всяка приказка има по един лош.

— Да.

— Е, Люсиен е лошият в моята приказка.

— Защо в твоята? — попитах неуверено. — Не сте ли просто от двете страни на барикадата добро — зло?

Венсан поклати глава.

— Не, става въпрос за него и мен. Не се познаваме от вчера.

— Чакай малко — настоях аз, докато обмислях чутото и нареждах парченцата от пъзела. — Да не би той да е онзи, когото наричате „Агента“ или както там беше? — Замълчах и се замислих. — Люсиен ли видя в Сен Пол… Него ли беше забелязал Жул, когато наръгаха Амброуз?

Венсан кимна.

— Кой е той? — продължих да питам.

— Човек е. През Втората световна война беше част от френската милиция, паравоенна част, създадена от контролираното от германците френско правителство, чиято цел беше да смаже Съпротивата.

— Говориш за режима на Виши ли?

Той кимна.

— Освен че екзекутираше и избиваше членовете на Съпротивата, милицията помагаше при депортирането на евреите. Бяха известни с методите си на мъчение. Умееха да измъкват информация и признания почти от всеки, когото успееха да заловят. Честно казано, бяха по-опасни дори от Гестапо и СС, защото бяха наши сънародници. Говореха езика, познаваха градовете и бяха приятели и съседи на хората, които предаваха. — Венсан ме погледна в очите. — Бяха черни времена за страната ми.

Кимнах мълчаливо. Пресякохме булеварда и продължихме към тях.

— Люсиен предаде хиляди свои сънародници, изпрати ги на смърт, измъчваше ги и ги убиваше наред, за да си проправи път в йерархията на организацията. Бързо стана един от най-сигурните кадри на режима на Виши и на Министерството на пропагандата. През юни 1944 година група от Съпротивата, облечени като членове на милицията, нахлули в Министерството на информацията, където били настанени Люсиен и съпругата му заради безопасността им. Било късно вечерта. Съпрузите си били легнали и те ги убили.

Останах с отворена уста. Имах чувството, че разказва нещо, което е преживял лично.

— Ти с тях ли беше?

Венсан кимна.

— И още двама ревенанти. Останалите бяха човеци, които нямаха представа какво представляваме.

— Но по онова време Люсиен е бил човек. Нали ми каза, че ревенантите не убивали хора?

— Заповедите ни бяха да заловим Люсиен, за да бъде осъден за извършените престъпления. Само че Люсиен беше избил цялото семейство на един от групата и той не успя да се въздържи. Застреля ги и двамата.

Потръпнах, когато си представих кървавата сцена. В подобни разкази винаги ти се иска някой да ликвидира лошите. Замислих се обаче за стореното — той бе застрелян заедно със съпругата си… в собственото си легло. Беше наистина ужасно.

— Люсиен запомнил лицата ни онази нощ и когато се завърна като ревенант, започна да ни преследва. Успя да убие повечето хора, участвали в убийството му, а след време унищожи и двама от ревенантите, които участваха. Аз съм последният. На няколко пъти сме се изправяли един срещу друг, но той така и не успя да ме убие. Нито пък аз него.

— А Шарл за какво е говорил с него?

— Прояви разбиране към Шарл. Той не е лошо момче. Просто е объркан. Казах ти, че му е много трудно да приеме съдбата ни. Това е коренно различен начин на съществуване — ту живееш, ту умираш. Когато спасиш някого и видиш, че води стойностен живот след това, се чувстваш удовлетворен. Понякога обаче не се получава точно така. Човекът, когото спасиш от опит за самоубийство, опитва отново и успява. Детето, което спасиш от дрогата, решава, че няма защо да променя начина си на живот, и отново започва да се друса. Това е една от причините, поради които Жан-Батист не иска да следим отблизо живота на спасените. Само че едно от най-ужасните чувства е, когато опиташ и се провалиш. Шарл не успя да спаси момиченцето. Спаси другото дете, но това не го зарадва. Не спира да се тормози за бъдещето му и как ще се отрази всичко на майката на детето. Значи има добро сърце — продължи тихо той. — Може би прекалено добро. Само че тази случка беше последната капка. Единствената причина, поради която Шарл би отишъл при Люсиен, е, защото не може повече да издържа на този начин на живот. Иска да умре. Ако се остави в ръцете им, трябва да ги помоли да го убият и да изгорят тялото му. А те ще го сторят с радост.

