Над Париж блестеше кръгла луна и заливаше парижките улици със сребриста светлина. Двете с Джорджия се отправихме към реката. Там бяха съсредоточени всичките ни лудории, откакто започнахме да идваме като деца, и пътят ни бе познат до болка.

На брега на реката се спуснахме по каменни стъпала към дългата много километри алея покрай водата, която води на изток. Внушителната сграда на Лувъра се очертаваше на отсрещния бряг.

Наоколо не се мяркаше жива душа — нито на кея, нито по улицата. Градът бе загърнат в тишина, долавяха се единствено плисъкът на вълните и бръмченето на някой автомобил. Вървяхме мълчаливо вече няколко минути, когато Джорджия спря рязко и стисна ръката ми.

— Виж — прошепна тя и посочи към моста Карусел, високо над пътя ни, на около петнайсет метра пред нас. Момиче, приблизително на нашата възраст, се опитваше да запази равновесие на широкия каменен парапет, леко приведена над водата. — Боже господи, ще скочи! — промълви сестра ми.

Мислех трескаво, докато се опитвах да преценя разстоянието.

— Мостът не е достатъчно висок, за да се самоубие.

— Зависи какво има под водата и колко е дълбоко. Стъпила е на ръба — отвърна Джорджия.

Бяхме твърде далече и не виждахме изражението на момичето, но то беше обгърнало корема си с ръце, докато се вглеждаше към студената, тъмна вода.

Насочихме вниманието си към тунела под моста. Там беше страшничко дори през деня. Когато беше студено, долу спяха бездомници. Никога не бях виждала хора, тъй като минавах бързо през вонящата влага, за да изляза час по-скоро на слънце от другата страна. Само че старите, мръсни дюшеци и оградите, вдигнати от разкъсани кашони доказваха, че имаше нещастници, превърнали парижкия тунел в чудесно място за живеене. Сега откъм непрогледния мрак отдолу се разнасяше шум като от борба.

Забелязахме движение на моста. Девойката продължаваше да стои напълно неподвижно на парапета, но към нея се беше отправил мъж. Пристъпваше бавно, предпазливо, сякаш се стараеше да не я стресне. Спря на крачка от нея и протегна ръка. Чух тихия му глас — очевидно се опитваше да я придума да слезе.

Момичето рязко се обърна към него и мъжът протегна и другата си ръка, без да спира да я моли да се отдръпне от ръба. То поклати глава. Той направи нова крачка. Момичето притисна ръце по-здраво и скочи.

Не беше точно скок. Като че ли падна. Сякаш принасяше тялото си в жертва на гравитацията и й позволяваше да прави каквото пожелае с нея. Описа дъга напред и няколко секунди по-късно главата й удари вълните.

Усетих подръпване и разбрах, че двете с Джорджия сме се притиснали една в друга докато наблюдавахме ужасната сцена.

— О, боже, о, боже, о, боже! — мълвеше ритмично сестра ми.

Движение на моста ме накара да откъсна очи от лунната пътека във водата, където очаквах да се появи момичето. Мъжът, който го уговаряше, бе застанал на самия ръб, разперил широко ръце, така че тялото му заприлича на кръст, преди да се хвърли напред. Времето сякаш спря, докато той прелиташе като огромна хищна птица от моста към черната вода.

За частица от секундата светлината от уличната лампа на брега заблестя по лицето му. Трепнах, когато го познах. Беше момчето от кафене „Сан Луси“.

Какво, за бога, правеше тук, защо се опитваше да спаси една тийнейджърка от опит за самоубийство? Познаваха ли се? Дали беше случаен минувач, решил да се намеси.

Тялото му проряза водата и се скри от поглед.

Изпод моста се разнесе вик и от тъмния тунел изникна превита фигура.

— Какво, по… — възкликна Джорджия. Прекъсна я блясък на светкавица и дрънчене на метал, които съпроводиха двамата непознати от тунела. Мечове. Дуелираха се с мечове.

В този момент и двете си спомнихме, че имаме крака и хукнахме към стъпалата, от които бяхме дошли. Още преди да се доберем до тях, от мрака изникна мъж. Не ми остана време дори да извикам, когато той ме стисна за раменете, за да не се блъсна в него. Джорджия се закова на място.

— Добър вечер, дами — поздрави ни спокойно.

Насилих се да откъсна поглед от целта — стълбите — и да погледна човека, който ми пречеше да продължа напред.

— Пуснете ме — успях да изпискам, обзета от страх, и той веднага се подчини. Отстъпих крачка назад и се оказах на сантиметри от друго познато лице. Косата му беше скрита под ниско нахлупена черна шапка, въпреки това щях да го позная навсякъде. Пред мен беше мускулестият приятел на момчето, което току-що се хвърли в Сена.

— Нямате работа тук съвсем сами посред нощ — рече той.

— Там става нещо — избъбри задъхано Джорджия. — Бият се.

— Полицейски дела — отвърна той, обърна се и ни побутна в гръб към стълбите.

