Сърцето ми блъскаше шумно. Венсан любопитно вдигна вежди.

— Ще ме поканиш ли или пробваш докога ще остана на прага без покана? — След това прошепна: — Аз съм ревенант, не вампир, cherie. — Шеговитото му изражение ми помогна да забравя колко съм нервна и аз си поех дълбоко дъх, за да се овладея, стиснах ръката му и го въведох вътре.

— Мами е тук — посочих вратата тъкмо когато тя излезе от кухнята. Сутринта беше ходила в козметичния център и изглеждаше удивително елегантна във вълнена дреха в черно и бяло и осемсантиметрови токчета.

— Ти сигурно си Венсан — рече тя и пристъпи напред, за да го целуне по бузите, а парфюмът й с аромат на гардения ни обгърна като любяща прегръдка. Тя отстъпи крачка назад и го погледна. Изглежда го преценяваше и по изражението й реших, че той получава шестица.

— За вас — подаде той огромния букет.

— О, от „Кристиан Тортю“ — отбеляза тя, когато забеляза етикета на магазина. — Прекрасни са.

— Дай си палтото — предложих аз и Венсан свали якето, а отдолу се показа светла синьо-зеленикава памучна риза.

Не можех да повярвам, че това забележително красиво момче се е облякло с такова внимание и е купило цветя специално, за да впечатли семейството ми. Беше направил всичко това заради мен.

— Деди, запознай се с Венсан Дьолакроа — заговорих аз, когато дядо ми излезе от кабинета си.

— Приятно ми е да се запознаем, господине — рече официално Венсан и двамата си подадоха ръце. Той вдигна плика. — За вас.

Деди извади бутилка и ми се стори силно впечатлен, докато оглеждаше етикета.

— „Шато Марго“, 1947? Откъде го намерихте?

— Подарък от чичо е, който вече е имал удоволствието да се запознае с вас, мадам — рече Венсан и погледна отново мами.

— Така ли? — попита тя любопитно.

— Донесъл е картина за реставрация. Господин Гримо дьо ла Рение.

Мами се ококори.

— Жан-Батист Гримо дьо ла Рение ти е чичо?

Той кимна.

— Живея с него, откакто родителите ми починаха.

— О! — възкликна мами и погледът й омекна. — Искрено съжалявам, че тъкмо това е общото между вас с нашата Катя.

Тъй като се страхувах да не последват още въпроси, стиснах ръката на Венсан и бързо се обърнах към хола.

— Искате ли нещо за пиене? Малко шампанско? — предложи деди, когато се настанихме пред камината.

— С удоволствие. Благодаря — отвърна Венсан.

— Да, благодаря — кимнах аз на деди. Той тъкмо излизаше от стаята, когато Джорджия влезе.

Беше зашеметяваща в зелената копринена рокля, в сравнение с която семплата ми черна рокля изглеждаше направо проста. Венсан стана.

— Джорджия — започна той, — знам, че Кейт ме е извинила, след като те оставихме в заведението, но исках да ти се извиня лично. Много съжалявам. Никога не бих направил подобно нещо, ако Амброуз не беше толкова зле. Въпреки това постъпката ми беше непростима.

— Смятам се за разбран човек — отвърна тя с фалшивия си южняшки акцент. — Ако не беше толкова готин обаче, не съм сигурна дали щях да позволя да ти се размине. Но при тези обстоятелства… — Тя замълча и се наведе, за да го целуне по бузите.

— За бога, Джорджия! Би ли оставила няколко трошички и за мен? — възкликнах аз и поклатих глава.

— Значи ми прости — разсмя се Венсан.

Храненето във Франция може да продължи часове, особено когато има гости. Добре че беше делничен ден и отделихме само по половин час за всяко ястие. Не исках баба и дядо да подминат етапа с любезните общи приказки и да започнат по-задълбочен разпит на тайнствения гост.

— Венсан, разбрах, че си студент — отбеляза деди по едно време, докато се заемахме с ордьоврите. Венсан отвърна, че учи право. — На тази възраст? Не че искам да подпитвам, но на колко… — Дядо не довърши изречението, сякаш не искаше да зададе въпроса докрай.

— На деветнайсет, но чичо ми преподаваше вкъщи, затова съм няколко години напред.

— Момче с късмет! — кимна одобрително деди.

След това Венсан реши да предотврати нови лични въпроси, като започна да задава свои. Деди с удоволствие му разказа за бизнеса си, за пътуванията, когато се опитвал да се сдобие с някои по-специални предмети от Близкия изток и Северна Африка.

Венсан сподели, че се интересува от антични и древни оръжия, и разговорът продължи чак до основното ястие — крехък говежди бут. Мами го заразпитва за колекцията картини на чичо му и веднага забеляза богатите му познания за художници и творчески периоди.

