След като няколко минути наблюдавах какво става, влязох в помещението и другият мъж ме погледна и ми кимна.

— Кейт! — провикна се Венсан и дойде при мен. Взе лицето ми в ръце и лепна мокра от пот целувка на бузата ми. — Добро утро, mon ange — поздрави. — Двамата с Гаспар се упражняваме. Приключваме след няколко минути.

— Гаспар! — възкликнах. — Дори не те познах! — Разрешената му коса беше прибрана и той изглеждаше почти… нормален. А докато траеше двубоят, той нито за миг не се поколеба и не показа непохватност.

— Не се подвеждай, че Гаспар прилича на разсеян поет — отбеляза Венсан, сякаш бе прочел мислите ми. — През последните сто и петдесет години е изучавал оръжията, за да може да предаде знанията си на нас, младите.

Гаспар пъхна меча в ножницата. Пристъпи към мен и се поклони.

— Госпожице Кейт, за мен е истинско удоволствие да се видим отново. — Без меча той отново стана непохватен и се превърна в нервния човечец, когото вече познавах. — Искам да кажа… при тези обстоятелства… след като Венсан беше неутешим…

— Престани — разсмях се аз, — приемам го като комплимент.

— Да, разбира се — усмихна се смутено той и кимна към меча на Венсан, оставен на земята. — Искаш ли да пробваш, Кейт?

— Ти имаш ли застраховка „Живот“? — засмях се. — Мога да убия и трима ни, ако ми сложиш в ръцете това смъртоносно острие.

— Свали си пуловера — предложи Венсан. Свалих го и останах по потник. Той подсвирна.

— Престани — прошепнах аз и се изчервих.

Гаспар вдигна меча и на лицето му се изписа спокойствие. Вирна брадичка, за да ме подкани да пристъпя напред. Венсан застана зад мен и стисна ръцете ми между своите.

Мечът приличаше на откраднат от снимачната площадка на „Ескалибур“ — точно от онези, които размахват рицарите, притиснати под тежката броня. Ефесът беше във формата на кръст, с достатъчно дълга дръжка, за да може човек да го прихване и с двете ръце и пак да остане място. Двамата с Венсан вдишахме меча. След това го пусна и той издрънча на земята.

— Леле боже, колко тежи това чудо? — попитах аз.

Венсан се разсмя.

— Тренираме с най-тежките мечове, така че когато ни попадне нещо по-леко и удобно, да ни се струва като перце. Пробвай с този — настоя той и ми подаде по-лека рапира от стената.

— Добре, с тази ще се справя — засмях се, докато изпробвах тежестта й. Гаспар беше готов и аз пристъпих напред, следвана плътно от Венсан, стиснал ръцете ми. Усетих как голото му тяло се притиска в гърба ми и топлата му кожа се отрива в ръцете ми. За момент забравих какво правя и рапирата се наклони към пода. Насилих се да се съсредоточа и я вдигнах. „Концентрирай се“ — повторих си. Трябваше да се възползвам дори от най-малкия шанс, за да не бъда подложена на крайно унижение.

Показаха ми няколко традиционни движения от фехтовката, изпълниха ги бавно, след това темпото се промени, също като в бойните изкуства с подвеждащи движения и отбягване. Пет минути по-късно бях напълно скапана. Благодарих смутено на Гаспар и предложих през останалата част от тренировката да гледам, а някой друг път да започнем.

Венсан взе рапирата, щипна ме игриво по талията и ме пусна. През следващия половин час останах да гледам отстрани, докато двамата сменяха оръжие след оръжие и показваха забележително майсторство.

По едно време чух стъпки по стълбите и в залата влезе Амброуз.

— Кажи, Гаспар, приключи ли игричките със слабака?

— Готов ли си за един истински мъж? — пошегува се той.

В следващия момент ме видя и ми отправи широка усмивка.

— Та това е самата Кейти-Лу. Значи не успяхме да те уплашим и да те прогоним завинаги?

Усмихнах се и поклатих глава.

— Нямаш късмет. Май не можете да се отървете от мен.

Той ме прегърна, след това ме погледна с обич.

— Още по-добре. Имаме нужда от сладкишче като теб.

Да се озова в къща с мъже щеше да се отрази добре на самочувствието ми, реших аз, нищо че тези не бяха точно живи.

— Добре, Амброуз, дръпни се. Може и да си по-едър от мен, но аз имам меч.

— Нима? — изсмя се той и грабна бойна брадва от стената. Да те видим какво можеш, Ромео! — След тези думи тримата мъже започнаха битка, която надминаваше всичко, което бях виждала по филмите, при това без всякакви холивудски специални ефекти.

Най-сетне Венсан поиска таймаут.

— Не че не мога да се бия с теб цял ден, Амброуз, но не е възпитано да караме дамата да чака.