— Полицейски дела с мечове ли? — възразих аз, неспособна да повярвам на чутото, докато подтичвахме към нивото на улицата.

— Така е с бандите — отвърна бързо, обърна ни гръб и затича по стълбите. — На ваше място бих се махнал колкото е възможно по-далече оттук — провикна през рамо, докато прескачаше по две стъпала. Хукна към тунела тъкмо когато от водата близо до брега се показаха две глави. Изпитах облекчение, че и двамата са живи.

Момчето, което ни беше накарало да си вървим, се хвърли към водата и изтегли самоубийцата от реката.

Вой на болка раздра нощта и Джорджия стисна ръката ми.

— Да се махаме оттук.

— Чакай — колебаех се аз. — Не трябва ли да направим нещо?

— Какво например?

— Да повикаме полиция!

— Нали те са от полицията — отвърна колебливо тя.

— Да бе, сигурно. По нищо не приличат на полицаи. Мога да се закълна, че тези двамата съм ги засичала в квартала. — Гледахме се напълно безпомощно цяла секунда, докато се опитвахме да осмислим видяното.

— Може кварталът ни да е под специалното наблюдение на някой специален отряд за борба с тероризма — отвърна Джорджия. — Нали знаеш, че Катрин Деньов живее на тази улица.

— Да бе, сигурно. Да не би да искаш да кажеш, че Катрин Деньов си има собствен отряд за борба с тероризма, съставен от разни готини момчета, които разгонват вманиачените фенове с мечове?

Не се въздържахме и избухнахме в смях.

— Няма нищо смешно. Работата е сериозна! — изкиска се сестра ми и избърса потеклата по бузата й сълза.

— Знам — подсмръкнах аз и се опитах да се стегна.

Девойката и спасителят й бяха изчезнали от брега, а шумът от схватката се чуваше от по-далече.

— Ето, виждаш ли, всичко приключи — заяви сестра ми. — Вече е късно да се намесваме, дори да искаме.

Тръгнахме към пешеходната пътека тъкмо когато две фигури се втурнаха по стълбите зад нас. С периферното си зрение забелязах как приближиха, сграбчиха ръката на Джорджия и я блъснаха настрани. Притичаха покрай нас, профучаха на сантиметри — двама едри мъже, облечени в тъмни дрехи, лицата им почти скрити от ниско нахлупените шапки. Под дългото палто на единия проблесна метал. Скочиха в един автомобил и след секунда двигателят изрева. Преди да отпрашат, запълзяха покрай нас със сестра ми. Усетих погледите им през черните стъкла.

— К’во зяпате, бе? — изкрещя Джорджия и те дадоха газ. Бяхме напълно слисани. Светофарът светеше зелено, сестра ми ме хвана под ръка и стъпихме на пешеходната пътека.

— Откачена нощ — наруши тя мълчанието.

— Откачена и още как — потвърдих аз. — Ще кажем ли на мами и деди?

— Какво — избухна в смях Джорджия. — И да разваля заблудата на деди, че Париж бил безопасен? Нали след това няма да ни пуснат да припарим навън!



4.


Когато на следващата сутрин излязох, окуражена от блесналия ден, събитията от нощта ми се сториха напълно нереални. В новините не споменаха нищо, но двете с Джорджия не можехме да отминем случката просто така.

Обсъдихме видяното няколко пъти, макар така и да не успяхме да си обясним какво точно се беше случило. Теориите ни варираха от банални предположения, като например, че става въпрос за фанатизирани почитатели на играта „Подземия и дракони“, решили да пренесат действието навън за повече драматизъм (и смях), до сценария, който включваше спасяването на безпомощни девици-пътешественички във времето и рицари.

Въпреки че продължих да ходя в кафене „Сан Луси“, повече не се засякох със страхотните момчета. Две седмици по-късно познавах както сервитьорите, така и собствениците, знаех кои са повечето редовни посетители — двете възрастни дами с миниатюрните им йоркширски териери, които разнасяха в ръчните си чанти и ги хранеха от собствените си чинии. Имаше и бизнесмени с прескъпи костюми, които не спираха да говорят по мобилните си телефони, но не пропускаха да огледат красивите момичета, които минаваха покрай кафенето. Двойки на различна възраст бяха преплели пръсти под масите.

Един неделен следобед се бях настанила на обичайната си маса в най-отдалечения ляв ъгъл на терасата и четях „Да убиеш присмехулник“. Четях романа за трети път, въпреки това имаше места, на които се просълзявах. В момента бях на такъв пасаж.

Забих нокти в дланта си, убедена, че ако ме заболи достатъчно, няма да ревна пред хората. За съжаление днес номерът не проработи. Усетих как очите ми се пълнят със сълзи. „Само това ми липсва — да се разрева в кафенето, в което идвам всеки ден, и то тъкмо когато опознах хората“ — помислих си аз и вдигнах поглед, за да се уверя, че никой не ме наблюдава.