Ейми Плъм - Обречени на безсмъртие

— Много зловещо.

Венсан кимна.

— Шарлот се разтревожи и разказа на Жан-Батист. Той повика Шарл и му забрани да се вижда с жената. Дори спомена, че ще изпрати близнаците в някоя от вилите си на юг, за да откъсне Шарл от тази работа, докато не дойде на себе си. И тогава Шарл полудя. Напълно изгуби самообладание, разкрещя се, че цялата тази работа била напълно нечестна. Не искал да бъде ревенант цял живот, не искал да бъде принуден да се жертва за хора, които дори не познава, и да го пращат в изгнание, ако се намеси в живота им. Обвини Жан-Батист, задето го е хранил и се е грижил за него, след като е възкръснал, че не го е оставил да умре след разстрела, както е „предопределила природата“. След това хвърли ножа.

— Добре че не го е хвърлил по Жан-Батист.

— Все едно че по него го хвърли, защото думите му нараниха силно Жан-Батист. След това побърза да се изнесе от къщата, а Шарлот щеше да получи нервен срив. — Венсан замълча. — Сигурни сме, че ще се върне, след като се нафучи.

— Определено нещо го тормозеше още преди инцидента с лодката — отбелязах аз.

— Да. По принцип той беше най-големият екзистенциалист от всички ни. Не че аз не съм мислил дълго и задълбочено за целта ни тук. Просто на него му беше най-трудно да приеме истината.

„Това обяснява много“ — помислих си и ми дожаля за Шарл.

— Кога си е тръгнал?

— Преди два дни.

— Тогава го видях — отвърнах. — Беше в петък вечерта, малко след полунощ.

— Същото каза и Жан-Батист. Значи… обикаляла си клубовете без мен? — Той ми се усмихна шеговито. Разбрах, че иска да разведри настроението, като смени темата.

— Опитвах се да прогоня мъката с танци.

— Получи ли се?

— Не.

— Може би щеше да е по-добре, ако бях с теб — заяви самодоволно. — Да отидем ли да потанцуваме някоя вечер?

— Не знам. Досега не бях виждала мъртвец да танцува. Ще успееш ли да следваш ритъма? — пошегувах се аз, а в отговор Венсан стисна раменете ми, наведе се напред и ме целуна.

Сетивата ми веднага се концентрираха около тези няколко милиметра, където се докосвахме. След това той се отдръпна и остави сърцето ми да блъска като обезумяло, сякаш целувката го беше изтръгнала от гърдите.

— Това „да“ ли е? — попитах задъхано.

— Липсваше ми — промълви той и се наведе за още.

— Късно е. Трябва да се прибираш — рече Венсан, след като няколко часа лежахме на канапето, прегръщахме се, а аз му разказвах за скучното си ежедневие.

— Всъщност имам специално разрешение от мами да остана тази вечер у вас, за да си оправим отношенията. — Хитра усмивка се появи на устните ми.

— Какво? — От изненадата, с която реагира, разбрах, че този път аз съм го шокирала. — Да не би да си имам съюзник в лицето на баба ти? Нямат ли край чудесата?

— Не съм сигурна, че ти е съюзник. По-скоро е мой съюзник. Може би просто се грижи за себе си. Не иска да ме гледа как се топя от мъка в дома й.

Венсан се разсмя.

— Да не се възползваме от доверието на мами. Спи на моето легло. Знаеш, че на мен не ми трябва — намигна той. — На какво ли не съм готов, за да прекарам повече време с ma belle23 Кейт.

Разтопих се на мига.

Докато той подклаждаше огъня, аз станах и обиколих стаята, за да потърся нови сведения за тайнственото си момче. Когато стигнах до нощното шкафче, застинах на място. На мястото на снимката ми беше поставена малка ваза с цветя.

— Дадох снимката ти на Шарлот — рече Венсан и застана зад мен. — Беше ми твърде трудно да я виждам всеки ден и да знам, че не си до мен.

Докоснах ръката му, за да му покажа, че не съм разстроена.

— Ще ти дам друга. И без това онази не беше от най-хубавите.

— Супер — рече той, извади фотоапарат от масата до леглото и го вдигна като трофей.

— Сега ли? — намръщих се аз и се запитах дали не изглеждам толкова смачкана, колкото се чувствах.

— Защо не? — Застана до мен, прегърна ме през раменете и постави фотоапарата пред нас. — Не мърдай. По-добре е без светкавица — рече и натисна копчето. След това обърна фотоапарата, за да видим снимката.

Сърцето ми заби по-силно, когато се видях застанала до това момче, което приличаше на бог. Очите му бяха притворени, а на сумрачната светлина в стаята кръговете под очите му го правеха още по-красив, въпреки че у него се забелязваше някакъв мрак.

А пък аз… аз буквално греех. Както бях застанала до него, изглеждах великолепно. И се чувствах великолепно.

