— О, Венсан! — изпъшках аз. Притиснах ръка към устата си.

— Няма нищо — отвърна тихо той, свали ръката ми и ме погледна спокойно в очите. — Сега съм тук, нали?

Той продължи:

— На следващия ден случаят беше изнесен във вестниците и Жан-Батист, който бил във вилата си в района, дошъл в провинциалната „болница“, където ме били прибрали. Уверил ги, че е от семейството ми, и взел тялото, погрижил се за мен, докато се събудя след три дни.

— А той откъде е знаел, че си… като него.

— Жан-Батист притежава усет — нещо като радар за „немъртвите, на които им предстои трансформация“. Вижда аурите.

— Нещо като новите снимки, които се правят на аурите ли? — попитах недоверчиво.

Венсан се разсмя:

— Да, нещо такова. Веднъж се опита да ми обясни. Аурите на ревенантите си имат цвят и определена вибрация. След първата смърт Жан-Батист вижда ревенантите от километри. Казва, че е нещо като лъч, насочен към небето. Така открил Амброуз няколко години по-късно, след като американският му батальон е бил унищожен на бойното поле в Лотарингия. Жул е загинал през Първата световна, близнаците — през Втората, а Гаспар — в средата на деветнайсети век по време на войната между Франция и Австрия.

— Гаспар войник ли е бил?

Венсан се разсмя:

— Изненадана ли си?

— Не е ли твърде нервен, за да участва в битка?

— Той е бил поет, принуден да стане войник. Гаспар е нежна душа, която не е трябвало да вижда ужасите на бойното поле.

Кимнах замислено.

— Значи почти всички сте загинали по време на война.

— Войната е времето, когато най-много хора загиват вместо други. Сигурно се случва непрекъснато, но обикновено никой не забелязва.

— Значи във Франция непрекъснато загиват хора, които могат да се върнат към живот… при подходящи обстоятелства. — Болеше ме глава. Дойде ми много, въпреки че имах цял един месец, в който да свикна с мисълта, че не живеех в света, който бях познавала досега.

Венсан се разсмя.

— Кейт, това не се случва единствено във Франция. Сигурен съм, че си срещала доста ревенанти и в Ню Йорк Сити, без да знаеш, че се натъкваш на зомби.

— Но защо ти? Едва ли повечето пожарникари и полицаи, спасили човешки живот, се събуждат три дни по-късно.

— Все още не сме наясно защо някои хора са предразположени да бъдат ревенанти. Жан-Батист мисли, че е генетично предопределено. Според Гаспар е съдба — просто някои са били избрани. Никой не е открил доказателство, че е нещо повече.

Питах се дали магия или природата са създали Венсан и останалите. Все по-трудно ми ставаше да направя разлика между двете, след като правилата, с които се бях съобразявала, бяха преобърнати.

Венсан приближи до масата и ми наля чаша вода. Поех я с благодарност и отпих, докато го наблюдавах как слага още дърва в огъня.

Седна на пода пред мен. Канапето беше толкова ниско, че очите му бяха малко под моите. Заговори внимателно:

— Кейт, опитвах се да разбера как се получава. Веднъж вече ти казах, че съм доживявал до двайсет и три. През тези пет години се стараех да не умирам. Жан-Батист ме помоли да стоя настрани, докато завърша право, за да се заема с документите на семейството. Беше трудно, но успях. Възложи задачата на мен, защото знаеше, че съм по-силен от другите. Виждал съм го как успява да се въздържа цели трийсет и пет години. Знам, че е възможно. Жената, която видя с мен онзи ден, в „Палет“… — Той ме погледна измъчено.

— Да, Женвиев. Жул ми каза, че била ваша приятелка.

— Надявах се да си му повярвала. Сигурно си… подвела си се. Помолих Женвиев да се срещнем, за да я разпитам. Тя е омъжена за човек.

Останах с отворена уста.

— Но как?

— Умряхме по едно и също време. Тя тъкмо се беше омъжила. Съпругът й остана жив. Когато възкръсна, се върна при него и оттогава живеят заедно.

— Но той е…

— Над осемдесет — довърши мисълта ми Венсан.

Опитах се да си представя красивата руса жена със съпруг, който можеше да й е дядо. Кой знае какъв беше животът й.

— Двамата са все още влюбени, но животът им е бил безкрайно труден — продължи Венсан. — Тя е потискала желанието си да умре, а съпругът й я е подкрепял, за да може да приеме по-лесно съдбата си на ревенант. Гордее се с нея, а тя бди над него. Много скоро той ще умре и тя ще остане сама. Това е едната възможност, но не бих накарал никого да изтърпи същото заради мен.

Венсан се наведе и пое ръката ми в своята. Пръстите му бяха топли, силни и аз потръпнах от вълнение, което стигна чак до сърцето ми.