Докато стигнем до десерта, Венсан и семейството ми се смееха и разговаряха, сякаш се познаваха от години. Двамата с Джорджия се шегуваха с мен и аз забелязах как мами поглежда ту Венсан, ту мен и се радва.

Най-сетне, след като се настанихме на удобните столове в хола с безкофеиново еспресо и шоколадови трюфели, мами покани Венсан на вечерята след две седмици.

— На девети декември Кейт навършва седемнайсет и тъй като ни забрани да й организираме парти, решихме да вечеряме вкъщи.

— На това му се казва полезна информация — рече Венсан и ми се усмихна широко.

Поклатих глава и изпъшках:

— Не искам да се вдига много шум около рождения ми ден.

Венсан рече:

— Жалко, защото тъкмо това смятаме да направим.

— Разбрахме се, нали? — попита мами и ме погледна.

Намръщих се и кимнах.

— След като отправяме покани наляво и надясно, какво ще кажеш, Венсан, да излезете с мен в петък вечерта? — предложи Джорджия.

— С удоволствие, но вече имам планове за петък вечерта. — Той ми намигна.

— Които не включват Кейт! — заядливо рече сестра ми. — Обещала е на приятеля ми Люсиен да отиде на партито в клуба му. Няма да е зле да я придружиш, защото той ще доведе готините си приятели, за да няма нито една самотна дама… — Джорджия спря по средата на изречението, щом забеляза мрачното лице на Венсан.

— Да не би да говориш за Люсиен Поатевен? — попита той.

Тя кимна.

— Познаваш ли го?

За няколко секунди лицето на Венсан стана алено. Заприлича на тенджера под налягане, която щеше да гръмне всеки момент.

— Чувал съм за него. Честно да ти кажа, дори да нямах планове, щях да откажа. — Забелязах, че използва цялата си воля, за да се овладее.

— Венсан! — прошепнах аз. — Какво… — Той ме прекъсна, като стисна ръката ми толкова силно, че ме заболя. Ставаше адски зле.

— Кой е този Люсиен Поатевен? — попита строго деди и се намръщи към Джорджия.

— Мой добър приятел! — отвърна тя и погледна злобно Венсан.

В стаята се възцари тишина. Най-сетне Венсан се наведе към нея и внимателно заговори:

— Не бих го казал, ако не бях сто процента сигурен в думите си, но Люсиен Поатевен не заслужава дори да бъде в едно помещение с теб, Джорджия, камо ли да го смяташ за свой приятел.

Всички ахнаха. За пръв път виждах Джорджия шокирана. Сякаш някой я беше ударил или пък бе изсипал лед върху нея.

Мами и деди се спогледаха и стана ясно, че са притеснени от нощните похождения на сестра ми.

Джорджия погледна навъсено мен, след това и Венсан, накрая скочи от мястото си и изфуча от стаята.

Мами наруши мълчанието:

— Венсан, би ли обяснил защо мислиш, че Джорджия не трябва да има нищо общо с въпросния човек?

Венсан беше забол поглед в масичката за кафе.

— Моля да ме извините, че развалих прекрасната вечеря. Просто съм чувал за въпросния тип и не искам човек, на когото държа, да има нещо общо с него. Вече казах достатъчно. Бих искал да се извиня още веднъж, задето разстроих внучката ви в собствения й дом.

Деди поклати глава и вдигна ръка, сякаш да покаже, че не е станало нищо, а мами стана, за да вдигне чашите. Станах и аз, за да й помогна.

— Не се притеснявай, Венсан — обърна се тя към госта. — В този дом се стараем да говорим открито, така че забележката ти беше добре дошла. Сигурна съм, че Джорджия ще се извини за избухването си следващия път, когато те види.

— Не разчитай — измърморих аз.

Венсан ме чу и кимна. Беше мрачен.

— Трябва да вървя — рече. — Всички ни чака натоварен ден.

— Ще те изпратя — казах. Исках да го разпитам, когато излезем навън.

Деди стана, за да вземе палтото на Венсан. След като благодари на баба и дядо за вечерята, Венсан излезе в коридора. Последвах го, взех си палтото и затворих вратата след нас.

— Какво… — започнах.

Той притисна пръст към устните си и ние замълчахме, докато не излязохме навън. Щом вратата се затвори зад нас, той стисна раменете ми и се взря в очите ми:

— Сестра ти е в смъртна опасност.

Объркването ми се превърна в страх.

— Какви ги говориш? Какъв е този Люсиен?

— Заклетият ми враг. Водачът на парижките нума.

Имах чувството, че някой ме вдигна и ме запокити към тухлената стена.

— Сигурен ли си, че говорим за същия човек? — попитах аз, неспособна да повярвам. — Когато се запознахме…

— Запознала си се с него? — Той едва не се задави. — Къде?