— Много удобно извинение. Измисли го, защото започна да се изморяваш — изсмя се Амброуз. Обърна се към треньора и продължи с по-бавно темпо.

Венсан взе кърпа от стола и попи потта по лицето си.

— Отивам да взема душ — каза. — Ще се върна след минутка. — Отиде в единия край на залата и стъпи в помещение с размерите на сауна. В горния му отворен край се виждаше голям душ.

Амброуз и Гаспар продължиха тренировката. По-възрастният мъж изглеждаше така, сякаш можеше да продължи часове наред без прекъсване. Наблюдавах изумена, докато двамата спираха колкото да сменят оръжията, и започнаха някакви странни стъпки, като Гаспар даваше инструкции.

Докато не вдигнах меча, не предполагах колко са трудни бойните изкуства. На филмите изглеждат лесно, оттласкват се в стени, правят какви ли не акробатични номера с мечовете си. Тук обаче с потта, пъшкането и силата, която влагаха във всеки един момент, разбрах, че съм свидетелка на наистина забележителни умения. Тези мъже притежаваха смъртоносни сили.

След малко Венсан излезе само с кърпа на кръста. Приличаше на бог, слязъл от ренесансова картина. Имах чувството, че сънувам. След това мъжът от съня пристъпи към мен и ме хвана за ръката.

— Да се качим ли горе? — предложи той.

Кимнах, тъй като не можех да произнеса и дума.

29.

Върнахме се в стаята му и Венсан извади чисти дрехи от вграден шкаф. Ухили се.

— Да не би да имаш намерение да гледаш?

Изчервих се и побързах да се обърна.

— И така, Венсан — рекох, докато се преструвах, че разглеждам колекцията от снимки, а той се обличаше зад мен. — Можеш ли този уикенд да дойдеш на вечеря у нас, за да се запознаеш с баба и дядо?

— Най-сетне се сети да ме поканиш. За съжаление трябва да откажа.

— Защо? — попитах изненадано. Обърнах се и видях, че се приближава, без да крие, че е развеселен.

— Защото няма да съм в състояние да се запозная със семейството ти този уикенд, камо ли да водя разговор, да седя, дори подпрян на масата.

— Аха — досетих се аз, — ще бъдеш в латентно състояние. — Гласът ми заглъхна, когато изрекох странния израз.

Той посегна към мобилния си телефон, оставен на нощното шкафче, и провери календара.

— Четвъртък, двайсет и седми.

— Това е Денят на благодарността — уточних аз. — В четвъртък и петък няма да ходим на училище. Жалко, че няма да те има.

— Часовникът не спира заради никого, още по-малко за такива като мен. Жалко.

— Ами преди това? Днес е понеделник. Какво ще кажеш за утре вечер?

Той кимна.

— Става. Разбрахме се. Значи ми предстои да се запозная с баба ти и дядо ти. Какво да облека? — пошегува се той.

— Като изключим чувала за трупове, всичко става — засмях се и се обърнах към колекцията му от снимки.

Сред снимките, на които се виждаха сладки дечица, ветерани и навъсени тийнейджъри с качулки, видях черно-бяла снимка на момиче. Тъмната й коса беше в стила на четирийсетте, беше облечена с рокля с флорален десен. Ръцете й бяха вдигнати над едното ухо. Тъмните й устни бяха отворени в игрива усмивка. Беше забележително красива.

— Коя е тази? — попитах, въпреки че знаех отговора.

Венсан застана зад мен и пое ръцете ми в своите. Имаше аромат на влага, лавандулов сапун и някакъв мускусен шампоан. Отпуснах се назад, а той ме прегърна.

— Това е Елен — отвърна тихо.

— Много е красива — прошепнах.

Той отпусна брадичка на рамото ми и ме целуна нежно.

— Допреди да те видя, не си позволявах да мисля за други жени освен за нея. Животът ми след смъртта й беше посветен на отмъщение.

Когато долових болката в гласа му, попитах:

— Откри ли войниците, които са го сторили?

— Да.

— А…

— Да — отвърна преди още да изрека думите. — Само че това не беше достатъчно. Трябваше да погна всички мръсни негодници, които открих, и дори след като най-противните окупатори и колаборационисти вече ги нямаше, аз не се бях наситил на отмъщението си.

Не можех да си представя как Венсан убива, независимо дали ставаше въпрос за хора или ревенанти. След като вече го бях видяла как се бие, знаех, че и той, и останалите от братството са способни да сразят армия. Що за човек би посветил повече от половин век на отмъщение?

Оказваше се, че за студенината му, която ме бе привлякла и уплашила, когато се запознахме, имаше основание и аз знаех причината. Представих си лицето му разкривено от ярост и потръпнах.

— Какво има, Кейт? — попита Венсан. — Ако искаш, ще махна снимката. — Усетих, че продължавам да гледам снимката на Елен.