— Кейт — рече той. — Мога да стоя далече от теб, но така ще бъда безкрайно нещастен. Щях да го сторя, ако знаех, че ти си щастлива. Ако обаче и ти искаш да си с мен, мога да ти предложа следното разрешение. Докато съм с теб, ще потискам желанието си да умирам. Вече говорих с Жан-Батист и измислихме как да се справим. Няма да те подлагам на непрекъснато повтарящата се травма да преживееш многократно смъртта ми. Не мога обаче да направя нищо за онези три дни от месеца, когато няма да ме има. Поне останалото мога да контролирам. И ще го направя. Така че ти решаваш дали да ми дадеш шанс.

Какво можех да кажа?

— Добре — съгласих се.

28.

Седяхме на пода, сгушени един до друг, и наблюдавахме огъня.

— Гладна ли си? — попита Венсан.

— Много — признах изненадано. През последните… три седмици нямах апетит.

Докато той беше в кухнята, се обадих на баба:

— Мами, нали нямаш нищо против да пропусна вечерята? Ще хапна навън.

— По гласа ти личи, че става въпрос за едно момче.

— Да, в дома на Венсан съм.

— Радвам се. Дано си изясните отношенията, та най-сетне да се върнеш при живите. — Трепнах. Само ако знаеше.

— Трябва да поговорим за много неща — обясних аз. — Може да закъснея.

— Не се тревожи, миличка Катя, но не забравяй, че утре си на училище.

— Няма проблем, мами.

Баба мълча толкова дълго, че се запитах дали не е затворила.

— Мами — повиках я след малко.

— Катя — произнесе тя бавно името ми, сякаш мислеше над нещо. След това продължи решително: — Миличка, забрави какво казах. По-добре да си изясниш всичко, отколкото да се наспиш. Венсан с родителите си ли живее?

— Със семейството си.

— Добре. Ако решиш да останеш там, звънни, за да не се притеснявам.

— Какво? — възкликнах аз.

— Ако трябва утре да си останеш вкъщи, ще се обадим в училище, за да кажем, че си болна. Имаш разрешението ми да останеш у тях… в отделно легло, разбира се.

— Нищо няма да се случи между нас! — протестирах.

— Знам. — Долових усмивката й. — Ти си почти на седемнайсет, но мислиш и разсъждаваш като по-възрастен човек. Имам ти пълно доверие, Кейт. Само се погрижи за проблема и не се притеснявай кога ще се прибереш.

— Това е невероятно… ти си невероятна, мами — заекнах аз, напълно слисана.

— Старая се да вървя в крак с времето — пошегува се тя, след това продължи разпалено: — Живей, Катя. Бъди щастлива. Поемай рискове. Забавлявай се.

След тези думи затвори телефона.

Баба току-що ми разреши да преспя в дома на гаджето си. Това е капакът на всичко невероятно, което се случи този ден. Дори по-откачено от обещанието на Венсан да не умира, за да съм спокойна.

Той се върна с поднос, отрупан с храна.

— Жан отново се е постарала за нас — обясни той и остави подноса на масата. Беше отрупан с колбаси, saucissons22, различни видове сирене, франзели и пет или шест различни вида маслини. Имаше и минерална вода, и каничка чай. Екзотичните плодове бяха поставени в купа, а дребни сладки в различни цветове бяха натрупани като пирамида във форма за торта на високо краче.

Лапнах парченце козе сирене и сушен домат в зехтин.

— Чувствам се като невероятна глезла — заявих доволно и отпуснах глава на рамото на Венсан. Беше ми толкова приятно да го докосвам, след като три седмици бях прегръщала единствено възглавницата си.

— Радвам се. Точно така исках да се почувстваш. Единственият начин, по който мога да ти се реванширам за това невероятно положение.

— Венсан, струва ми се невероятно, че съм тук с теб. Не ми трябва нищо друго.

Той се усмихна.

— Ще видим.

Докато вечеряхме, си припомних нещо, което Жан-Батист каза одеве.

— Венсан, какво се е случило с Шарл?

Той не отговори веднага.

— Какво ти е казал Жан-Батист?

— Че Шарл е метнал нож по портрета, а след това е избягал.

— Така стана. Но да знаеш, че това е краят. Всичко тръгна от случката на корабчето и стана още по-зле.

— Разкажи ми.

— В деня след спасителната операция, когато умът му се събуди, Шарл накара Шарлот да открие майката на момиченцето, което загина. Той я последва духом, разкъсван от чувство за вина, задето не беше успял да спаси детето. Два дни по-късно, когато се събуди, започна да преследва жената. Оставяше подаръци на вратата й. Носеше цветя в погребалното бюро. Дори отиде на погребението на малката.