Седнахме на леглото на Венсан и говорихме до късно през нощта. Най-сетне очите ми започнаха да се затварят сами и той ме попита дали искам да поспя.

— Не че искам, но имам нужда от сън. Жалко, че инсомнията ти на ревенант не може да се предаде и на мен — усмихнах се аз и потиснах прозявка.

Той извади тениска в светлозелено и синьо от раклата и ми я подхвърли.

— Ще ти отива на очите.

Извих очи при тази забележка, но тайно се зарадвах, че знае какъв цвят са очите ми. Тениската беше толкова голяма, че стигаше до средата на бедрата ми.

— Супер — подхвърлих и когато вдигнах поглед, забелязах, че Венсан се е обърнал към стената.

— Хайде, давай — настоя той игриво.

— Какво правиш? — попитах през смях.

— Ако трябва да гледам как Кейт Мерсие се съблича и остава по бельо в стаята ми, ще трябва да отговарям пред мами за последствията. — Дрезгавината в гласа му ме накара да пожелая — само за секунда — да изпълни заплахата си.

Облякох тениската.

— Добре, сега вече съм в приличен вид.

Той се обърна и ме погледна, след това подсвирна:

— Видът ти е много повече от приличен! Направо да те схруска човек.

— Мислех, че ревенантите не ядат човешка плът — пошегувах се аз и се изчервих.

— Не съм казвал, че никога не сме имали забежки, когато са ни докарвали до крайности.

Запитах се дали всичките ни разговори ще бъдат толкова странни, затова поклатих глава с усмивка и извадих телефона си от чантата. Пуснах есемес на Джорджия и я помолих да съобщи в училище, че ще си остана вкъщи „по семейни причини“ и във вторник ще занеса бележка от баба.

Малко след това седнах в леглото, опрях гръб на стената и отпуснах глава на рамото на Венсан. Не усетих кога съм заспала.

Когато се събудих на сутринта, бях завита с одеяла, а под главата ми беше пъхната мека, пухена възглавница. Венсан го нямаше, но на масата бе оставил бележка.

Облякох си дрехите и тръгнах като замаяна по коридора към кухнята. Щом Жан ме видя, че влизам, нададе вик, втурна се към мен, стисна бузите ми между пухкавите си длани и ме разцелува.

— Мъничката ми Кейт. Толкова се радвам, че се върна. Да знаеш само колко се зарадвах, когато Венсан ми каза, че ще дойдеш. Тази сутрин и той хапна! Мислех, че е започнал гладна стачка, но той просто не можеше да си намери място без теб… — Тя замълча и притисна устата си с ръка. — Ама и аз съм една. Ти току-що си се събудила. Хайде, сядай. Ще ти направя закуска. Кафе ли предпочиташ или чай?

— Кафе — отвърнах, поласкана от цялото това внимание.

Двете с Жан си побъбрихме, докато се хранех. Тя искаше да научи всичко за семейството ми, откъде съм, какъв е животът в Ню Йорк. Останах известно време, след като приключих със закуската, но нямах търпение да видя Венсан.

Жан разбра. Вдигна празната ми чиния и чашата и ме прогони от кухнята:

— Сигурна съм, че нямаш намерение да прекараш целия ден тук с мен. Върви да намериш Венсан. Сигурно тренира във фитнеса.

— Къде е фитнесът? — попитах, любопитна за тази страна от живота на Венсан, за която дори не подозирах.

— Ама и аз съм една глупачка. Все си мисля, че познаваш къщата, а ти си идвала едва няколко пъти. Долу е, в мазето. Лявата врата, след като излезеш от кухнята.

Чух ги още преди да ги видя — дрънчене на метал в метал, тежко дишане, пъшкане, стонове и викове. Сякаш някой подготвяше специалните ефекти за филм с бойни изкуства. Слязох по стълбите и ахнах, когато се огледах.

Помещението заемаше площта под цялата къща. Каменният таван беше във формата на арка. Високо на стените се виждаха прозорчета, очевидно на нивото на земята. В стаята проникваха слънчеви лъчи, в които си играеха прашинки и се завихряха като дим.

По стените имаше оръжия — всичко от средновековни лъкове, щитове и мечове до бойни брадви и пики. Сред тях имаше и по-съвременни мечове, богата колекция пушки и стари армейски револвери.

В средата на стаята Венсан размахваше тежък меч пред друг мъж с черна коса, вързана на опашка. Той парираше и вдигаше опасното острие, за да отбие ударите. Бързината и силата, с която се биеха, беше удивителна.

Венсан беше в широки черни панталони като за карате, бос, без риза. Когато замахваше с меча, стегнатите му коремни мусели изпъкваха, докато вдигаше и сваляше оръжието. Тялото му беше изваяно, но не напомпано като на Амброуз. Беше наистина съвършен.