— Искаш да кажеш, че ще се самоубие ли? — Спрях се, ужасена от мисълта, че Шарл сам ще предизвика смъртта си.

— Така изглежда. — Венсан стисна ръката ми. Бяхме почти пред тях.

— След като Люсиен е безжалостен убиец… какво ще стане с Джорджия?

Историята на Шарл беше трагична, но в този момент мислех единствено за опасността, която грозеше сестра ми.

— Близки ли са?

— Мисля, че излизат.

— Според теб сериозно ли е?

— При Джорджия няма такова понятие като сериозно.

Венсан се замисли.

— Люсиен винаги е заобиколен от жени и няма причина да убие момиче като Джорджия. Ако тя не се остави да бъде всмукана в клана му и тяхната дейност, тогава рискува да бъде използвана и след време зарязана.

„Това е успокояващо“ — помислих си аз, макар че не се успокоих. „Заменила е дребните престъпници с вманиачен убиец, но ако не хлътне по него, всичко ще бъде наред.“

Въпреки че все още се страхувах, обяснението на Венсан потуши донякъде паниката, защото Джорджия никога не се обвързваше емоционално.

Пристигнахме пред портата на Жан-Батист. Венсан пое ръката ми в своята.

— Извинявай, че скапах нещата със сестра ти. Само че не успях да се въздържа, когато спомена онова… чудовище.

— Не, прав беше. Няма значение, че го каза пред всички. Джорджия щеше да реагира по същия начин, независимо от времето и мястото.

— Трябва да поговориш с нея — настоя той. — Дори отношенията им с Люсиен да не стигнат далече, тя се движи с опасни хора.

Кимнах.

— Ще се постарая.

Опасностите непрекъснато дебнеха Венсан и братството му. Сега обаче, след като човек от моето семейство беше в опасност, всичко ми се стори много по-истинско. Вече имахме общ враг. Надявах се Джорджия да ме послуша и да избегне опасността.

— Какво смяташ да правиш? — попитах.

— Ще събера другите и ще открием Люсиен. — Гласът му стана една октава по-нисък и очите му заблестяха от гняв.

— Нали ще внимаваш? — попитах и страхът ме сграбчи, когато осъзнах какво означава това.

— Щях да го ликвидирам още тази вечер, ако можех. Има причина, че досега не съм успял да го унищожа. Ако той не иска да бъде намерен, няма как да стане. Всички карти са у него.

Когато забеляза изражението ми, остротата се стопи.

— Не се тревожи, Кейт. Мини утре следобед, след часовете.

— Ще бъдеш ли жив утре след училище?

— Да — промълви. Само че очите му говореха друго. Беше готов на всичко, за да унищожи врага си. Беше ясно, че собствената му безопасност не го интересува особено.

— Извинявай, че ще те оставя — рече Венсан, привлече ме към себе си и ме целуна лекичко. Всеки негов допир ме възпламеняваше. Да не би опасността да е афродизиак? — питах се аз. Предпочитах той да е в безопасност, вместо нервните ми окончания да потръпват от удоволствие. Тъй като нямах право на глас, го притиснах до себе си и отвърнах страстно на целувката.

Той се отдръпна бързо.

— Трябва да тръгвам.

— Знам. Лека нощ, Венсан. Моля те, пази се.

— Лека нощ, mon ange.



Почуках тихичко на вратата на Джорджия. Секунда по-късно тя отвори със замах и се появи на прага като една от фуриите.

— Какви, по дяволите, ги дрънка онзи? — разфуча се и хлопна вратата зад гърба ми.